Станислав Сивриев
До съмнало (23) (Разговори с Илия Бешков)

22.

31 юли — неделя ’55

У Бешков са се събрали гости — повечето юноши. Сашо — синът му — има рожден ден. Сия и Павлина шетат. Бешков разговаря с Петър Незнакомов, Васил Цонев и жена му — бивша студентка на Бешков от Художествената академия. Цонев казва: „Това е талантливата ученичка на един велик професор, а аз съм нейният гениален мъж…“

— Какво беше жълтата преса? Колони, честитки за именни дни, кой търси млада симпатична госпожица-стопанерка, кой се оженил… Голяма работа! Кога буржоазията е имала журналист като P. X.? Дренки…

Туй го приказва Васил Цонев, наречен Дон Базилио или за по-кратко — „До̀на“. Бешков слуша и клати глава:

— Кога ли? Винаги и всички бяха по-добри от него!… Бил убеден и роден журналист, напипвал новото. Хайде холан! Вие чувате ли се какво приказвате?… Нито е убеден, нито е роден, нито има пръсти да напипа новото. Убедени са тези, които огласяват своите убеждения и носят рисковете им. А не като него: винаги имаш в запас по една-две тези, за подмяна на тази, която с ослушване и озъртане си ни поднесъл като свое искрено убеждение… Той че е роден — е роден, но не за това, с което се е заловил, а за неща, които прави между другото. Новото не е зрели круши за изтръскване в черга; новото е в природния ни усет към него, в куража ни да го прозрем и му се обречем… Тез работи той ги кити с надути и празни изречения. Сега неговият вестник се отличава с това, че каквото казват другите — той го преповтаря с подписа на тоя родѐн ро̀ден журналист. Не зная отде дойде това, кой го обяви за най-голям журналист. Айде де!… Всяко общество понякога се самоизлъгва от каприз или досада. Защото животът само с голи истини става трагичен и непоносим. А той, серсеминът, взе та повярва, че това е истина…

Веднъж се събрахме по наши журналистически работи, а той се накокошини: „Вие сте некомпетентни; вие не сте осведомени; вие сте некадърни да схванете момента!“ Нищо не му казах, още повече че кадърността — според него — стига до схващането на момента. Пък ми и дожаля… Рекох си: едно благоразумие никога не е в повече. Но като свършихме, причаках го във фоайето и го попитах: „Кой е некомпетентен — аз ли?“ Почуди се какво да ми отговори.

Това е простакът!… Не, драги. Ти ако беше това, което дочу от устата на повърхностните, щеше да кажеш, че некомпетентният и неосведоменият си ти, та да те пожалим. Тогава ние драговолно сами щяхме да приемем върху себе си некомпетентността, неосведомеността, а и… твоето действително бездарие.

— Остави ги тия, бай Илия! Ние не сме християни.

Цонев се е ухилил — завърта глава. Позволил си е нещо, което друг не може; и ни оглежда един по един.

Бешков леко забледнява. Тоя не знае къде и с кого приказва. На дядо Илия ей сега ще му преиграят устните, ще го нарине на лопата, та ще стане една… Язък за младата женица!

Но той преглъща, овладява се, дори по лицето му пробягва нещо като усмивка:

— Аз зная, че не сте християни. Но като не сте — за съжаление — какво друго сте?… Ти ми каза, че си писал до министъра храбро писмо за нередности в строежите. Защо си писал на него? На министри се пише само ако са ти вуйчовци. Туй хората го правят не за оправяне на работите, а за да се натрапят като крайно необходими… Е, оправи ли строежите? Като ги оправиш, ела ми кажи, че да се разпиша и аз. Пък и още от младини имам познати министри над министрите… Ти видял ли си какво го правят кучето, като се изпикае на място, дето не е за пикаене? Хванат го, осукват му главата, пък му топят там муцуната. Горкото — какво ще разбере! Неговите представи за приличие и ред са други. Човекът-глупак насилва животното да му замени кучешките работи с човешки. Не може!…

— Ама кучето оттам вече не минава.

Цонев пак се ухилва: най-сетне е хванал Бешков натясно. А Бешков му връща усмивката:

— Да, не минава. И ние заобикаляме мястото, където са ни натъркали муцуните; но ще спре ли след това кучето да оцърква друго място. — още по-преметено, още по̀ не за опикаване?… Не пиши на министри, момче, а напиши нещо. И в него поеми върху себе си цялата мерзост на строежа, та твоята болка да ни покърти — чрез нея да измерим действителните обеми на злото… Ако с изкуство не трогнем човека, ако не го накараме да се смили над едно обременено съзнание — нашата е спукана! Аз например правя своя цялата човешка глупост. Така хем ще ми повярват, хем ще прозрат къде е истинското място на глупостта. Защото тя никога не е в този, който се е одързостил да я посочи в себе си!…

Вие говорите срещу стария „Стършел“. Какво ви убожда, та все се въртите около него; с какво той ви разваля съня?… Ние не бяхме на власт и нямахме задължение да правим правителствен хумор. Като усетихме, че властта няма сама да си вдигне ризата, че да ни каже: „Гледайте ни срамотите и се смейте!“ — направихме го сами. Аз очаквах от вас за това похвала — пък и име ви дадохме! А вие взехте, че се ожесточихте… Но не ви завиждам нѝ на положението, нѝ на хумора, който — слава богу — не прилича на нашия. Дойдоха до гуша трактористите, легнали край трактори с френски ключове в ръката. От десет години те са започнали един безначален и безкраен ремонт, едно бракосъчетание с железата и не виждам как ще се оплодят. Защото туй оплождане става първо в карикатурата, а тя взе, че се изялови. Кой — вие ли, любезни „стършели“, ме поучавате, че изкуството не е обобщение, а полезна работа?… Полезната работа я върши обобщението — другото е опрягане на коня между стръките със задницата напред. Има да чакате тая каруца да тръгне!…

Петър Незнакомов се смее добродушно и умно. Той „гълта“ и си трае. Цонев пухти:

— А бе не така бе, не така!

Младите скучаят при „опълченците“. Издебват мига и се вдигат в спалнята. Бешков ме води при работната си маса — при тушовете и пищялките: да подпише копията от преписаните на машина есета. Топи писалка в шишенце с чер туш и попоглежда към гостите около масата. Приказват си нещо — няма да чуят:

— Видиш ли скодоумие?… Ти помниш моята карикатура: „Сине, не слушай като ти кажат, че съм субатор! С тези ръце аз ще прехраня и умните, и глупавите…“ И тоя сега дълбоко в себе си ме смята за опозиция. Не — аз съм си революционер! Защото съм си съхранил свободата, в името на която стават всички революции. И изобщо: има ли по-революционно нещо от обезвластения народ? Той вижда по-остро, по-далече и е по-подвижен ей тука! Защото жаравата в крайна сметка пари под неговите пети, а не на тоя, който се е изкушил да прави политика.

Бешков е забол показалец в слепоочието си и го върти над онуй нещо, което в народа е по-подвижно.