Тами Хоуг
Куриерът трябва да умре (20)

Глава 20

Даян Никълсън отпи от чашата с посредствено шампанско и завъртя очи, оглеждайки елегантната зала за срещи. Беше отегчена. Хотел „Пениншула Бевърли Хилс“ бе олицетворение на класа и богатство, две неща, които трябва да притежава един политически кандидат за областен прокурор на Лос Анджелис. Но политическият свят вече не можеше да впечатли Даян. За нея славата му бе помръкнала много отдавна.

Нейният съпруг бе прекарал десетина години в политическите кръгове на града. Втората голяма любов на Джоузеф. Първата беше работата му, която го бе направила богат. Даян се нареждаше някъде доста по-надолу в списъка — след голфа и ветроходството. Последните няколко години от брака им те се виждаха единствено на събития като това. Но дори и по-рано тя всъщност беше само аксесоар към ръката му. Нещо като чифт диамантени копчета за ръкавели.

На погребението му всички негови приятели изказаха своите съчувствия и изразиха увереност, че той много ще й липсва. Но в действителност те го виждаха много по-често от самата нея. Ала не го познаваха толкова добре, колкото тя. Отсъствието на Джоузеф от живота й сложи край на тревогата и притесненията, че нещо не беше наред с нея самата, щом мъжът, който би трябвало да я обича, предпочита да играе голф, вместо да споделя компанията й.

Джоузеф се бе оженил за нея заради ценните й качества на обществена фигура и възможностите й да се издига в обществото. Тя изглеждаше добре, беше добре облечена, добре информирана, изразяваше се културно. Но за него кариерата й бе затруднение, пречка, а Даян категорично отказваше да я прекрати. И колкото повече отношенията им се влошаваха заради това, толкова повече тя се съпротивляваше и се обвързваше с работата си, страхувайки се да изостави единственото сигурно нещо в живота си, защото не можеше да разчита на любовта на съпруга си.

По-добре да си обичал, дори да те изоставят, казваше поговорката. Глупости! Беше научила този урок от собствен опит, при това цели два пъти.

Сега си позволяваше да ходи на подобни събития, защото се забавляваше да подслушва разговорите на присъстващите, а и появата й с някой мъж я предпазваше от опитите на приятели да я сватосват и от кандидат-женихите. Освен това се бе съгласила да дойде, при условие че след приема кавалерът й ще я заведе на вечеря.

Кавалерът беше Джеф Готие, на четиридесет и шест, хубав мъж, прокурор на град Лос Анджелис, заклет ерген. Беше неин приятел от години. След смъртта на Джоузеф Джеф я помоли да поддържат приятелството си и да отиват заедно на светски сбирки. Един вид взаимно полезни дружки. Той смяташе, че ходенето на обществени места с пиленца, напомпани със силикон, не е добра идея. Не защото не искаше да изпитва вцепеняващите мозъка преживявания с поредното пиленце, а защото чувстваше, че появата му с подобно не е полезна за имиджа му.

— Смятам да си поръчам най-скъпото ястие от менюто — прошепна Даян, като се наведе към него и си взе една пълнена гъба от подноса на минаващия край тях сервитьор. — И десерт.

— Както правиш винаги.

— Може да си поръчам и допълнителен десерт, за да си го занеса вкъщи.

— Само трябва да останем достатъчно дълго, за да бъда видян с три видни личности.

— Аз влизам ли в бройката?

— Ти си прочута, а не видна.

— Това ми харесва повече. — Светската публика никога не бе знаела какво да мисли за нея. Да бъде женена за някой толкова преуспял като Джоузеф и въпреки това да продължава всеки ден да работи, като се занимава с мъртъвци! Боже мой! Що за ексцентричност, или може би глупост?

Тя огледа тълпата. Обичайните заподозрени. Областният прокурор Стайнман и жена му, кметът и жена му, заместник областният прокурор Жирадело и егото му, избрани звезди и второстепенни знаменитости, които процъфтяваха на подобни събития и идваха главно за да бъдат видени и да се нахранят, фотографи от вестниците, репортери, екипи от местните телевизионни канали, за да захапят нещо за късните новини. Медиите можеха да си спестят главоболията, като просто извадят снимки и кадри от последното подобно събитие. Присъстващите бяха все същите.

— Готова съм да пусна двайсетачка на един от сервитьорите, ако започне да върти чиниите на пръчка — рече тя.

— Защо просто не се качиш на масата и не ни изпееш една песен? — предложи Джеф, насочвайки я към едър предприемач.

Срещнаха се и се поздравиха. Светнаха няколко светкавици Даян се усмихваше и правеше комплименти на съпругата на предприемача за брошката, която носеше.

— Чух, че сте продали къщата в Палисейдс? — попита жегата.

— Не исках толкова огромна къща — отвърна Даян. — Опитвам се да опростя живота си.

Жената би изглеждала изненадана, ако ботоксът^[1] не опъваше безмилостно челото й.

— Барбра Ширха ми каза, че сте купили нещо в Брентууд?

— По-точно в западен Ел Ей.

Много по-малко впечатляващ пощенски код от претъпканите със звезди Брентууд и Пасифик Палисейдс. Даян направо можеше да почувства как жената изгаря от желание да я попита дали не си е загубила ума.

Погледите на присъстващите се разминаваха като кораби в нощта, докато всеки търсеше следващата важна личност, към която да приближи.

И тогава тази личност влезе в залата.

Норман Краун беше мъж със среден ръст и средно телосложение, сива коса и елегантно подстригана брада. На пръв поглед никой не можеше да предположи, че притежава толкова огромна власт. Хората очакваха от него да има впечатляваща фигура, да бъде висок, с широки рамене и гръмотевичен глас. А той не притежаваше нито една от тези характерни черти, и все пак около него витаеше аура на могъщество, която сякаш се носеше няколко стъпки отпред и му проправяше път сред тълпата.

Зад него вървеше синът му Филип и двойка бодигардове, които сякаш идваха направо от тайните служби. И четиримата бяха облечени в тъмни костюми и стилни вратовръзки. Тълпата пред тях се раздели, сякаш бяха кралски величия, и старият Краун отиде направо при областния прокурор и се ръкува с него.

Синът, плод на злополучния по съдба втори брак на Краун, се обърна към Антъни Жирадело и го поздрави сърдечно. Те бяха на една и съща възраст, и двамата бяха завършили право в „Станфорд“, но Филип бе роден Краун, с всички възможности и привилегии, които произтичаха от усилието да излезе от тази утроба. Той работеше за баща си и заемаше добре платена длъжност в „Краун Ентърпрайсиз“. Жирадело бе роден в малко градче близо до Модесто, беше син на фермер, произвеждащ плодове, и се бе борил за всеки шанс, до който можеше да се докопа, катерейки се със зъби и нокти по стълбицата, водеща към офиса на областния прокурор.

— Едно голямо щастливо семейство — промърмори Даян в ревера на Джеф, докато се движеха сред тълпата в търсене на неговата втора известна личност. — Ужасно досадно. Процесът срещу убиеца на дъщеря му ще започне всеки миг, а Норман Краун слага пари на масата за областния прокурор пред очите на цялата преса на Лос Анджелис.

Джеф сви рамене.

— Че защо не? Няма конфликт на интереси. Жирадело едва ли се нуждае от подкуп, за да хване за гърлото оня кучи син. Той иска да осъди Роб Коул толкова силно, че едва се удържа. Коул е неговият О Джей Симпсън. Няма да позволи на никого да оплеска работата. Да не казвам, че смята да използва процеса, за да заличи напълно спомена за онова убийство, при което твоят приятел Паркър се издъни.

— Паркър беше изкупителна жертва. Жирадело не си беше свършил домашната работа. За него процесът беше първият голям урок, че „правосъдието се купува с пари“. Този ще е вторият — рече Даян. — Значи мислиш, че всеки среден американец утре, след като погледне тази снимка на първа страница в сутрешния вестник или гледа сутрешното предаване по телевизията, няма да си каже, че Норман Краун купува присъдата? Че ще бъдат направени повече скъпо струващи тестове на веществените доказателства, че ще бъдат извикани повече свидетели и експерти. Че ще бъдат положени повече усилия Роб Коул да бъде прикован към кръста, отколкото да се осъди оня бандит в южния централен район, който е убил петима или шестима души.

— Добре… да ти кажа честно, не ме интересува — отвърна Джеф. — Не виждам защо и теб трябва да те интересува. Ти им помогна да забучат главата на Коул на копието и да нахранят с остатъците му кучетата в градското сметище. Защо се дразниш от влиянието на Норман Краун?

— Не ме е грижа за Краун. Той може да си вземе копие по поръчка. Просто не искам да има никакви основания за обжалване.

— Истинска богиня на правосъдието — засмя се Джеф, като я насочи към един от най-големите покровители и поддръжници на областния прокурор, радиоводещ на директно излъчвано токшоу, чиито гости политици бяха с толкова десни уклони, че щяха да изпаднат от планетата. — Точно тази Даян, която познаваме и обичаме.

— Не съм в особено добри отношения с този самохвалко — процеди тя през зъби.

— Знаеш ли, за фалшива среща като нашата, ти свърши много работа.

— Доброто качество никога не излиза евтино.

Джеф се представи на самохвалкото. Даян си позволи само едно бегло кимване с глава, подсладено с усмивка като новокаин, след което се обърна, за да се прицели в клана Краун, към който се бе присъединила и дъщерята на Триша от първия й брак.

Каролайн Краун бе на двадесет и една години, нисичка и малко трътлеста, също като майка си, макар че правеше много повече за себе си, отколкото някога бе правила Триша. Беше опакована в консервативна дизайнерска марка и балансираше върху чифт „Маноло“, къдравата й кестенява коса бе стилно подстригана с дължина до брадичката. Тя създаваше впечатление на добре облечена млада изпълнителна директорка и вероятно се стремеше да поеме ролята на майка си в благотворителните дейности на клана Краун.

Малко след смъртта на Триша таблоидите и жълтите вестници намекнаха за възможността между Каролайн Краун и втория й баща да се е случило нещо мръсно, но слуховете бяха стъпкани като гол охлюв на тротоара и внучката на Норман Краун внезапно престана да представлява интерес за апетитите на пресата.

Ау, какъв списък от заглавия би предизвикал един роман между Каролайн Краун и Роб Коул! Бедната стара Триша е била пребита, за да освободи място за любовната връзка от май до декември между дъщерята и отвратителния, долен, гаден плъх, явяващ се неин съпруг. Каролайн бе на деветнадесет, когато майка й умря. Току-що бе навършила пълнолетие.

За Даян не беше толкова трудно да си представи как се чувства.

— Още една среща и се махаме оттук — прошепна й през зъби Джеф, докато се усмихваше и вдигаше чаша, за да поздрави някого вдясно.

— Вече мога да почувствам вкуса на морския костур — отговори му тя, като го остави да я поведе към областния прокурор.

С крайчето на окото си забеляза отварянето на въртящата се врата на шест или осем стъпки вдясно от нея. Брадли Кайл и неговият партньор влязоха с вида на деца, изпратени заради някакво провинение при директора на училището. Те тръгнаха в същата посока, в която я водеше Джеф — към областния прокурор и заместника му, към Норман и Филип Краун.

Жирадело се обърна, видя детективите и се намръщи.

Даян пристъпи към тях и наостри уши, а Жирадело се извини на Филип Краун и направи две крачки към ченгетата. Подслушването бе истинската причина за Даян да посещава подобни събирания.

Джеф прекъсна концентрацията й, за да я представи на областния прокурор, когото тя бе срещала най-малко петдесет пъти преди това. Даян се усмихна, стисна ръката му и изключи слуха си за гласа му, докато погледът й се плъзна вдясно от него.

Разговорът беше немногословен, лицето на Жирадело потъмня, Брадли Кайл обърна ръце с дланите нагоре, сякаш казваше: „Какво искате да направя?“ Само откъслечни думи се промъкваха сред шума, за да бъдат уловени от случайно ухо. Правя, какво, не мога, знам.

Изглежда някой е трябвало да направи нещо, но не е бил в състояние.

Кайл и партньорът му работеха по убийството на Триша. Не като водещ, а като втори екип. Когато започнеше делото, те щяха да бъдат повикани като допълнителни свидетели, за да изкопаят и подредят, да лъснат и да полират бележките и спомените, да се доберат до всяко тънко косъмче или влакно, които можеше да се превърнат в неопровержимото доказателство, заковаващо престъпника.

Адвокатът на Роб Коул — Мартин Горман, щеше да проучи всичко за тях — кои са, с кого се разбират в работата и с кого не, дали единият или другият някога са подхвърляли някакви обидни забележки по адрес на Роб Коул или по принцип за актьори, или за прекалено красивите негодници, които се мотаеха наоколо, облечени с ризи за боулинг, без значение какъв е поводът. В тази зала Горман сто процента имаше шпиони, наблюдаващи всяко движение на Жирадело, търсещи всичко, което може да им даде повод, обяснение или в най-лошия случай да ги предпази от неприятна изненада.

Толкова голям процес като този бе като шахматна партия с многопластова стратегия. Отделните фигури трябваше да бъдат изиграни правилно. Жирадело беше строил своята армия, готова за бой. Някой е трябвало да направи нещо, но не е успял. Даян се питаше какво ли е било то.

Стайнман каза нещо. Джеф учтиво се разсмя. Даян се усмихна и кимна.

Последваха една дума, една ругатня, едно изръмжаване, едно име, което не беше чувала… и едно, което познаваше.