Станислав Сивриев
До съмнало (63) (Разговори с Илия Бешков)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
???? (Пълни авторски права)
Форма
Диалог
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 1 глас)

Информация

Сканиране и разпознаване
Karel (2018)
Форматиране
zelenkroki (2018)

Издание:

Автор: Илия Бешков

Заглавие: Словото

Издание: първо

Издател: Книгоиздателство „Георги Бакалов“

Град на издателя: Варна

Година на издаване: 1981

Тип: сборник

Националност: българска

Печатница: ДП „Стоян Добрев-Странджата“ — Варна, Пор. 80

Излязла от печат: месец септември 1981 г.

Редактор: Станислав Сивриев

Редактор на издателството: Панко Анчев

Художествен редактор: Владимир Иванов

Технически редактор: Добринка Маринкова

Рецензент: Здравко Петров; Светлозар Игов

Художник: Иван Кенаров

Коректор: Денка Мутафчиева; Елена Върбанова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/5149

История

  1. — Добавяне

62.

20 ноември — сряда ’57

Прекарал съм неспокойна нощ. И денят ми е бил такъв: едва съм дочакал свечеряването, за да тръгна към Бешков.

В дома му са Янъка и Томалевски. Как ли ще ме срещне. Ба-ааа — тъй бива! Усмихва — се бодър, дава ми някакви знаци: бременната нощ е родила румено бебе.

На масата пред Бешков има няколко рола хартия. Досещам се — печатарските проби. Янъка е дошъл с нови отпечатъци, малко в „сепия“, отпечатани върху различна хартия. Бешков е казал коя хартия да качват на машините. Томалевски е експерт по рисунките. Когато двамата говорят, те виждат в размития туш неща, които за мене са непонятни. Слушам ги и се правя, че тъкмо това съм мислил и аз.

Бешков пренавива ролата, нанизва им червени ластичета и ластичетата плякват в хартията. Подава ги на Янъка и казва:

— Нямаме повече работа! Сега вие отивайте, защото имам да довърша дума със Сиврѝ-синѝ.

Янъка започва да дивее. Гледа като лисигер ту Бешков, ту мене. И пита:

— Каква дума? Я кажи да го чуя това, което Сиврийчето може да го знае, а аз не мога?…

Бешков му казва кротко, но твърдо:

— Ако трябваше, щях да ти кажа, Иване.

Янъка се вкопчва за мен:

— Какво е то, Сиврийче?

Стар вестникар: любопитен, любопитен! Повдигам рамене:

— Не разполагам с чужди тайни.

Апоплектична червенина лисва лицето на Янъка.

Дига юмруци срещу Бешков:

— Значи тайните са твои. Ти, дърта брантийо!… Ти пак ще ме търсиш да се извиняваш, пак ще ми подаряваш оригинали за прошка.

Тръгва стремително с рола под мишницата и ролата пукат. Фучи, сипе ругатни колкото му глас държи: тъканта „рибена кост“ на балтона му ще се разпадне от хъз. Бешков се смее отдире му:

— Виж го ти, Янъка!… На него всичкото му таквоз: и любовта му оплетена в скандали, и приятелството му. Добре, че е и забавен, инак не се търпи…

Виждам го: не бърза да ми каже как е „превключил“, как са се разпилели нощните видения и сега може би, се смее на акъла си. И аз си трая. Подхваща ме отдалече:

— Един египетски жрец взел, че умрял. Събрали се останалите жреци в шатра сред пустинята — да избират заместник. Явили се разни кандидати, влизат в шатрата един подир друг и както влизат — тъй и излизат. Но… осрамени. Явил се тогава млад благородник с брадичка. Главният жрец се приближил към него в дълбоко мълчание, взел от подставка чаша, догоре пълна с вода. Нали си виждал препълнена чаша, с леко изтумбена повърхност?… Малко невнимание — и водата ще потече. Жрецът мълчаливо поднесъл чашата към младия египтянин. Оня, без да продума, с два пръста откъснал едно листо от розата, която носел на гърдите си и го пуснал отгоре. То се залепило на блестящата повърхност и вода не потекла.

Никой не продумал. Старите влъхви мълчаливо се поклонили. Младият благородник бил избран за жрец…

— Защо са го избрали, Сиврѝ-синѝ? — пита Бешков. — Защото това е отгатване великата тайна на битието. Така е в изкуството, в труда, в политиката — във всичко. Всеки е призван да прибави към пълната чаша, без да я разлее. Така се осмисля великият промисъл на земното ни пребиваване — нашият вклад…

А ние — не само че разплискваме чашите, ами ги и трошим. Пък отгоре и псуваме на майка… Ето — аз вчера от подла неувереност в себе си се усъмних в теб. Някой ще каже: неоснователно. Да, но неуверените в себе си се основават на нещо, което е извън добрата им воля…

Бешков сяда, подпира с длани коленете си и дига глава:

— Ти точно улучи: подхранвал съм бил мисли у „комшии“, че им съчувствувам… Ха де! Че аз ли карах някого да казва: „Ето го Бешков — той единствен не е рисувал против вас“…? Та да не би сам да съм си вързал ръката поради замяна на българското си изповедание с чуждо? Защо има гламавници, които искат да съм им подръки — ту като такъв, ту като инакъв? Аз наистина съм за съседско приятелство, но не от големи чувства към съседа, а тъкмо от любов към народа си. Враждата накрая се плаща скъпо и прескъпо, а аз не искам никому да плащаме, без да му дължим. Толкова корист и тъпота на тая земя! Сега чак започвам да разбирам, че тя ще ме умори и свърши…

Бешков навива „масура“ и я кара на кипване:

— Вашата мама! Не се ли сещате понякогаш, че извън падението, на което по необходимост слугувате, има по-почтени нрави; че освен безчестните има и нравствени личности? Предателството не е така лесно, както изглежда на лекомислените…

Очите на Бешков горят. Устните му, в чиито ъгли се е събрала едва забележима слюнчена пеница, притрепват.