Тами Хоуг
Куриерът трябва да умре (11)

Глава 11

Ета Фицджералд беше човек с навици. Всяка сутрин в шест и четвърт тя изхвърляше остатъка от своето кафе за разбуждане в мивката, целуваше старата си майка и хващаше пътя.

Живееше с майка си и четирите си деца в безлична малка къща в приятно предградие, обитавано от работническата класа, под едно от най-често използваните самолетни трасета към и от Ел Ей Екс^[1].

Семейство Фицджералд се бе преместило в Лос Анджелис от Ню Орлиънс преди осем години, когато икономиката все още процъфтяваше, преди банкрутите и терористичните заплахи да свият въздухоплавателната индустрия. Съпругът й Рой, турбомеханик в „Делта“, не бе отсъствал нито ден от работа цели шест години, когато платформата се срути, докато работеше по един боинг 747, и той се преби до смърт. Ета за нула време щеше да стигне до центъра на града, ако тръгнеше в шест и четвърт. В седем и четвърт пътуването й щеше да е два пъти по-дълго. А в осем и четвърт пътищата щяха да са претъпкани, колите — броня до броня, и движението щеше да е толкова бавно, че можеше да изчете „Ел Ей Таймс“ от първа до последна страница, преди да стигне там, за където се бе запътила.

Първата й спирка в града винаги бе при Карл на Пета и Флауър, където сядаше да изпие втората си чаша кафе и да изяде един сандвич с мазно, пращящо от калории, задръстващо артериите яйце с наденичка. Доста често виждаше тук своите куриери също да се зареждат с енергия за през деня. Понякога бъбреше с тях, за да се докосне до живота им не само когато са върху велосипедите си. Понякога просто ги наблюдаваше.

Можеше да си намери и по-добре платена работа. Беше работила като диспечер в полицейското управление на Ню Орлиънс и за няколко години в една частна медицинска фирма в Енсино. Но се чувстваше препълнена до отказ със ситуации на живот и смърт и нямаше спешна нужда да печели милиони. Застраховката на Рой и пенсията, която получи след смъртта му, покриваха разноските на семейството. Харесваше й да работи за „Скоростни“. Куриерите бяха странни и интересни личности, сбирщина от момчета и по-възрастни мъже, които никога не са били в състояние да тръгнат по друг път, освен по неутъпкания. Те бяха като своеобразно семейство. Ета им беше нещо като майка, квачката на пиленцата.

Мойо вдигна ръка да я поздрави. Беше в далечния ъгъл на кафенето, с един крак върху стола, наведен към двама куриери от друга агенция и сигурно разказваше някоя фантастична история от своето минало. Този Мойо беше саморасляк, имаше вид на благороден варварин. Черната му като катран кожа бе опъната върху висока и кокалеста конструкция. Обличаше се с катове дрипи, като бездомник, а когато очите му ставаха големи като чинии, приличаше на луд.

Носеше му се славата, че прави вуду магии на шофьорите на таксита, които пресичаха пътя му — веднъж едва не попадна в затвора, защото бе последвал един такъв шофьор в магазин за спагети, беше го сграбчил за яката и бе започнал да сипе проклятия, докато размахвал огърлицата си от кокоши кости, нокти и Бог знае още какво в лицето му.

Това беше номер, разбира се, начин, с помощта на който да държи хората далеч от себе си. Ета случайно знаеше истинското му име — Морис, а също и че чете поезия и свири на бас саксофон в един джаз клуб в западен Ел Ей на открита сцена — „Микрофонът е ваш“.

Тя отпи от кафето си и се огледа за някое друго от своите „деца“. Джема — едно червенокосо момиче с колоездачни панталони и тясна яркоцветна блуза, смучеше огромна кока-кола със сламка, докато преглеждаше „Ел Ей Уикли“. Беше напуснала за една година колежа, за да спечели малко пари и да опита градския живот.

През прозореца Ета можеше да види Проповедника Джон да върви нагоре-надолу по тротоара, готов да започне всекидневното си празнодумство. Докато Мойо обичаше да се прави на луд, то Джон Проповедника наистина си беше луд, но някак успяваше да разнесе пратките. С помощта на божественото, предполагаше Ета. Той вършеше безпроблемно работата си, докато си пиеше лекарствата. Когато ги спреше, изчезваше по цели седмици. Шефът — Роко, държеше Джон, защото му бе племенник или нещо подобно, така че семейството имаше грижата за него.

Ета изпразни табличната си в кошчето за боклук и излезе в ранния сутрешен полумрак. Проповедника Джон приближи до нея, размахвайки своята стара, изтъркана библия, и завика:

— Сестро, сестро!

— Да не си посмял да ме занимаваш пак с тези глупости за жената на Хевер^[2]! — предупреди го Ета, като вдигна ръката си. — Аз се боя от Бога и ходя на църква, Джон Ремко!

Той се отдръпна и наклони глава, беше достатъчно разумен да не прави глупости.

— Ета! Ета, ти си моята африканска кралица!

— Кралицата на задника ти — отвърна му тя. — По-добре си вземи хапчетата, скъпи, и тръгвай към базата.

Тя клатеше глава, докато вървеше към микробуса и си мърмореше.

— Чудя се как успява да се опази и да остане жив в това движение.

Ета се пъхна в микробуса и посегна да вкара ключа в стартера. В същия миг, преди да осъзнае откъде идва, една ръка запуши устата й.

— Не викай.

„И да искам не мога“, помисли си тя, опитвайки да се наведе напред, за да се освободи от хватката. Очите й се стрелнаха към огледалото за обратно виждане. Искаше да зърне нападателя си, така че да опише на ченгетата как изглежда. Тогава го позна.

— Аз съм.

Ръката се дръпна от лицето й и напрежението излезе от нея със съскането на въздуха, който издиша.

— Господи, момче! Изкара ми ангелите! — извика тя, като все още го гледаше в огледалото.

— Съжалявам, извинявай — рече тихо Джейс. — Знаех, че ще реагираш. Ако беше извикала, можеше да привлечеш вниманието на някого. Например на някое ченге.

Ета се завъртя и погледна намръщено момчето, което лежеше свито на пода пред задната седалка. Хлапе. Твърдеше, че бил на двадесет и една, но тя не му вярваше. Не можеше да погледне милото му лице и да го нарече другояче, освен „момче“.

— И защо не искаш ченгетата да те видят? — попита, докато оглеждаше драскотините и синините по лицето му. — Какво се е случило, самотен ездачо? В какво си се забъркал?

— Някой се опита да ме очисти по време на последния курс снощи. Едва не ме размаза на пътя.

— Хората в този град полудяват винаги когато вали.

— Не гледа ли по новините за Лени Лоуел?

— Не гледам новини. В тях няма нищо друго, освен лоши неща. Кой е този Лени Не знам кой си?

— Моне. Не помниш ли? — отговори Джейс. — Последният ми адрес снощи. Адвокатът.

— А, да. Та какво за него?

Той хвърли на седалката до нея един сгънат вестник „Таймс“.

— Тук пише. Някой го е убил. След като взех поръчката.

Ета го погледна стреснато. Момчето не би убило никого, по-скоро майка му щеше да стане от гроба и да затанцува буги-вуги. Но очевидно се страхуваше от ченгетата, освен това имаше труп. Някой беше убит.

— Ченгетата ме търсят — продължи Джейс. — Може би съм последният, който го е видял жив. С изключение на оня, който го е убил.

— Тогава им кажи каквото знаеш — посъветва го тя.

— Няма начин. За нищо на света няма да отида в полицията. Снощи бях в офиса му. Докосвах разни предмети. Отпечатъците ми са навсякъде. Ще ме вкарат в кафеза, ще сравнят отпечатъците… Направо ще си оближат пръстите с мен. Не!

— Но, скъпи, някой се е опитал да те убие — отвърна му разумно Ета.

Джейс я изгледа учудено.

— И ти смяташ, че ще ми повярват? Нямам никакво доказателство за това. Нямаше свидетели.

— Миличък, поглеждал ли си се днес в огледалото?

— Още една причина да ме подозират. Имаше борба. Ета, ти трябва да ми помогнеш! Ченгетата рано или късно ще се появят в „Скоростни“. И сигурно ще задават много въпроси.

— Да не искаш от мен да лъжа полицията? — попита тя и се намръщи. — Това не ми харесва, не е хубаво, синко. Ако наистина няма какво да криеш, тогава недей. Някога познавах много ченгета, много детективи, занимаващи се с убийства. Те имат нюх за тези неща, ще проследят следата. А колкото повече им пречиш, толкова по-тежък ще направят живота ти.

— Ета, моля те! Няма нужда да ги лъжеш. Просто… просто ще ги задържиш.

Момчето имаше най-ясните, най-сините очи, който някога бе виждала. И сега те бяха изпълнени със страх.

Джейс протегна ръка и я сложи на рамото й.

— Просто им кажи, че не знаеш нищо за мен.

„Че аз наистина не знам нищо за теб“, помисли си Ета. За няколкото години, откакто го познаваше, тя не бе научила нищо. Не знаеше има ли семейство, къде живее, нито какво прави след работа. Представляваше пълна загадка за нея. Не беше антисоциален тип, беше кротък. Не беше затворен, беше буден. Ако си имаше сериозна приятелка, никой в агенцията не беше и чувал за нея. Смееше се на шегите. Имаше усмивка, с която успешно можеше да продава билети за кино, но през повечето време погледът му бе… как да го определи… нащрек. Не напълно подозрителен, но не канеше никого да надникне в очите му.

Ета въздъхна.

— И какво смяташ да правиш, Джей Си? Ще бягаш ли?

— Не знам — сви рамене той.

— Това не е правилният отговор, момче. Ако избягаш, гарантирам, че ще ти лепнат убийството. И тогава какво? Смяташ да бягаш до края на живота си?

Джейс затвори очи, пое си дълбоко дъх, което го накара да се смръщи от болка, сетне въздъхна.

— Ще измисля нещо. Трябва. Просто ми е необходимо малко време.

Ета поклати тъжно глава.

— Не искаш никой да ти помогне.

— Ето, теб те моля за помощ. Моля те!

— От какво се нуждаеш? Място да се скриеш?

— Не, благодаря, Ета. — Младежът погледна встрани, личеше, че е объркан. — Ако можеш да ми дадеш малко пари назаем… Знаеш, че съм почтен.

— Не знам нищо за теб — възрази тя и запали микробуса. — Имам пари в касата в офиса.

— Не мога да дойда там.

— Можеш да оставиш кльощавия си задник там, където е сега. Ще паркирам до задната врата и ще ти донеса пари.

— Ами ако ченгетата следят мястото?

— Ти за каква ме вземаш? Скъпи, аз знам за ченгетата повече, отколкото ти изобщо някога ще научиш.

Или поне така си мислеше. Неочаквано й се прииска да го разпита за всичко, което не знаеше за него, но беше убедена, че няма да получи никакви отговори.

— Виж какво, душко. Този мъртъв адвокат не е някаква важна клечка. Едва ли заслужава парите на данъкоплатците, че да поставят наблюдение над всяка агенция за бързи доставки в Лос Анджелис. Първото, което трябва да установят, е да открият кой е взел пакета. Освен ако не е някой подреден бюрократ, който си води бележки за всичко — кой, какво е направил, кога и защо. На такъв ли ти приличаше?

Джейс поклати отрицателно глава.

— Тогава лежи на пода и чакай, докато не ти кажа нещо друго.

— Ета, ти си върхът!

— Дяволски си прав — промърмори тя и отлепи микробуса от бордюра. — Всички вие не оценявате достатъчно мис Ета. Не знам какво ще правите без мен.