Тами Хоуг
Куриерът трябва да умре (9)

Глава 9

Джейс слезе, куцукайки, по стълбите по чорапи. Обувките му, завързани една за друга, бяха преметнати през рамото му. Беше спал може би общо час и половина. Тъкмо се бе унесъл към четири, когато Тайлър допълзя до него с шепот, че се страхува. Джейс му каза, че всичко е наред и да заспива.

Брат му бе прекалено малък и вярваше в нещата, в които искаше да вярва. Джейс не можеше да си спомни някога да е бил толкова малък. Никога не се бе радвал на лукса да има някой до себе си като закрилник. Алисия вероятно е искала да го защити, но не бе уверен, че е успявала. Вместо това обаче тя му даде най-безценния подарък, който можеше да му направи: изкуството да оцелява.

Винаги го бе наставлявала да не губи ценно време в паникьосване. От паниката нямаше смисъл, никаква полза, нито печалба. И все пак онова, което караше мозъка му да тича като хамстер в затворено колело през тези няколко скъпоценни часове, през които би трябвало да спи, бяха паника и болка. В четири и тридесет той се смъкна от леглото на пода на ръце и колене, изследвайки онова, което го болеше най-много.

Глезенът му беше подут и трудно го движеше — беше го опаковал с торбички с лед за през нощта, опитвайки се да намали отока. Надяваше се, че не е нанесъл по-големи повреди на сухожилията, отколкото си мислеше. Бавно, много бавно обхвана с ръка китайския стол и като пое дълбоко дъх, се напъна да се набере и изправи.

Дори след един нормален, но трескав работен ден следващата сутрин винаги приличаше на лош махмурлук. Гърбът го болеше, сухожилията в колената бяха схванати, ахилесовите сухожилия бяха твърди като камък. Синини, порязвания, натъртвания. Дробовете го боляха от вдишването на газовете на хилядите коли, очите смъдяха, пръстите бяха свити като замръзнали, в положението, в което бе стискал ръкохватките на кормилото.

Днес не изглеждаше по-зле, отколкото след който и да е лош ден, освен че отгоре на всичко някой искаше да го убие.

Той отиде в банята, взе си един бърз, леденостуден душ, за да проясни пулсиращата си глава, сетне бинтова глезена си толкова стегнато, колкото можеше да търпи. Той пак беше два пъти по-голям, отколкото трябва, но поне можеше да стъпи на крака си, а единствено това имаше значение.

В долния край на стълбите седна, за да обуе обувките си, стискайки зъби от болка и неудобство. Челото му се покри с малки капчици пот. Можеше да чуе как камионът за разнасяне на лед работи на празен ход пред голямата врата на разтоварителната рампа. Първият звук на утрото в Чайнатаун и в другите етнически квартали, които Джейс познаваше — разносвачите за малките семейни фирми, за месарниците и ресторантите. Веднъж в седмицата месарят отсреща получаваше касети с живи кокошки и патки, които добавяха крякането си към звуците за събуждане. Джейс намираше този шум и повтаряща се програма за успокоителни, както по начина, по който би се чувствал, ако бе роден в голямо семейство.

Дрънкането на верига. Бръмченето на устройството, което вдигаше вратата. Гласът на племенника на мадам Чен — Чи, който сякаш лаеше заповедите към третия братовчед Бу Зу. Стърженето на метал в цимента, докато Бу Зу скачаше от рампата и влачеше лопатата зад себе си.

Джейс пое дълбоко глътка от влажния, напоен с миризма на риба въздух, и отиде на работа. Не каза нищо на Чи за синините и драскотините. Той не го попита. Чи въртеше търговията на рибния пазар, не харесваше Джейс и не одобряваше решението на леля си да прибере братята Деймън. За шест години така и не промени мнението си.

Джейс не се интересуваше от Чи. Той си вършеше работата и не даваше поводи за оплаквания за нещо друго, освен за факта, че не бе китаец и не говореше китайски. А това Чи смяташе за непростим грях, въпреки че самият той бе роден в Пасадина и говореше английски не по зле от който и да е друг.

Мадам Чен много рязко и категорично бе изтъкнала пред Чи, че умението да говориш двата езика не е изискване, за да въртиш лопатата с лед и да го прехвърляш от едно място на друго. Бу Зу, който бе на двадесет и седем години и бе умствено изостанал, почти не говореше никакъв език, но успяваше да се справи с работата си без проблеми.

Дъждът се бе превърнал в плътен, студен, ситен дъждец. Въпреки това Джейс се бе изпотил като работен кон, гадеше му се и се чувстваше слаб, докато болката изгаряше глезена му при всяко издигане на лопатата, пълна с лед. След като работи петнадесет минути, мадам Чен се появи на рампата — дребна фигурка, завита в шлифер, с огромен непромокаем чадър на карета в ръка. Тя извика на Джейс да отиде в офиса й, попарвайки с убийствен поглед Чи.

— Моят свекър ми каза, че си ранен — рече тя, като затвори чадъра, докато вървеше пред него сред разхвърляното помещение.

— Добре съм, мадам Чен.

Жената се намръщи и го загледа право в лицето — блед, мокър, издран, ожулен.

— Добре ли? Не мисля, че си добре.

— Беше просто обикновен инцидент. Да си куриер, понякога е доста опасна работа. Знаете, че е така.

— Знам, че никога не си се прибирал от работа толкова късно през нощта. Неприятности ли имаш?

— Неприятности ли? Защо ме питате? Удрял съм се и преди. Това не е нещо ново.

— Не обичам отговорите, които не са отговори, Джей Си.

С ръце на кръста Джейс се огледа и прикова погледа си върху календара на стената — бе от местната банка и пожелаваше на всички щастлива нова година по китайското летоброене. Мадам Чен включи малката електрическа печка под бюрото си и уредът измърка и излъчи гореща електрическа миризма, която сякаш обезсили Джейс. За миг се замисли какво да й каже. Тя заслужаваше да знае истината, дори само заради уважението му към нея. Но пък не искаше да забърква семейство Чен в тази каша. Все още сам не можеше да я проумее. Никой не би могъл да го проследи до този адрес, така че засега нямаше причини да я тревожи.

— Истината не изисква толкова дълго време за размисъл — рече безкомпромисно мадам Чен. — Само фантазиите и измислиците изискват мислене.

Джейс въздъхна.

— Вчера късно вечерта разнасях пратки и един едва не ме прегази. Паднах лошо.

— И се обади в полицията, за да опишат произшествието, затова се забави толкова до късно — продължи тя, от тона й личеше, че не вярва точно това да се е случило.

— Не. Беше тъмно. Стана много бързо. Не видях регистрационните му номера.

— Затова отиде в бърза помощ, за да те прегледа доктор.

Джейс отново погледна някъде встрани, повече от неудобство, отколкото за да избегне погледай. Мадам Чен беше единственият човек, освен майка му, която не можеше да лъже успешно. Беше в състояние да преметне всеки глупак, като го накара да повярва всичко, което му казва. Защото никого не го бе достатъчно грижа за него. Той беше просто един куриер и другите чуваха онова, което искаха да чуят или им бе най-лесно да възприемат.

— Върнах се вкъщи — продължи той. — Отне ми много време, защото пътят беше дълъг, а колелото ми счупено.

Мадам Чен произнесе нещо на китайски, което вероятно не бе съвсем прилично за дама.

— Защо не извика такси?

— Такситата струват пари.

— Защо не ми се обади? — попита обидено тя.

— Опитах се. Линията даваше заето.

— Ти нямаш уважение — скастри го, като удари с ръце по бедрата си. — Шест години се тревожа за теб. А ти не ме уважаваш.

— Това не е истина — протестира Джейс. — Уважавам ви, при това много, мадам Чен. Не искам да се тревожите за мен.

Тя просъска като змия и посочи с пръст към него.

— Ти си като Бу Зу сега? Имаш камъни в главата? Мислиш си, че и аз съм като него?

— Не, госпожо.

— Ти си като член на моето семейство, Джей Си — бързо изрече тя.

Джейс почувства как в очите му нещо започва да пари. Никога не си бе позволявал да иска това, по никакъв начин, освен абстрактно, както изгубеното чувство за общност, за което бе мислил по-рано. Тайлър бе неговото семейство.

— Съжалявам — отговори той.

— За това, че ме обиждаш, или за това, че те смятам за част от семейството си?

Една крива усмивка се плъзна по устните му.

— Предполагам и за двете. Не искам да ви натоварвам.

Тя тъжно поклати глава.

— Ти си стар и в червата. Не по начина, по който е брат ти, а като човек, който е видял прекалено много.

Не за пръв път правеше подобна забележка. Джейс никога не й отговаряше. Нямаше смисъл да спори за очевидното.

— Трябва да вървя, мадам Чен. Имам работа, която ме чака. Трябва да си поправя колелото.

— И как смяташ да стигнеш там, закъдето си се запътил? С вълшебно килимче ли?

Джейс не отговори. Тя свали връзка ключове от пирона на стената.

— Вземи моята кола. И не ми казвай, че не можеш. Ще я вземеш и точка по въпроса.

— Тъй вярно, мадам. Благодаря.

Мадам Чен притежаваше един двегодишен миникупър, черен, с кремав капак и кръгъл като луна покрив. Джейс внимателно нагласи Звяра в колата и се вля в рехавото сутрешно движение. Колата му даваше известно прикритие. Преследвачът никога нямаше да се оглежда за миникупър.

Въпросът бе как да влезе и да излезе от „Скоростни куриери“ без да го види някой, който може би щеше да наблюдава сградата. Трябваше да стигне до Ета преди полицаите.