Станислав Сивриев
До съмнало (44) (Разговори с Илия Бешков)

43.

2 февруари — събота ’57

— Досадно ми стана всичко, Сиврѝ-синѝ; като оскандален съм пред себе си. И ако зема да страня от хората, да не се чудиш защо. Малко ли е това, дето заради моите додеветосептемврийски рисунки не ме оставят на мира; дето смятат, че те дават кредит на всяка глупост след тях, самообявила се за антифашизъм? То фашизмът не е само свастика!… Оня ден чета: „Бешков заклейми буржоазията; с гневното си перо на непримирим сатирик, той разобличи монархо-фашистката клика…“ Спрете! И стига сте ме правили на касапин със засукани ръкави. Ако сте умни и се взрехте в туй, което съм рисувал, то е предусетило и вас в аванс и не ви е пощадило. И после — аз с вас имам много по-малко общо, отколкото вие с тези, срещу които непрестанно ме тикате!…

Това е отпушване на тапата и излитане на газта под високо налягане. После настъпва приземяването.

Бешков се е приземил и ми чете черновата на писмо до дъщеря си Павлина:

„… Нека страданията и радостите ти да не се пилеят извън границите на изкуството… Свири като мъж, за да възвисиш живота си на жена! Вярвай във вярата си и се съмнявай в съмнението си; защото е нещастие да се съмняваш във вярата си и вярваш в съмнението… Не искам да те отегчавам със съвети — искам да сме приятели. Приятелите са винаги заедно някъде — жертвено и трайно свързани. Така са свързани тоновете в музиката и формите в рисунката…

Всеки скърби по своему и затова скръбта разделя хората. А радостта се издига над човека и става обща за всички. Не може и без двете в тая долина на живота, където чистата и невинна утрина прогонва упойващата помътена вечер, а снегът избелва многоцветните грехове на лятото. В едното едничко сърце живеят заедно и благочестието, и желанията. Не може и без двете в живота, но в изкуството се извършва единственият избор…“

Мълчим. Аз премислям прочетеното, Бешков се ослушва в отзвука му. Казва ми:

— Ти си още млад в бащинството, а младият баща е млад и в синовността. Тези два плода узряват заедно… Писмото е до Павлина, но то е и до теб. Дано с нещо ускори и твоето зреене в Словото…

На „Янтра“ 13 се говорят разни неща. Гамите, ритъмът и тоналността на приказката се менят неочаквано: артистът измества художника, музикантът — артиста, философът — музиканта, карикатуристът — философа. Бешков заглъзва в политическите събития, разчопля тройната им подплата:

— … Това, което става сега, е опит да се победи гнетът на сушата. Тоя опит е много стар и Сюлейман Великолепни само го преутвърди преди близо пет века. От Босфора той протегна две ръце по двете крайбрежия на Средиземно море. Протегна ги с разкошната мисъл да ги сключи при Гибралтар… Водата е вездесъща! Тя е три агрегатни състояния, простор, символично свързване с вселената и нов начин на мислене… Защо Бурбоните избраха за свой символ лилията? Тя е най-сгъстеният израз на всевладеенето: коренът й в земята, стъблото й — във водата, цветът й — във въздуха. Тук водата има основен смисъл: тя прониква в почвата и й дава живот; изпаренията й правят въздуха с качества за живот — така тя става същина. И ако ти нарисувам една стилизирана корона, като графичен израз на всевластието — в очертанието на трите й щръкнали върха ти ще видиш, че това е графично изражение на лилията…

Големите държави най-осезателно се задушават от недостиг на вода и търсят излаз на вода. Нейде извътре, понякога интуитивно, великите империи се втурват да си накиснат нозете в море и по възможност — топло море. Техният инстинкт им подсказва, че сухите цивилизации са обречени. Това го потвърди Асировавилония — тя загина без остатък. И Александър Македонски се насочи в налудничав поход към Индийския океан, който се плискаше в призрачните пространства на Изтока и изпълваше завоевателя с призрачни видения. Единствено витални, оплодени и вечни са цивилизациите, родени на вода. Това е Гърция, това е Рим. Казано е и в Библията: „А земята бе безвидна и пуста; тъмнина се разстилаше над бездната и дух божий се носеше над водата… И чух аз шум от много води и глас се носи над водите…“

Това, което ще става нататък, ще бъде под повеленията на тоя инстинкт. Само че инстинктът отдавна е осъзнат, та в него бясно танцуват атоми и неутрони… Какво ли още ще видят очите ми!… Я да оставим тая и ми кажи нещо от твоите родопски песни.

Казвам му:

Добре е съ̀рце скрѝено,

скрѝено и покрѝено,

та са сърцѐну не вѝди:

в син са е пла̀мень фатило —

гори, неугаснува…

Той слуша дълбоко умислен, после заговаря с внезапен подем:

— Излишествата на родопските песни липсват на нашата нация и тази липса най-добре я разбирам от излишествата на глупости, които тя е вършила без тези песни…

От Бешков ще ходя на гости у архитект Семерджиев. Нося си и гайдата в торба — ще я чифтосвам с гайдата на Семерджиев. Бешков опипва торбата отгоре, вади меха и го помирисва. Още веднъж — по-дълбоко:

— Моите дудуци са готови. Като осъмнем напролет, ще посвирим заедно. И — както казват вашите песни: с песни ще се наприказваме добра дума на тая земя лъжовна…