Станислав Сивриев
До съмнало (39) (Разговори с Илия Бешков)

38.

5 декември — сряда ’56

— Вчера хвърча бая перушина. Хайде да отскубнем някое и друго шарено перце и от перуката на Р. О. Ама с малко упойчица…

Дядо Илия се мръщи, но го усещам: няма да чака кандърдисване.

— Може… Той живееше в мой апартамент… Не ме гледай като чирак чорбаджията си! Собствеността е затова — да има собственици. Ако ги няма, собствеността се разпоява и слива в една голяма, безформена собственост — собственост в една-единствена ръка, без пряк морален ангажимент както с нея, така и с човека, който е в сложна връзка с чуждите притежания. Защото прекият притежател е условно пълен притежател! Персонифицираните притежания съжителствуват не само със собственика им, а и с хората без нотариален акт; най-малко, защото собственикът е реалност с реална воля, предпочитания и възможности за избор. Тъкмо чрез тези неща се влиза в реални взаимоотношения… Другото е абстракция, лишена от сублимация и емоции! При първото има свързване на човешки отношения; при второто — сблъсък между човешки отношения и деперсонифицирани институции, което е безначална война между две субстанции с взаимно изключваща се и взаимно непонятна органика.

Та… и аз бях собственик на два апартамента — да не ми се надяваш! Той ми бе наемател и се е случвало да се видим. На мене не ми трябват много виждания, за да вникна в плетката на човека — още повече, когато той сам се е написал…

След 9 септември му предложих апартамента на брат ми Иван — на „Шейново“. Луксозен апартамент, министерски — с парно, с персийски килими. Бе, събувай си обущата и влизай! Вътре лъщи от чистота и ред. Селянинът, като захвърли цървулите и се види в нещо, което не е смеел да зърне и в мечтите си, той го поддържа и му се любува до гроб. Само селянин, изпълзял из калищата, може да съжителствува толкова девствено и дълго с осъществената мечта. Той може и да се поразпаше, но то е повече за семеен престиж. Те жените най-често превиват пръчката и избутват селяка да закрива следите на общото минало. И той се опряга от селска гордост. А то — колкото повече се напъва, дъмгата още повече избива…

Но Иван бе обживял жилището си естествено и се усмихваше на женските амбиции с мъдро снизхождение. Сега това жилище бе празно: брат ми бе арестуван, жена му и дъщеря му — интернирани. А аз?… Аз покрусен и объркан се чудех как да завардя дома им…

Викам си: Иван като министър е правил срещи с партизани; стана открит застъпник за съветско консулство във Варна — ще го пуснат. А като го пуснат — с друг не мога се оправи, а с Р. О. е по-друго: творец човек, художник с много възможности — лесна работа!…

Поведох го да видим жилището и уж съм уверен, а нещо повътре ми слабее и глътката съхне. Ами ако откаже!… Влязохме вътре, тръгнахме от стая в стая: той напред — едър и тежък, аз по него — плах и смален. Гледам го да усетя как ще издаде възторга си, как славонският дъб и японските вази ще вземат очите му — а-ха! И той селяк: от натрупани подозрения за някаква клопка, с нищо не се издава какво мисли, къде дамарът му се е пропукал… Като ми каза да го водя на тавана и в мазето, разбрах, че разкошът той го е приел за осигурен и не го забелязва, а търси към разкоша селската „гарнитура“… Заведох го първо на тавана, после — в мазето. А и там — наредено, че дори уютно. Пак се върнахме в апартамента. Аз съм примрял, а той с длани изтупва крачолите на панталона си от тавански прах. Изправи се и изпъшка:

„Неудобен е…“

„Защо? — питам учуден. — Това е разкош!“

„Малко е помещението за провизии.“

„Как да е малко?“ — попитах още по-смутен.

Погледна ме с тежки и изплъзващи се от изплашения ми поглед очи. Първо чух кокален звук на яки зъби, после — думи:

„Разбери, Илия! — с напевен и застрашително нарастващ глас каза той. — Аз тук ще складирам брашно — чували; мас — тенекета; кашкавал — пити; масло и месо — мно-о-го!… Тук няма място за това. Разбери, Илия, аз искам да ям!“

Разбрах — искаше да яде! И по-късно той наистина добре я свърши тази работа… От това би се възмутил и X. Ч.!

Казвам ти тези неща, които сега не ме ужасяват с това, че са ужасни сами по себе си, а защото туриха като че ли край на безспорния му талант. Никой друг, освен грозната дума, не може да прогони творческото слово!