Станислав Сивриев
До съмнало (57) (Разговори с Илия Бешков)

56.

1 септември — неделя ’57

Снощи по телефона съм му чел моите въпроси за интервюто пред радио София. Бешков ги е намерил за интересни и съм в дома му. Но не се улавяме направо за интервюто. Той казва:

— От турците ни останаха и много добри неща. Едно от тях е: като отидеш в нечия къща за нещо, да не захващаш още от вратата за какво си отишъл. Всичко иска подплата, насочване, естествено встъпване. Само серсемите, само безтактните се втурват от вратата за краката. Те бързат да не изтърват и тъкмо с прибързване изтърват. И деловите, и човешките разговори са писане на произведение. И говоримото слово се подчинява на закономерностите, които са в писаното слово. Има и слепи автори, които пишат великолепно, но глухи?… От повреденото ухо следва или пълна немота, или фалшива тоналност. По писането на мнозина автори съм откривал разстроения им слух, пълната им немузикалност. И това с никакви хватки не може да се преодолее и скрие. Ухото, което предопределя и чувството за ритъм, е предусловие за всички изкуства, в това число — и на словото. Ритъмът не е само в поезията и музиката. Той е в графиката и живописта, в архитектурата и скулптурата. И всяка голяма проза има свой ритъм. Това, с което разпознаваме една характерна и майсторска проза, не са толкова думите. Думите, лексиката се обогатяват и променят. Семантиката при нови мисли и съчетания се насища с нови състояния и смислови обеми, но ритъмът е белег над белезите. Дори външно променен, в тоя ритъм на прозата кънти метриката на консеквентния авторов пулс! Това са съществени и не до край обясними неща. Това са дължини на емоционални и слухови вълни. Писаното слово, когато е слово, всъщност е една кардиограма!

— Че ние откъде тръгнахме и къде стигнахме? — пита Бешков. — Видя ли какво прави едно болно сърце, какви денивелирани „шила“ изписа на кардиограмата? Аз пък взех, че и графично доказах своята теза…

Казвам му, че в едно немско списание съм видял портрета на Петко Стайнов. Подчоплям го да ми каже какво мисли за композитора. Стайнов нещо ми се изплъзва, нещо опосредно ми пречи да го почувствувам. Голям, голям, а не мога да му усетя голямото.

Бешков не е от тези, които такъв въпрос ще го изненада неподготвен. Той ме гледа — като да ми казва: ти ме питаш за неща, които знаеш и без мен!… С палец и безимен пръст опипва ъглите на устните си. Ей сега ще заговори. Говори:

— И аз, и той — всички в изкуството сме фурнаджии. „Тракийски рапсодии“! Тракийска, но като стане рапсодия, тя вече не е тракийска. Нали ти казах как се утеших, задето не станах композитор подир Бах и Вагнер?… Стайнов ми е тромав, лишен от движение и музикална пъргавина. Той пише музика с повече професионален похват, отколкото с озарение, с вглъбяване във вечната тъмнина на своята нещастна слепота… Ние сме тъй: един поради едно, друг поради друго, но всички сме спътници на изкуството. За едно голямо изкуство трябва голяма точка на стоене или голяма лудост, която е извън времето, мястото и пространството. Тя ги разбърква и преподрежда по свои закони, без правила. А ако е за едно място с голям климат, където виреенето на надарените е традиционно, това е Париж. Но ние сме непригодни за тази лаборатория — в нея са се намърдали Пикасо и Кюри, а за Бешков и Стайнов не е останало място…

Аз се боя от собственото си нажежаване, а камо ли като онез — да изгоря като комета. Ние сме си балканци и домошари — около огнището и кошарата. Понякога ми се прави по-предизвикателно изкуство, но човек, като наумява такова нещо, той е извън същината му и няма как да влезе в него. То е друг начин на мислене, друга чувствителност и проекции, които ме плашат със своята непонятност, с неизвестността отвъд. Няма как да преодолеем собственото си притегляне. Тогава? Тогава не ми остава друго, освен да бъда банален и да се утеша с това, че баналният Вазов е четен повече и принадлежи на националното бъдеще къде-къде по-убедително от много интелектуалния и европеизиран Пенчо Славейков.

Зная: и мене ме уличават в баналност. Аз я приемам на драго сърце пред възможността да ме гадаят какво съм могъл да направя, а не съм го направил.

Разговорът неусетно преминава към същността на изкуството и дали тя не е закодирана в неговата поезия и свобода.

Бешков клати показалец:

— Ако не си поет, или ще се приютиш при догмата, или ще станеш циник, или ще се заемеш да поучаваш поетите…

Понадзърнах в учението на Дънов. Дори една религия, лишена от поезия и свобода, е непоносима. Учителят Дънов е написал стотици книги, които сам е дозирал за първи, втори, трети и тъй нататък курсове. Това са степени на посвещението, разделение на хората, според годността им да приемат доктрината. Христос не дели хората. Неговата мярка за тези работи е по-друга: „Който е сложил ръка на ралото и се обръща назад, той не е орач…“ Дънов не изповядва възкресението, а прераждането. Най-възвишеното освобождение на духа той поставя под съмнение. Прераждат се кучето, суекът, волът и аз — наред с тях или чрез тях. Достатъчно ли е едно прераждане, ако ти с уверение за друг земен живот ми отнемеш смисъла на възкресението?…

Заченат от словото, човек се осъществява чрез него и то е второто му раждане — по-реално от физическата му реалност. Та Ботев не възкликна ли: „… Какви съм думи изрекъл?…“

Спорят за факта: зачеването и възкресението! Но когато се родят поетическите образи, кой пита поета за тяхната вещественост и достоверност? Възкресението — независимо дали е физически факт или не е — стана факт в словото. Чрез него то стана нова реалност и се осмисли. Реалността на словото е по-вярна и трайна от веществената и обективна реалност. Това ми е единственото основание да предпочета първата реалност. Оттук и изкуството има чисто възкресенски смисъл…

Геният на Ботев с интуицията си прозря това нещо. Тези, които не знаеха възкресенския смисъл на словото, той отпрати да търсят черните му кърви по скали и орляци. Ботев знаеше, че няма да ги намерят, както и не се намериха. Той излетя в небитието и като комета остави една огнена следа. Гробът му, костите му щяха да го опредметят, а сега той е чисто слово, дух и следа от комета въз българското небе. В Ботев, както в никой друг, е зашифрована възкресенската същност на словото-изкуство и аз не зная дали без това той би бил Ботев. Всички приказват — и аз съм го приказвал: величието на Ботев било в сливането на поезията с подвига му. Това е привлекателно за изричане, но то е и малко грозно. Излиза, че Ботев е написал поезията си, пък тръгнал да умира, та като слее слово с дело, да се докаже пред нас — същите, които заради три шилета го разплакаха на Околчица… Не! Чрез него проговори пророкът. Той изрече всичко, което щеше да стане; това винаги ще властва над нас с хипнотична сила… Ти виж само какво второ и потресаващо извървяване пътя на кръстните мъки! И мъченикът Ботев с изранени нозе и трънен венец извървя своя „Вѝа Долоро̀сса“ от Козлодуй до Околчица-Голгота, където погина и възкръсна…

Разбра ли сега, Сиврѝ-синѝ, какво означават тези думи: „Какви съм думи изрекъл?“… Не, не! Тук има неща, които не могат да се дообяснят. Аз не съм мистик, но във възкресението на Ботев чрез словото и в неговата смърт-възкресенски символ, има неща, които ако продължа да разнищвам — ще полудея…

Нацията с интуицията си е усетила тъкмо тези неща, а литераторите затъпкват прозренията й със скучни съчинения!…

— Но да побързаме, Сиврѝ-синѝ, че за интервюто време не остана.

— Напоследък много те интервюират. Няма ли опасност да напуснеш рисунката и се приютиш в словото?

— И словото, и рисунката са едно и също нещо, Нали доста за това говорихме? Фактът, че хората ме търсят да им приказвам, ми подсказва: имат нужда от нещо и очакват да им разкрия някаква истина. А може би искат да се позабавляват, пък аз си самовнушавам големи работи?… Но и едното, и другото имат обща същина… Опасността от това не съвсем безопасно разприказване е малко периферна: да не нагазим във взаимната досада, която трябва да бъде избягната…

Бешков е заживял с опасения, че има на гърдите рак. Още една болест!… Разкопчава си ризата: чист цирей-слепок! На негов език му описвам „етиологията и патогенезиса“ на тоя отвратителен и болезнен цирей; увещавам го да не търси лекари, защото него лекар не го лекува, а едно лепване на живовлек. Ако иска — баба ми тамам е в София — тя лекува слепоците, саралъците (жълтениците) и треските на цял град. Усещам го — сам знае, че е слепок, но не му се ще да отпъди мисълта, че е най-болният човек на тоя грешен свят.