Станислав Сивриев
До съмнало (38) (Разговори с Илия Бешков)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
???? (Пълни авторски права)
Форма
Диалог
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 1 глас)

Информация

Сканиране и разпознаване
Karel (2018)
Форматиране
zelenkroki (2018)

Издание:

Автор: Илия Бешков

Заглавие: Словото

Издание: първо

Издател: Книгоиздателство „Георги Бакалов“

Град на издателя: Варна

Година на издаване: 1981

Тип: сборник

Националност: българска

Печатница: ДП „Стоян Добрев-Странджата“ — Варна, Пор. 80

Излязла от печат: месец септември 1981 г.

Редактор: Станислав Сивриев

Редактор на издателството: Панко Анчев

Художествен редактор: Владимир Иванов

Технически редактор: Добринка Маринкова

Рецензент: Здравко Петров; Светлозар Игов

Художник: Иван Кенаров

Коректор: Денка Мутафчиева; Елена Върбанова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/5149

История

  1. — Добавяне

37.

4 декември — вторник ’56

Разправям на Бешков за Мехмед Синап: как Васил Дечов е разказал тази социал-романтична история в „Миналото на Чепеларе“ и как — Людмил Стоянов в романа „Мехмед Синап“. Според мен Дечов е роден разказвач, а Людмил Стоянов — осиновен. В първото и второто издание бе напечатано откъде авторът е гребнал с черпака. В следващите издания това пояснение липса.

Бешков се усмихва иронично и снизходително:

— На времето Боян Пенев каза една приказка, от която Людмил още не може да се изтръска. Тук работата не опира в таланта, а в нещо много по-значително: Людмил няма чувство за хумор! Затова всичко, което изрича, е еднакво и равно: думи, думи без зазвучаване на различни нива… Хуморът е като солта. Людмил произвежда разнообразна храна: стихове, проза, драми. Но като няма в тях сол — все едно е дали дъвчеш телешко, картофи или силаж. Людмил е диетичен…

Той дълго време спа в моята квартира на площад „Македония“. Това бе през 1927 година. Представи си една таванска стаичка с отпрани тук-там дъски и набъкана с дървеници. Опитваме да се ограждаме с бобени листа, но хитрите дървеници изпълзяват по стените до тавана и нощем ги чувах как тупват върху нас като лещени зърна. За мене те бяха напаст и ужас, но Людмиловото търпение и благоразумие не му дадоха нѝ веднъж да поеме риска на негодуванието срещу това кръвопийство. Толкова бе важно за него обстоятелството, че е в квартира…

Третият обитател на тая мансарда бе също една кротка душа — Вичо Иванов. Но той понякога се възпламеняваше срещу дървениците. Тогава Людмил започваше да бъка нещо нечленоразделно, чийто най-общ смисъл бе: „Вичо, ти ще докараш работата дотам, че Илия да напъди и двама ни!…“

С две думи: Людмил не прояви никаква революционна непримиримост, въпреки че това бе един от много редките шансове да я прояви, без риск от последици.

Ние всички бяхме бедни, прогресивни и революционери: Ясенов и Смирненски — докато бяха живи, Хрелков и Ламар. По тази причина бяхме в кръчмата. Откак Ботев написа „В механата“, той ни прокоби да се доразпалваме из механите. Людмил бе едно с нас, но… около нас. Той се движеше из тротоарите с походката на Пьотр Верховенски. И само се накланяше към джамлъците на някоя кръчма със залепени длани край очите си: да види дали сме там. Но за влизане — не влизаше. С трогателно търпение той ни изчакваше навън, за да ни поиска… пари назаем.

За него Г. П. Стаматов разказваше една фантастика:

„Коронясват ме за крал на Полша под името Леополд. Карети, впрягове, фрьойлини, дворцова сърма и музики. Моята карета — най-отпред. И из един път: сред акламиращото множество съзирам Людмил. Не може да бъде! — припознал съм се. Пак гледам: Людмил. И докато се питам наистина ли е той — оня се отделя от тълпата и право срещу кралската карета. Лови се с ръка за капрата, накланя се към мен и ми казва: «Стаматчик, дай назаем 100 злоти!» Тогава си казах: това е само Людмил!…“

— А какво ще кажеш за Емилиян Станев?

— Към мене той се отнася с някакво не докрай изявено раздразнение. Длъжен бях да се попитам какво е то и защо?… Това е раздразнение срещу нещо, чиято липса в самия него го угнетява. Емилиян ме подозира в излишество на кураж. Горкият — той не се досеща, че аз съм най-страхливият човек…

— А за драгалевските комшии М. и В.?

— У-уу!… Що вино са изпили за поддържане на горенето!

— Дойде ред и за X. Ч. Но само с две думи!

— Той расте на нос и на зъби…