Станислав Сивриев
До съмнало (48) (Разговори с Илия Бешков)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
???? (Пълни авторски права)
Форма
Диалог
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 1 глас)

Информация

Сканиране и разпознаване
Karel (2018)
Форматиране
zelenkroki (2018)

Издание:

Автор: Илия Бешков

Заглавие: Словото

Издание: първо

Издател: Книгоиздателство „Георги Бакалов“

Град на издателя: Варна

Година на издаване: 1981

Тип: сборник

Националност: българска

Печатница: ДП „Стоян Добрев-Странджата“ — Варна, Пор. 80

Излязла от печат: месец септември 1981 г.

Редактор: Станислав Сивриев

Редактор на издателството: Панко Анчев

Художествен редактор: Владимир Иванов

Технически редактор: Добринка Маринкова

Рецензент: Здравко Петров; Светлозар Игов

Художник: Иван Кенаров

Коректор: Денка Мутафчиева; Елена Върбанова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/5149

История

  1. — Добавяне

47.

30 март — събота ’57

Мръква. Бешков е сам. От дни насам е болнав. Види ми се повяхнал: челото — восъчно; очите — опалени. И все облизва съхнещи устни — сякаш гори за глътка вода. Нося му пасти и сладкиши, но той се дърпа от тях.

— Нищо не ям — едни прахове и сиропи. На̀! — сочи той етажерката, дето край иконите са струпани куп специалитети.

Отива при тях, взема едно шише, отпушва го, отпива и се извръща с шишето в ръка:

— С туй се тровя… Ти разбираш ли, че си млад и здрав? Ако разбираш, липсва ти мъничко глупост, за да бъдеш съвсем млад и щастлив. Но най-важното нали не ти липсва? Трай си тогава!…

— То траенето да научи човек, друго не му трябва. Ами от кого да го научи — от тебе ли?

— Че от кой друг? Карикатурист, който е преживял няколко режима, изкарали са го накрая герой и продължава да живее, макар и болен, как ти се вижда? Трябва да вникнеш в начина, по който е просъществувал. Това би бил един наистина полезен опит, за разлика от нечий фалшив опит…

Взема тестето мънички френски карти, лови с два пръста широката им страна, а с двата пръста на другата ръка ги огъва и пуща. Картите хруптят звучно.

— И от пасианса никаква надежда — казва той. — Редя го, редя го… Някой път излиза, по-често — не ще. Но…

— Но?

— Но никому не пречи.

Отвън звънят. Бешков настръхва:

— Кога най-сетне ще запустее този хан? Кому пък съм притрябвал по това време?…

Звъненето се повтаря и потретва — Бешков не помръдва.

— Няма, Сиврѝ-синѝ! Няма да ни оставят да си поприказваме с мир в душите…

Сия излиза от другата врата и отваря. Чуваме как се поздравява с някого. Бешков червенее и кипи:

— Кой е? — гневно пита той.

Няма отговор.

— Аз питам в този дом! Кой е? — надига се Бешков вече прибледнял, с изменено лице.

Пак никакъв отговор. Той настръхва и вдига два юмрука:

— Как така се влиза в чужда къща! Какво е това варварство?… Ама вие сте не…

Бешков не завършва. Холната врата скрипе. Влиза Т. Той е с чадър в ръка, в сив костюм, който тъмнее въз бледината на лицето му. Опитва да се усмихне, но не му е много да смях… Него са го напъдили. Той е чул, а се прави, че не е чул. Или е тепегьозлък, или — някаква тайна власт над Бешков. Тези, чиято стъпка е котешка и търкат дланите си една в друга, не остават без тайна власт над някого… Дядо Илия сяда. Мъчи се да скрие и промени израза на лицето си, а не може. И още се задъхва. В гласа му се долавя тон на извинение:

— Едни пияници се навъдиха… Идват, звънят, звънят: „Абе, другарю, дай два лева, че да те запомня цял живот.“ Чудя се как улучват вратата на един бивш пияч…

Бешков така изкусно преобръща надебелял език, така разиграва пияния, че Т. се разсмива. Смехът окуражава Бешков и той се впуща в пиянския монолог „за два лева“:

— Много пияници, другарю! Не останаха хора с пари за нас. Викам му на Гѐле: „Прифесорът е човек, който си е изпил своето и ще пусне нещо; прифесорът е човек с човещина. Нали тъй, другарю прифесор?…“

Бешков „разтяга“ номера, за да се доокопити и посипе с пепел станалото. Накрая въздъхва облекчено и ни гледа с невинни очи.

— Как е, Илия? Ти пак боледуваш — пита Т.

Бешков се извръща към мен, като да чака аз да отговоря вместо него.

— Да-аа. Боледувам… Това е единственото нещо, което върша така ревностно и постоянно. Създадох си живот от болести и сега ме е страх да помисля какво ще правя, ако остана без тях…

Приказката се прехвърля към интервюто, взето от вестник „Народна култура“. Казвам му, че го разпространяват и четат ентусиазирани млади хора.

— Млади ли казваш? — пита той. — От младостта какво друго да очаква човек, освен пакост!… Това ме връща в онез години, когато пак младежи разнасяха мои работи.

— Ти да не чакаш друго, след като сам, че отгоре и болен, изпреварваш младежта в пакостите?

— Аслъ!… Защо ли и аз не си гледам болестите и работата?

— Ти я гледаш — това ти е работата! Т. се усмихва леко и гладко:

— С опазвание на съвестта си хората рискуват да опазят тялото си.

Бешков хапе устни и се надига:

— Всичко е въпрос на предпочитание! Преди човек да предпочете съвестта, той вече е отрекъл физическия си живот. И — обратно: преди да осъзнае изгодата да се живее как да е — той вече се е отрекъл от съвестните си ангажименти. Единствено на тях е отреден „големият“ живот, а задникът — бит или не, пострадал или затлъстял, никого не интересува, освен… вие се сетихте кои. Истинският живот не е заложен в него. Ако ли пък — въпреки всичко — го придобие, за да възтържествува, как ли би изглеждал?

Бешков хваща главата си с длани, облизва се похотливо с дълъг език. После с две ръце очертава закръглени форми. Очертаното се „дига“ като балон, затуля слънцето и върху земята пада мрачна сянка…

Т. „превключва“ на „небесни светила“. Очаквала се появата на нова и — може би — гибелна комета. Той отпрашва към галактиките. Оттам приказката се приземява и Бешков ме пита:

— Г. съвсем сериозно се е заел да прави жена си поетеса. Ти чел ли си нещо от нея, как я намираш?

— Много й горчивата ревност и засладената любов… Бешков мисли и казва:

— От туй нещо стават скандали. Понякога — и поезия за „женско госте“…