Станислав Сивриев
До съмнало (55) (Разговори с Илия Бешков)

54.

23 август — петък ’57

Рано следобед е. Още съм влязъл-невлязъл, пристига едно младо момиче и ни прекъсва разговора. Бешков бледнее — само то ни е липсвало! Работата върви на скандал, а момичето не усеща. То е научено всички да му се слагат и е подравнило Бешков със слагачите:

— Господин Бешков, помогнете ми да намеря бутилка сливова. Искам да я изпратя с Павлина в Съюза.

Бешков се усмихва, за да не изкипи. Усмивката му е ядовита:

— Аз наистина съм пияница и като такъв нямам нищо общо с „Монопола“.

Иска да каже, че държи на „домашното“.

Момичето дава признаци на леко смущение. То е хубавко и като хубавко — нахалничко:

— Аз само ако може да се уреди лесно, ако ви е удобно…

— Че какво у нас става лесно, момиче? Аз даже в леглото си се чувствувам неудобно, а ти?…

Момичето си отива и Бешков въздъхва с облекчение:

— Идват и ме измъчват всякакви. Един се изтърси да ми се оплаква, че го боли глава от алкохола, а аз му казвам: „То не е от алкохола, а от «Монопола»“…

Влиза шофьорът на Бешков — и той Илия. Води и шофьора на египетската легация — щял да заминава в Западна Германия да получи нов „Мерцедес“ за легацията. На Бешковия „Мерцедес“ се счупило предното стъкло. Шофьорът иска две хиляди лева, които щял да депозира у някого, а тоя „някой“ имал близък в Западна Германия — той щял да даде срещу депозита марки за стъклото… Сложна комбинация.

Шофьорът приказва разточено, обстоятелствено, за да бъде по-убедителен:

— Стъклото няма да струва толкова. Да излезе, да излезе — най-много хиляда и двеста лева, но той иска две хиляди, защото неговият близък има да му дава две хиляди, та да си прибере парите. Но като донеса стъклото, колегата ще брои на моя познат остатъка в марки, а той ще ви върне разликата в лева…

Още по-сложно…

Бешков е разстроен — ще дава пари! В кожухче, с разпилени посивели коси, с очила на челото и скъсан панталон ми се вижда някакво подобие на Бешков. Отваря шкафа, вади пачка пари и ги брои. Брои ги, а усещам как се бори със силата, която го тика да върне парите обратно в шкафа. И повтаря, за да убеди себе си: „Да-аа, да!“

Сия гледа и мълчи. Тя проследява парите, които Бешков дава на шофьорите с колеблива ръка, а Бешков се бои да я погледне. После тя изпраща шофьорите и още от антрето приказва на съпруга си:

— Как можа, Илия, да дадеш толкова пари на тия мошеници? Те ще те изиграят! А това са последните ни пари. Представяш ли си ако легнеш както миналата зима? Откъде тогава пари?…

— Ти защо се месиш, Сия? Аз зная какво давам, какво ми остава.

Ама кротко, съвсем кротко го казва. Съмненията на госпожа Бешкова са и негови съмнения. Той се впуща да приказва за днешните отношения между хората:

— Туй, Сиврѝ-синѝ, го нямаше. Всеки ти иска авансова услуга, че тогава да ти свърши работа. Като се отнеха възможностите за лична стопанска инициатива, всеки търси начин да се възползва от възможностите, които му предоставя служебното положение. Аз усещам как започва да се върти една пара извън държавното й обръщение. Голяма пара, ще знаеш! Тя се подчинява не на производствените стопански закони, а на кражбата и аферата. Ти чу ли го тоя тепегьозин? Шофьорът на английската легация доставял на оня, на „комисионера“, много евтин октанов бензин, с който в края на краищата би могъл да ми върне двете хиляди, ако нещо стане. И не го е срам да го приказва! Мани, мани!… Човекът, като няма как да печели от труд, се разучава да се труди. И започва да печели от далавери, от разпродажба на държавен интерес, от остойностени служебни услуги. Те и американците тъй зорлен си създадоха престъпност. Обявиха „сухия режим“, че започна контрабандата с алкохол. Пламна небивала контрабанда: организирана, златоносна… Да премахнаха пиячеството? — амми! Алкохолът под забрана извъртя ума към себе си и на този, дето не беше помислял за пиене. Те после се усетиха, ама късно. Нали американците са по статистиките — направиха му сметката, че се пие повече от по-рано. Само дето създадоха поминък на мошениците, за какъвто те не бяха и мечтали. Тогава дигнаха сухия режим, но създадените престъпници вече бяха отгледани. И те се прехвърлиха в нова сфера на престъпления — още по-опасна: гангстерството. Ето от едно голо администриране, от една канцеларска глупост какви неща се навързват и вече никой не може с нищо да ги развърже. Страх ме хваща, ако речем да превключваме на друга скорост — какви зъбци ще се ронят и по нас, какво ще има да става. Мани, мани! Моите две хиляди са съвсем невинно нещо — един естествен данък на тая работа…

Невинно нещо, а акълът му — все в тях. Питам го:

— Докога, дядо Илия, ще трепериш?

— До трети септември. Тогава ще се върне.

— Не е много. Стига да се върне.

— Нима може да не се върне? — пита той и ме гледа е увиснала долна устна.

Като дете!

Вече мръква. Откак шофьорите са си отишли, минават близо три часа. Бешков се е поразсеял и вече не се пита ще го изиграят ли, няма ли да го изиграят. Започва да ми разказва за своето илинденско гостуване в Долни Дъбник.