Станислав Сивриев
До съмнало (42) (Разговори с Илия Бешков)

41.

1 февруари — петък ’57

Сам е у дома си — с ново сако, избръснат и подмладен. Отдавна не съм го виждал толкова свеж и подвижен. Радвам му се и му казвам как изглежда в окото ми.

— Да, другарю! Ябълките, млякото и оризът — това е тайната на новата ми младост. Вече само това ям.

— Но край тази ще да има още една тайна. Ти правиш ли още разходки до дановистите в Боровата гора?

— Да, да-аа… Тайната затова е тайна — да очакваш от нея всякаква изненада; дори такъв парадокс — като моето подмладяване…

Тези дни съм дочел „Строителите на съвременна България“. Бешков се е разминал с книгата на Симеон Радев и му разказвам разхвърляни истории и аналогии. Той слуша и като да виждам как под бялото му чело се пренареждат негови си догадки.

— В политиката или има нрави и морал, или — шарлатания и демагогия. България я населява народ, през чиято глава са минали много идеи, илюзии и заблуди. В много неща се е увличал българинът и на много работи е ударил пръста, докато стигне до простото убеждение: ако държавата те отмине — ще те удари градушка; градушката ако те пожали — порой ще те отнесе; пороят ако се смили над тебе — суша ще ти опърли корена. Това прозрение го е побратимило с труда — единственото средство, с което би могъл да превъзмогне и надвие бедите. Да се труди като българин, може само много огорчаваният, много маменият и в същото време — безкрайно доверчивият човек. Само такъв труд плаща разноската на доверчивостта!… Келепирджията и хитрецът никога не произвеждат земни блага. Само тоя, който още вярва в доброто, в човека, а и в природата, си плюе на ръцете и се улавя за сечиво!

Грозно е да се забрави, че нашият народ е труженик, доверчив и отдавна в битието си е приел да вземат от него — и държава, и природа, и ментарджии. На памет, която забрави това, не може да се побере в устата простото обръщение към народа: „Вие си гледайте работата, а държавните работи са наша грижа!“ Ако тези думи се изрекат, те не са просто думи, а морал, който хората разпознават с безпогрешна интуиция. Тогава те се успокояват, залавят се за труда си и остава само да им се показва какво излиза и става от направеното. А това, което става, човек най-добре го усеща или в джоба, или около джоба…

Нашият селянин отдавна ни е задължил с доверие, та да нямаме право на отвръщане с недоверие. Той не е като някои народи, които исторически са се убедили, че светът е измамен, та са приели измамата за естествен начин на собственото си съществувание. Такива предварително мамят, за да се осигурят с компенсация срещу евентуалната измама…

Остави селянина на мира, предостави се на него и той — когато трябва — ще стане с воловете в три часа след полунощ; ако потрябва — няма и да спи. Но при единственото условие: съзнанието, че е задължен не с изискване, а с доверие…

Ние с тебе често говорим за задължаващата сила на доверието, за респекта на искрено изявената свобода. Ще ти разкажа един случай. През 1941 година взеха, че отпечатаха нелегално няколко мои карикатури и ги пуснаха в обръщение между доверени. Една от тях беше онуй вестникарче, огънато от връзка вестници под мишницата: „Като чета какво пишат, срам ме е да ги продавам!…“ Тези, които ги отпечатаха и разпространиха, си свършиха тяхната работа и не помислиха за мен. Може и да са си казали: „Илия е дружбаш — дружбашите са навързани като свински черва и ще се оправи!“ Вярно — нямаше подпис, но и кой нямаше да отгатне, че това съм аз? От тая работа изпитах малко суетна гордост: ходя си и си свирукам, но сънят ми се загуби… Един ден ме викат в дирекцията на полицията при шефа Павлов. Как съм отишъл — само аз си зная! Влизам при него, вървя край кожени кресла и не си усещам нозете. „Добър ден“ — „Добър ден“. Казвам му: „Аз имам дом, господин Павлов. После ние всеки ден се виждаме в «Цар Освободител». Ако има да уреждаме нещо, защо не предпочетохте моя дом или кафенето?… Виждате ли петимата навън — соча му аз тротоара. — Това са писатели и художници, мои приятели. Те тръпнат и чакат дали ще изляза оттук. От това си представете на какво зловещо заведение сте шеф!…“

Павлов се сепна. Изправи се и погледна през прозореца. А на отсрещния тротоар: Петканов, Разцветников, Фурнаджиев, Сашо Стаменов и Пенков. Пенчо Георгиев бе мъртъв — инак и той щеше да е там… Тогава Павлов наведе глава и ми каза:

„Всъщност, Бешков, вашите работи много ми харесват. Онез, които са причината да се срещнем тук, съм ги подлепил на паспарту, а другите си ги изрязвам от вестниците. Но и вие трябва да разберете, че съм ви извикал, защото не можех да постъпя иначе…“

Отпуснах се на фотьойла непоканен:

„Така ли? Сега вече можете и да ме обесите!…“

В това време влезе един невзрачен тип, за да ме отведе. Но Павлов го изгони твърде грубо:

„Ти представяш ли си Илия Бешков в ареста на полицейската дирекция?“

Чак тогава повдигнах глава и погледите ни се срещнаха. Павлов ми каза:

„Нищо няма да ви се случи, господин Бешков. Аз ви давам свободен изход и поемам за вас цялата отговорност!…“

Казвам ти това, за да знаеш какъв разговор е възможен и в една дирекция на политическата полиция през 1941 година. Не ми се вярваше! Павлов бе звяр със зверски инстинкт за опасността — дори при неговото веселие. Славата му бе мрачна, моят ход бе отчаян. Едната интуиция ми подсказва да го изравня със себе си — за да задължа суетата му и предизвикам благородството му. Благородство в полицейската дирекция — какъв абсурд! Но това го изкуши. Изявената от мен дързост първо го респектира, после го погъделичка да се самоукраси с жест. При други обстоятелства той би ме и пребил, но в случая прояви ако не интелигентност, то — полицейски усет…

Няма по-голямо наказание за един карикатурист от принудата — да не оглежда опакото на живота; да го лишиш от право да огласява отвъдната половина на луната, до която стига неговата сетивност…