Станислав Сивриев
До съмнало (51) (Разговори с Илия Бешков)

50.

22 май — сряда ’57

Пак реди пасианса. Питам го:

— Излиза ли?

— Той и да излезе, нали аз не мога да изляза навън? Ще се мре, Сиврѝ-синѝ! Декомпенсация на сърцето. Чувал ли си такова нещо.

Зинвам да кажа и езикът ми се смразява. Мама умря от декомпенсирано сърце… Бешков издърпва листа, на който съм се приготвил да записвам, и пише върху него с молив: „Cedelanid (течност); Verodigen (таблетки); Diamox… За Бешков.“

— Ако искаш да ме спасяваш, това ми търси — сочи той написаното.

На масата още стои вестникът отпреди десетина дни. Питам го:

— Още ли не можеш да го смелиш?

— За тая работа наистина трябва здрав стомах. Видя ли Катърж как кротко накара другия да каже това, което сам иска да внуши на света? Това е една загубена битка. Тъй е, когато човек не е проникнат от мисъл за победа, а от нагон за хапане… Каквото има да се каже, то се знае отдавна. Но да намериш основание да се изявиш какъвто си — това е новото…

Аз винаги чета внимателно и бавно, защото дешифрирам написаното и откривам някои закономерности. Така забелязах, че речта си е реч, но с нещо не е тя. Има глаголи, съществителни, предлози и съюзи, но лични местоимения — не! Те се използват само когато работата дойде за псуване. Казва се „любима“, но не се определя кой люби; „безкористна“, но безкористието се изключва; „вечна слава“, но вечен живот — не; „благодарение“, но „благодаря“ го няма; „широко ползване“, но без „ползвайте“! От целия езиков фонд, в който има страдание и радост, сълзи и смях, песен и проклятие, красота и анатема, отрицание и надежда, трагедия и чист наивитет, клетви и благослов — от цялото това обилие, в което духовно е зрял един народ, са избрани не действените думи, а словоподобието им — неизречено от жив човек. Това са думи без мирис и топла кръв; те не могат да приютят съдби и темпераменти. Това са нерискованите думи на отказалите се да рискуват; или на невярващите в себеподобните; или на страха да не доловят ушите ни нещо повече от изреченото… Отглаголни съществителни, отглаголни съществителни до полуда и нито едно топло човешко състояние, пристрастие или каприз! С такива думи се правят доклади, пишат се драми, редят се стихове и се администрира…

Словото, чрез което човек общува с човека, вече прекъсва това общение. То се самообезсмисля и самоотрича като функция. И сеячът ще обере отровни плодове…

Бешков припламва:

— Чрез словото човек навлезе в съвършено ново състояние. Големият въпрос тук е: как сам той се лиши от неговата сублимация?… Защо народът се юрна подир Кирила и Методия? Ти да не мислиш, че то е заради двадесет и четири буквени знака? Не! Всичко бе заради словото. С писмеността те му направиха достъпна една нова реалност, нова действителност, която по-късно щеше да се променя пак чрез същите букви…

Аз питам: ако Кирил и Методий бяха ни донесли кипърски вицове, изписани със знаците на своята азбука, кой щеше да ги последва? Турците отхвърлиха арабското писмо и приеха латиницата, но дойде ли ренесанс? Не! Защо словото си остана същото. С това начинание трябваше да се каже на света, че Абдул Хамид си е отишъл и Мала Азия се европеизира. Тя наистина се европеизира, но на фасон… Впрочем, ако в тези неща е заложен спор — спорът е много по-дълбок. Това е триезичната ерес…

Бешков се задъхва и ляга на кушетката. С ръка вика Сия и мене при себе си — за първи път. Говори и на двама ни, гледа по равно и двама ни. Разказва забавни истории от Плевенския затвор през 1925 година…

Легнал започва да играе веднъж играната роля на един луд. Вкарали лудия в затвора — с викове да заглушава писъците на измъчваните. Веднъж побягнал и го уловили за дрехата. Той се съблякал гол — да няма вече за какво да го уловят…

Бешков продължава:

— На двора имаше стълб. Той взе камък, отиде при стълба и взе да чука. Прилепи до него голото си тяло и взе да говори: „Ало, министрите ли са? Вижте бе, господа министри! Елате в затвора, че ни избиха… Мене ли?… Мене ме оставиха гол… Тъй ами — гол-голеничък съм… Какво? Идвате ли?… Ще ви чакаме, господа министри. Всички ще ви чакаме…“

Лудият ни огледа тържествуващ. При тая всеобща лудост нашето спасение можеше да дойде от луд праведник…

Час ли сме седели край него или два? Времето е отминало като дъх върху стъкло.

Сия ме изпраща и казва в антрето:

— Добре, че дойде! Той е така самотен тези дни. Видя ли как се оживи? Просто възкръсна. Той често говори за тебе. Идвай пак…

В устата ми е сладко от рачелите на госпожа Бешкова; на душата — от нейните толкова дълго чакани думи.