Станислав Сивриев
До съмнало (40) (Разговори с Илия Бешков)

39.

7 декември — петък ’56

Влизам — и от вратата:

— Дядо Илия, ти ми разбърника душата и сега: седна-стана — все съм в зодиак „писатели“. И за капак — днес подлепвах на паспарту твоята карикатура за Кирил Христов и Пенчо Славейков. Нали я помниш?

Бешков тътре чехли. Крачолите на „ветите“ му панталони са се смъкнали и подмитат паркета. Сяда си на мястото и ме гледа закачливо с едно присвито и едно ококорено око. Един вид: ти ми пориш хастара с хабно ножче!…

Карикатурата е с печат на цензурата, нагоряна по краищата — следа от оназ януарска бомбардировка, когато взрив издъни жилището му и изсипа на ул. „Янтра“ купища негови рисунки. Тя е печатана в „Стършел“ — първият. На нея Кирил Христов в кабинетна пижама се е изправил пред бюста на Славейков. Очилата — очила; носът — нос; състоянието и „статусът“ — Кирил Христов!… Парк, дървета и двама поети: единият — жив, другият — бронзов. И двамата взаимно разбират своето изгодно и неизгодно положение един спрямо друг. Славейков гледа своя жив противник и с отвъдземно високомерие, и със земно презрение. Трябва му само паметникът да не е бюст, а в цял ръст и… чепатият бастун в ръката му.

Като се върна от дълго изгнание, Кирил Христов поднови старата разпра с отдавна мъртвия Славейков. И напечата в „Българска мисъл“ статия срещу него.

Това май бе първата му публична изява след завръщане на родна земя. Тя бе малко абсурдна — Кирил Христов сам се набоде върху перото на Бешков.

Отгоре, в декоративна лентичка „сецисион“, с краища като ластовичи опашки, той бе написал: „За сърцата, що се мразят, и смъртта не е раздяла.“ А долу — с почерка на Бешков:

Написах за теб, о Пенчо,

прекрасни, достойни слова.

И вярвам, че жив ако беше —

ти също би сторил това!

Голям смях откънтя из страната.

Бешков още ме гледа с едно присвито и едно присмехулно око. Чеше си тила и приказва:

— Чакай да ти кажа каква е работата на Кирил Христов! Като на оня суек… Той демонстративно напусна България и се заослушва от Прага какво е впечатлението, що става из София: подало ли е оставка правителството; няма ли да се затегне правителствена криза заради него; жали ли го народът; пресата не е ли подела разпра с тези, които го направиха изгнаник?… Пък София си гледа кяровете; дворецът — дворцовите интриги; провинцията лапа симити с кебапчета…

Едно само не бе премислил: България не е Франция, а той — Юго!… У нас от такива злощастия я бликне в едно око една сълзица, я не бликне. Но злорадството и сеирджиите чакат готови тъкмо такова нещо… И той, вместо да си излекува душата в отдалечение от това, което го пропъди — още повече я поболя. Защото разбра, че гьолът, в който се въргаляме, е естествената среда на морално обвинените от него. От тоя гьол той се измъкна с благородни намерения и големи жестове — за да предизвика вълнения и бури. А плясъкът на водата се понесе подир него и отекна като смях…

Вървя-кара̀ — на края пак се върна. И за да се забележи завръщането, пък и да си даде вид на съхранена гордост и кураж — пак избра високомерния жест. И написа статията срещу Пенчо!

Това са самотни акции на претърпелите поражение, с които поразените самоизмамно се утешават. Голям сценичен жест с празна ръка или с фалшива шпага!…

Сега да ти кажа какво стана със суека… Суекът се разсърдил на гората, разлютил й се: „Не ти ща компанията и сенките! Пикая ти на корена и водата! Аз те оставям и тръгвам…“

Набил той из къра, ама кърът — го-ооол! Тук го погнат, там го сплашат; тук да спре, там да се завре… Мани, мани! Нови тревоги и терзания изместили стари огорчения и обиди. Позабравил прежната мъка, поомислил се, че тръгнал да се връща в гората. И влязъл-невлязъл в дъбравата — вика колкото му глас държи:

„Горо ле, горо-о-о! Връщам си се при тебе…“

А гората:

„Побарал съм ти майката! Нѝ те знам кога си отишъл, нѝ кога си се върнал…“ Това е!