Станислав Сивриев
До съмнало (33) (Разговори с Илия Бешков)

32.

17 ноември — събота ’56

Есента още не се дава. Над София е превалял дъжд и покривите светят. Капандурите са захапали по една летвена подпорка и разчекнатите им уста издишват тавански мрак. Тук-там стърчат върхове на тополи. Над тях бавно посинява изпрано небе. Хоризонтът го е стегнал в пръстен — и то посинява. Или прозорецът на Бешков се отдръпва, или — пейзажът. Идва миг, в който разбърканият предметен свят започва да се намества. Масата, столът, тополите и капандурата отсреща — всичко се отделя едно от друго, за да се свърже едно с друго. Това е свечеряването: отдръпване, предизвикано от влечение. Инстинкт за интимност. После мракът поглъща зримите разстояния и те стават мисъл… Намагнитени посоки разсичат въображението; във фосфорното им сияние се разминават хора, които се дирят и не се намират…

Бешков сяда на своето място — от лявата страна на салонната маса. Косите му съвсем са посивели; по слепоочията му падат разбъркани кичури. На голата маса — купища списания и разпрани пликове, по които Бешков, разговаряйки с някого, е рисувал патета. Той ме уверява, че населва тия патета със своята възраст… Съвсем на края са сините тетрадки: Сия — жена му — ги носи от едно училище и проверява до късно сгрешените биквадратни уравнения.

Бешков се пресяга към молива и започва да рисува два крака. Говори на себе си:

— Нозете са много важно нещо! Те ни носят… Човек трябва да стъпи, да се подчини на гравитацията и ако това стане — всичко останало ще стане…

Думите са малко неочаквани, защото говорим за неговите карикатури. Или по-точно — за тяхното обяснение. Всички откриват в Бешков сатирика, страстния изобличител. Това го изпълва с нарастващо раздразнение, докато устните му шавнат беззвучно и разпери ръце:

— Странни хора! Ти си приел жертвата заради тях, а те какво ти измислят…

За да се успокои — „лови“ се за краката на човека: главата често не знае какво той върши!… Две боси ходила. Изпъкнали кокалчета на глезени. Прасци, от които сам можеш да си дорисуваш цялата фигура. Няма терен, а човекът е стъпил върху него. Моливът очертава свитките зад коленете. Бешков уж е вглъбен в това, което прави, но туй вглъбяване е измамно. Очаквам да захвърли молива, да сложи ръце на кръста и се изправи.

Захвърля молива и се изправя:

— Че аз толкоз ли съм лекомислен, Сиврѝ-синѝ?… Отреченият винаги е намирал своята защитна позиция в отрицанието, докато пред смеха е безсилен… Когато рисувам — и добрите, и злите стават мои деца. С тях ме свързва трагичното бащинство в изкуството. Аз изобразявам, а не внушавам своя възглед. Проповедничеството е друго нещо! Упрекът в мен се ражда от друга утроба. Не знам каква е тя, но знам, че изкуството не бива да се опосредява. Туй нещо човекът го усеща безпогрешно и си отмъщава… Правил съм бил страшни неща! Сега и аз като ги гледам, ме хваща страх… Също като децата: играят си с опашката на змията и хич не се сещат, че има глава… Трябва да съм имал изгодата на лекомисления, без да бъда лекомислен. Запомни! Не се наказва вината, а куражът! И тъй като аз си свируках и никога нямах героичната поза на противник, може да са сметнали, че не зная какво върша. Наистина ли тъй са сметнали?… Аз имах и друга изгода: осмените в изкуството придобиват нещо, което сами никога не биха имали в живота. Това ги задължаваше. Царят дори колекционираше най-злите ми шеги по негов адрес. Веднъж дори ми каза: „Жалко, че нямам оригиналите…“ Ако не ги задължаваше — стъписваше ги… После моята насмешка извираше или от народното слово, или от отмъстителното опрощение на Езоп. В такива случаи най-добре е засегнатият да се надява, че хората няма да разберат!… Това е то истината. Но не и сатирик-изобличител. Още по-малко — страстен! Във възрастния човек има само остатъци от страсти и не бива да ги пилее безразсъдно… Вестникарският пехливанлък изисква много усилия, в които накрая постигаш идеала на противника си — ставаш като него. После ви остава само да се прегърнете и да се напиете. Така завършва всяка пародия!…

Ела, ела! Ела да погледнем навън… Ето, че на хората не се угажда! Какво искам повече? Туй, което съм правил цял живот, най-после получи пълно и официално признание. Тъпотата на буржоазните режими, безсмислиците на фашизма вече са отхвърлени; на мен ми се отрежда съучастие в това приключено дело — следователно и аз също съм приключен проблем. Оттук нататък загубвам своите основания, природата си. Защото осъщественият идеал е сериозно нещо — той не се шегува!…

Бешков влачи широки чехли, паркетът едва поскърцва. Пред прозореца ме докосва с рамо — очите му се смеят. Вече се е успокоил.

Под нас, върху мократа улица, са се проточили ивици светлина: отминаващият ден се съпротивлява на настъпващия мрак. Една боклукчийска каручка се завърта. Конят гъне тяло и опипом докосва уличната настилка. Бешков говори:

— Такъв кон може да те разплаче. Виждаш ли го как ходи? Вече са го изтръгнали от тревата, от селските мери и загубен в тоя непонятен град, носи боклуците му. Той е отделен от топлата земя със студен паваж — подло стъкло, по което вместо трева след дъжд никне самотният му образ. Той ми напомня за друг кон, само че запрегнат в английска кола. Тулуз Лотрек го е видял нейде преди седемдесет години, обвързал го е с живота на една нация и той ще шествува из епоха в епоха с вечно вдигнат крак. Дори животните са национално и социално определени. Боклукчийският кон не би изглеждал така — аз едва ли бих могъл да го нарисувам, ако не съм приобщен към прародината му — селския двор, където всичко е истинско, а осакатяването е само физическо понятие.

Бешков намества изметналото се от раменете му кожухче:

— Хора, двор, животни — там всичко е свързано като богослужение. А конят под нас е чиновник. И като всеки чиновник, първата му мисъл е да не се подхлъзне… Но там, в дядовата Дунова къща, въплъщава живота, а не пародията му. Живот, в който имотът е благо, а и нещо повече от благо — щом за него можеш да пожертвуваш всичко! Има една съдбовност в тия работи. В човека се свързват спомени и вещи — в него паричните стойности стават нравствени стойности. Тъкмо тук се вмества и един кон, който чрез стопанина си вече не е стока. Всяко нещо се осмисля чрез друго!… Тъкмо от тези неща старите направиха една цивилизация.