Станислав Сивриев
До съмнало (20) (Разговори с Илия Бешков)

19.

21 юни — вторник ’55

Подавам му есето „Огненият пророк“ — съкратено. Бешков бледнее:

— Какво? Ще го печатате ли?

— То вече се печата.

Толкова е тряснат, та няма сили да реагира. Усещам го как притихва в себе си, притихва… В тая тишина става нещо опасно — то се предава и на мен. Устата ми съхнат.

— Свършено е — стана непоправимото!… Защо Гетман е толкова настойчив — кому е обещал?

Гласът му е станал шепот:

— Аз него го заобичах в съда. Той се изправи там и каза една истина във време, когато истина е не истината, а това, което обслужва момента… Аз знаех, че той пренапомпва нашето приятелство и го разпростира във всички посоки. Знаех и това, че ще изкупя това задлъжняване, но от такова съдбоносно изкупление се боех… Знайте: ако вие отпечатате есето, дядо ви Илия няма да го има. Нека тогава живеят той и Янъка — както могат!… Аз това нещо съм го казал пред гроб и от него не се отричам. То е мое и ще бъде мое слово. Но при различни обстоятелства думите звучат различно. Сега ще излезе, че искам да обръщам сълзите си на златни капки… Аз не се виждам на тая софра. На нея всеки се кълне, без никой да е искал тези клетви. Една клетва за вярност, като се повтори, тя вече е користна… И знаеш ли какво ми каза той? „Ти — казва — не вярваш, че ще се задържим.“ Толкоз пък нелепа глупост!… „Вярвам — му казах. — И дано не става другото, че няма кой да ви замести…“

Ама то е толкова човешко и се чудя как не можете да го разберете! Надгробното слово е споено от трагична интимност и става грозно като публична декларация извън прекия повод. Че аз до там ли съм, та да се доказвам по такъв начин? Сега всеки пише и с облизване предвкусва облагата — хайде и Бешков да не остане назад! Ама моля ви се — вие не си ли давате сметка в какво нещо ме топите?… Аз при великите отивам смирено, а не с фичкане и преценки за тях… Съкращавали сте! Слово не се съкращава. Съкращават го измамници, за да надхитрят други измамници… С това вие ме оскърбявате двойно: аз не произнасям неща, от които после да се очиствам със съкращения…

Оназ вечер се събудих в студена пот. Сънувах Багряна, Людмил Стоянов и Дора Габе. Отиваха изплашени и обезверени на смърт. Казах им: „Аз ще ви водя. Не е страшно, а и пътя де там го зная.“ Последваха ме ободрени… Странен сън, наистина. Усетих го като прокоба и ето!…

Телефонът звъни. Бешков вдига слушалката, ослушва се, затулва я с длан и ми казва шепнешком: „Янъка.“^[1]

Янъка е такова нещо: приказва, а после премисля какво е казал. Той и сега е подхванал дълъг словесен картеч. Бешков го прекъсва:

— Аз съм убит и вече не съществувам. Затова имам готови три праха. Поне да стане очищението докрай.

Никога не е говорил с толкова мрачна решителност.