Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Kill the Messenger, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 9 гласа)

Информация

Разпознаване и корекция
Epsilon (2019)

Издание:

Автор: Тами Хоуг

Заглавие: Куриерът трябва да умре

Преводач: Таня Виронова

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2005

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: Полиграфюг — Хасково

Излязла от печат: 13.06.2005

Редактор: Олга Герова

ISBN: 954-585-625-4; 978-954-585-625-9

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/10707

История

  1. — Добавяне

Глава 16

Джейс занесе Звяра в една работилница за велосипеди в Корейския град, където не познаваше никого и никой не го познаваше.

— Нуждая се от малко ремонт.

Мъжът зад тезгяха беше зает да гледа новините по съдебния канал на телевизора, закачен на тавана. Той едва-едва погледна Джейс.

— Три дни.

— Не, трябва ми за днес. Спешно е.

Мъжът се намръщи, без да откъсва очи от екрана.

— Три дни.

— Вие не ме разбрахте, сър — рече Джейс, опитвайки да се наведе така, че да влезе в полезрението му. — Велосипедът ми трябва. Аз съм куриер. Работя с колелото.

— Три дни.

Все още не го поглеждаше. Неочаквано показа с пръст телевизора и премина на корейски. Мартин Горман, адвокат на звездите, стоеше на подиум, заобиколен от микрофони, и даваше пресконференция. В долната част на екрана се четеше „Триша Краун-Коул: смъртта на дебютантката“. От снимката на жената в долния ляв ъгъл се виждаше, че може би е била дебютантка по времето на Кенеди.

Джейс въздъхна, прокашля се, за да изчисти гърлото си, докато се чудеше дали да не си тръгне. Но не можеше да прекара деня в търсене на друга работилница за велосипеди.

— Ще платя допълнително — предложи той. — Ще ви платя в брой. Двайсетачка отгоре.

Човекът най-сетне се обърна към него и рече:

— Двайсетачката сега. Ела след два часа.

Заболя го да даде толкова пари, но нямаше избор. Това беше бакшишът му от Лени. Имаше само двеста и четиридесет долара в джоба. Помисли си за Ета и за аванса, който й бе поискал, и почувства внезапна остра болка. Разочарование, страх, несигурност. Не искаше да повярва, че тя се е разприказвала пред ченгетата. Семейството беше всичко за нея, а тя смяташе куриерите за свое семейство.

— Ще почакам — каза Джейс.

Мъжът направи кисела физиономия. Джейс размаха двайсетачката под носа му, но далеч от ръцете му.

— За двайсет искам да го направите веднага.

Мъжът продума нещо очевидно гадно под мустак, но кимна. Джейс наведе ръката си и кореецът сграбчи банкнотата толкова бързо, че младежът се изкуши да провери дали пръстите му не са изчезнали заедно с нея.

Човекът, който поправяше колелата в задната стая, имаше козя брадичка и червена кърпа на главата. Приличаше на пират. Ръцете му бяха черни от грес и масло. Този, който прие поръчката, му нареди отсечено да спре да прави онова, което върши в момента, и да се захване с колелото на Джейс.

— Много важен клиент — поясни той и се върна към собствените си важни занимания.

Механикът погледна Джейс.

— Колко му даде, човече?

— Защо? Да нямаш намерение и ти да ме изтръскаш? — попита Джейс. — Аз съм куриер, за Бога. Приличам ли ти на някой, който се въргаля в пари?

— Не, няма да тръскам теб — отговори заканително мъжът. — Ще изтръскам него.

В телефонния указател имаше дванадесет души с фамилия Лоуел. Трима от тях започваха с А: Алис, Адам и А. Л. Лоуел. Аби Лоуел беше студентка във факултета по право на Югозападния университет, който се намираше на Уилшър Булевард, на около две мили на запад от центъра на града. Съобразявайки, че дъщерята на Лени сигурно живее близо до училището си и навярно има телефон, той реши да заложи на А. Л. Лоуел.

Джейс намести ремонтирания Звяр в багажника на миникупъра и се упъти на запад. Радиото за връзка лежеше на седалката до него. То пращеше и му говореше приятелски и успокояващо, сякаш не беше сам, сякаш бе заобиколен от приятели. Само дето нямаше истински приятели, а само познати. И със сигурност беше съвсем сам.

Главата го болеше, глезенът му пулсираше. Той спря в „7-11“[1] и си купи един доста сух и жилав хотдог, бурито[2] със сирене, бутилка „Гейторейд“ и няколко таблетки „Тиленол“[3]. Гориво за мотора му. Намали от сметката си, като задигна две шоколадчета. Не обичаше да краде, но първата му задача на този свят беше да оцелее. Този закон оправдаваше дребните престъпления.

Джейс яде в колата, като внимаваше да не троши — мадам Чен бе особено взискателна към своя миникупър, — и се опитваше да измисли какво ще прави, ако намери Аби Лоуел вкъщи. Ще почука на вратата и ще каже: „Здрасти. Аз съм оня, за когото полицията мисли, че е убил баща ти.“ Това ли? Не става. Какво трябваше дай каже? Че е клиент на Лени? Или че е репортер, разследващ случая?

Това повече му хареса. Клиентите на Лени бяха криминални престъпници. Тя може би нямаше да отвори на някой такъв? Но един млад репортер, който търси истината… Ако не затръшнеше вратата в лицето му, може би щеше да успее да й зададе няколко въпроса и да получи отговори. Най-вероятно тя щеше да погледне през шпионката и да се обади на 911. С пребитото си насинено лице и набола брада той изглеждаше опасен или луд, или и двете. Кой здравомислещ човек би отворил на такъв?

— Базата вика шестнайсет. Базата вика шестнайсет. Къде си, самотен рейнджър?

През тялото му като електрическа искра премина изненада, от което чак подскочи. Беше гласът на Ета.

— Базата вика шестнайсет. Имам нещо за теб. Шестнайсет, чуваш ли ме?

Той погледна радиото, но не отговори. Мисълта му бясно препускаше. Дали ченгетата не стояха до нея, дали не бяха я накарали да го подмами?

— Базата до шестнайсет. Парите са у мен, скъпи. Никога не карай парите да те чакат.

Дали имаше предвид Моне, както наричаше клиентите? Или наистина говореше за пари в брой? Парите винаги са били добра примамка. Джейс си помисли за двете ченгета, които видя на алеята. Мъжът с шапката и засуканата мацка. Все още не бе сигурен дали и тя е полицай, но шапката определено беше. Отдел „Убийства“, предположи.

Джейс си напомни, че само защото знаеха къде работи, не означаваше, че ще го намерят. Ако нещата се влошаха и работата станеше напечена, винаги можеше да вземе Тайлър и да изчезне. Но това щеше да бъде последният изход, само в краен случай. Мисълта да лиши Тайлър от покрив над главата, да го изтръгне от единствения дом, който познаваше, да му отнеме заместителя на семейството, което го караше да се чувства сигурен и обичан, късаше сърцето му. Но какво друго можеше да стори?

Отговорът лежеше в стомаха му като камък, по-тежък от буритото със сирене, което бе погълнал. Не можеше да го приеме. Майка му не го бе възпитала да се предава, да бяга и да се крие. Тайлър беше неговото единствено семейство. Джейс нямаше да го изостави.

А. Л. Лоуел живееше в двуетажна правоъгълна сграда с гипсова мазилка и няколко, би могло да се каже, испански детайла по фасадата. Най-вероятно бе построена през двадесетте или тридесетте години на века, когато хората са имали стил. Кварталът беше смесица от модернизма на Западен Холивуд, юпи шика от Ханкок Парк и провинциализма на средната работническа класа от Уилшър[4]. В зависимост от улицата мястото беше опасно, спокойно, грубо, семейно или такова, където можеш да си хванеш транссексуална проститутка.

Джейс обиколи с колата около сградата, търсейки следи от живот.

Според размера на къщата и разположението на прозорците отпред и встрани той прецени, че има четири апартамента, два долу и два горе. Нямаше портиер, нито униформен пазач.

Паркира микробуса точно на ъгъла от другата страна на улицата, откъдето имаше удобна позиция за наблюдение на предната врата, но не можеше да бъде заподозрян в шпиониране. Седна и зачака.

Беше средата на студен, влажен, мрачен ден. Никой не искаше да е навън. Благодарение на редиците дървета от двете страни на улицата, строени като стражи, качеството на светлината бе подобно на полумрак, като че ли се намираше в гъста гора.

Огромните кленови дървета образуваха свод над улицата пред къщата на А. Л. Лоуел.

Това беше от онези квартали, в които Джейс винаги си бе представял, че ще расте, ако животът му бе нормален. Хората тук сигурно се познаваха, спираха да си поговорят на тротоарите, докато разхождаха кучетата си или бутаха детски колички. Тук никой не живееше под чуждо име, не получаваше пощата си под друго и не я прибираше посред нощ.

Прегърбена възрастна жена с бял пудел се появи откъм къщата на Лоуел. И тя, и кучето носеха прозрачни найлонови шапки срещу дъжд, вързани под брадичките им. Те тръгнаха надолу по тротоара с бавен ход, като кучето ръсеше изпражнения зад себе си, както правят конете. Жената изглежда не забелязваше това, макар че едва ли щеше да се наведе и да събере мръсотията, ако я бе видяла. Двойката прекоси улицата по посока на Джейс.

Трябваше им цяла година да минат покрай миникупъра. Джейс ги наблюдаваше в огледалото за обратно виждане, докато жената и кучето, все още ръсещо изпражнения, се отдалечиха далеч надолу. Може би пътечката от кучешки акита бе необходима, за да могат да намерят пътя обратно към дома. Както следата от трошичките хляб в приказката за Хензел и Гретел.

Беше време да предприеме нещо, планирано или не. Той излезе от колата и безгрижно пресече улицата до другия тротоар. Все едно отиваше на посещение при някой приятел, на гости. Нямаше причина да бъде нервен или да се крие.

Имената на наемателите бяха изписани, всяко на съответния бутон на стената до входната врата, но това нямаше значение, защото старата жена не бе отворила вратата достатъчно силно, така че тя да се затвори автоматично след нея. Джейс провери номера на апартамента и влезе.

Централното стълбище водеше към втория етаж, където имаше по един апартамент от двете страни на коридора. Джейс отиде първо до съседната врата, за да се ослуша дали има някой вътре. Единственият звук бе от някаква птичка, която си писукаше и кряскаше сама.

Той почука леко на вратата на апартамента на Лоуел няколко пъти. Никой не му отговори. Огледа се, сетне натисна бравата, очаквайки да е заключена, но тя се превъртя. Погледна още веднъж зад гърба си и влезе, като избърса дръжката с ръкава на пуловера и затвори вратата зад себе си.

Апартаментът изглеждаше така сякаш в квартала е имало земетресение от най-висока степен. Всичко, което е било по лавици или в чекмеджета, беше на пода, а столовете бяха нагоре с краката. Някой бе срязал тапицерията на дивана и на фотьойлите и бе измъкнал пълнежа им навън. Кутиите с продукти бяха отворени и съдържанието им бе изсипано на земята.

Джейк гледаше всичко това и се опитваше така настойчиво да проумее какво става, че забрави да диша. Очевидно бе, че някой е търсил нещо тук. Той се зачуди дали не е тъкмо залепеното с лепенка към корема му.

Макар че внимаваше, все пак стъпи върху нещо с ботуша си, което изхрущя, докато премина през кухнята и тръгна по коридора. Малката баня бе в същото състояние, но някой бе написал с червено червило за устни върху огледалото на шкафчето „СЛЕДВАЩИЯТ, КОЙТО ЩЕ УМРЕ, СИ ТИ“.

— Мили Боже! — промърмори младежът. — Това е някакъв шибан филм. Аз живея в някакъв проклет филм на ужасите.

Само че в този филм куршумите бяха истински, лошите също, и хората съвсем наистина умираха.

Сега дишаше с плитки, бързи вдишвания. Започна да се поти. Затвори очи за няколко секунди, опитвайки да се съвземе, напъвайки се да измисли какво да прави.

Трябваше да се махне оттук. През ума му премина една светкавична мисъл: че трябва да намери дъщерята на Лени и да я предупреди. Но как да я открие? Като седи в коридора на Югозападния университет и я чака да мине покрай него? Или като седне в колата си, докато тя се появи, а после изтича и й каже, че някой заплашва, че ще я убие? Тя вероятно ще си помисли, че този някой е бил той.

Джейс сложи ръце върху затворените си очи и потърка челото си, сякаш да намали напрежението.

Ударът в гърба бе толкова неочакван, че му трябваше секунда, за да осъзнае какво става. Тялото му залитна напред. Мивката го удари в слабините. Главата му се блъсна в огледалото. Пред очите му заиграха звезди от всякакъв цвят, докато се опитваше да се оттласне назад. Нападателят го сграбчи за косата и започна да блъска главата му в шкафчето, отново и отново. Джейс чу, че стъклото се счупи, почувства как парче стъкло разрязва бузата му.

Може би това беше онази част от филма, в която той неочаквано умира. Тази идиотска мисъл изплува в ума му, когато нападателят му го пусна да падне. Брадата му блъсна порцелановата мивка със силата на чук. След това се озова на пода, очаквайки в най-добрият случай да бъде ритан, а в най-лошият застрелян, разкъсван между желанието да се бие и да се остави да потъне в мъглата на безсъзнанието, макар че всъщност нямаше избор.

Джейс не бе сигурен колко дълго бе лежал там. Идваше в съзнание и го губеше отново. Зрението му постепенно започна да се оправя и да се фокусира. Подът бе море от стари, малки осмоъгълни бели плочки със зацапан хоросан. Можеше да види очертанията на също толкова стара бяла вана и по-наблизо основата на мивка, ръждивите следи от вода по стената, които пълзяха по нея и се шмугваха към канала.

Трябва да станеш, Джей Си. Трябва да се изправиш.

Очевидно не можеше да изпрати съобщението от мозъка до тялото си.

Започна бавно да осъзнава, че под бузата му има нещо мокро. Успя да се повдигне на колене и ръце и видя локвичка кръв на плочките, там, където преди малко бе лицето му. С размътена глава, треперещи ръце и крака той се хвана за края на мивката и едва-едва успя да се изтегли нагоре и да се изправи.

Устата и брадата го боляха силно, сякаш някой го бе ударил в лицето с бухалка. В раковината на мивката капеше яркочервена кръв. Отражението, което го гледаше от счупеното огледало, бе ужасяващо. Дясната буза и вежда бяха подути от удара в шкафчето. Бузата му беше срязана и кървеше, носът също. Малко от червилото, с което бе написано съобщението върху огледалото, се бе размазало по лицето му като военна маскировка.

Джейс предпазливо опипа носа си, за да провери дали не е счупен. Лявата страна на брадата му вече потъмняваше и ставаше синьо-черна от удара в мивката. Мръщейки се, той опипа и челюстта си за счупвания. Разтвори уста и огледа зъбите си.

Апартаментът беше тих. Надяваше се това да означава, че онзи, който го атакува, си е отишъл, освен ако не го чакаше да се съвземе, за да започне да го бие отново.

Все още слаб, все още треперещ, той се обърна към крановете, наплиска лицето си с вода, изми ръцете си, намери хавлиена кърпа и се изсуши, като почисти и мивката. Когато се наведе, за да избърше кръвта по пода, всичко пред очите му се завъртя и беше принуден да се подпре на коляно. Някак си успя да приседне с гръб, облегнат на ваната.

Трябваше да се изнесе оттук. Щеше му се да върви бавно, спокойно и безразлично, така че да остане незабележим, но лицето му сигурно щеше да привлече вниманието на всеки, който минеше достатъчно близо до него, ако го срещнеше на улицата, или го видеше от прозореца как влиза в миникупъра и потегля.

Вратата на апартамента се отвори и затвори. Джейс седна стреснато, напрягайки се да чуе повече. Дали някой влизаше, или излизаше?

Очакваше да чуе възклицания на изненада, но не чу нищо. Ако влязлата беше Аби Лоуел и бе видяла, че апартаментът й е бил насилствено претършуван, би трябвало да издаде някакъв звук, признак за това, че е шокирана. Може би щеше да излезе, за да повика съседи и да получи помощ. Или да извика ченгетата.

Джейс можеше да чуе как някой предпазливо се движи в предната стая, сякаш се опитва да намери нещо. Чуваше преместването на предмети.

Може би оня, който го нападна, се бе паникьосал, когато влезе в апартамента, и бе хукнал без онова, за което бе дошъл. Може би сега се връщаше, за да си го вземе. Може би имаше оръжие.

Оръжие. Трябваше му оръжие.

От счупеното огледало стърчеше голямо триъгълно парче стъкло. Джейс зави окървавената хавлия около ръката си и го взе. Пристъпи към вратата на банята и зачака.

Може би някой съсед вече викаше полиция и две униформени ченгета се насочваха към задната част на апартамента със заредени пистолети.

Счупеното огледало му показа изкривеното, нереално отражение на човека, който внимателно пристъпваше в стаята — едно око тук, нос там, като в картина на Пикасо.

Джейс хвърли оръжието, блъсна вратата и сграбчи Аби Лоуел, като сложи ръка върху устата й, за да заглуши вика й. Тя се опита да го отблъсне с лакът, да го ритне, да го изрита с ботуша си в пищяла. Джейс стегна ръката, с която я държеше, като задържа дланта си върху устата й, докато тя се опитваше да го ухапе. Беше силна, атлетична и твърдо решена да го победи. Той я блъсна силно, както бе направил неизвестният нападател с него, и я завлече пред мивката.

— Не викай! — нареди й тихо, като доближи устата си до ухото й. — Няма да ти направя нищо. Искам да ти помогна. Познавах баща ти. Той беше добър човек.

Тя го наблюдаваше в огледалото. Кафявите й очи бяха кръгли и пълни със страх и недоверие.

— Дойдох, за да говоря с теб — обясни Джейс. — Някой бе изтърбушил къщата ти. Преби ме и си отиде.

Брадата му бе върху рамото й. Можеше да се види в счупеното огледало. С подутините, отоците, синините и кървящите рани приличаше на някой смахнат чешит от филмите на ужасите. Вниманието на Аби Лоуел се пренесе от него към съобщението върху огледалото. Червилото на думата „ТИ“ се бе поразмазало, но съобщението бе достатъчно ясно.

Следващият, който ще умре, си ти.

— Не съм го писал аз — каза Джейс. — Не можах да видя човека, който го е направил, но се кълна, че не бях аз.

Тя все още стоеше неподвижно в ръцете му. Той поотпусна малко хватката.

— Няма ли да викаш? — попита. — Ще си сваля ръката, ако обещаеш, че няма да викаш.

Аби кимна с глава. Джейс бавно свали ръката си от устата й. Тя не извика, дори не помръдна. Той отпусна ръката, с която я притискаше през корема, и отстъпи на няколко сантиметра разстояние, така че тялото й повече да не се опира в мивката, но достатъчно близо, че да я притисне отново, ако се опита да бяга.

— Кой си ти? — попита Аби, все още гледайки го в счупеното огледало.

— Познавах баща ти.

— Как? Клиент ли му беше?

— Не, вършех някои неща за него от време на време.

— Какви неща?

— Това не е важно.

— За мен е важно — рече тя. — Откъде да знам, че няма да ме убиеш? Как да съм сигурна, че не ти си направил всичко това тук?

— След което съм се пребил, докато припадна? — възкликна Джейс. — И как съм успял?

— Може би Лени те е подредил така, преди да го убиеш.

— Да бе, и все още продължавам да кървя. Може, ако страдам от хемофилия.

— Откъде да знам дали не си го убил — повтори тя. — И сега си тук, за да убиеш и мен.

— Защо ще искам да умреш? Защо някой би искал ти да умреш?

— Не знам. Животът ми беше нормален, но ето че баща ми умря, детективите ме разпитват, трябва да уредя погребението, а сега и това — изхлипа Аби, а очите й се напълниха със сълзи. Тя притисна устата си с ръка и се опита да се успокои въпреки емоциите, които заплашваха да я съборят.

— Знам — рече меко Джейс. — Знам това.

Тя се завъртя и го погледна в лицето. Стояха близо един до друг, като любовници, които споделят някаква обща тайна. Той можеше да вдъхне парфюма й, нежен и същевременно упоителен мускусен аромат.

— Знаеш ли какво стана с него?

— Знам, че е бил убит — отвърна Джейс. — Прочетох във вестника, че ти си намерила тялото му.

— Това не е истина. Нямам представа как се е появило в пресата.

— Те изглежда знаят доста за теб.

Тя погледна встрани, разстроена от изказването му.

— Не бях там. Не и докато… а след това.

— Значи не си видяла никого да напуска офиса на баща ти?

— Не. Когато пристигнах, полицията вече беше там. Защо искаш да знаеш? Имаш ли някаква представа кой може да го е убил?

Джейс поклати глава, макар че тъмният седан се плъзна покрай него в спомена му и той видя каменното лице на мъжа зад волана.

— Не. А ти?

— Казаха ми, че било обир.

— А какво ще кажеш за това тук? — попита той. — Извършителят на случайно престъпление убива баща ти, после намира теб, изчаква да излезеш, за да те обере, и оставя смъртоносна заплаха на огледалото ти? Това вече е доста пресилено. Бих казал, че някой е търсил нещо тук. Знаеш ли какво?

— Нямам представа — заяви тя, гледайки го с лице на покерджия. — А ти знаеш ли?

— Липсваше ли нещо от офиса на Лени?

— Пари. Не знам колко. В сейфа имаше пари. Той очакваше куриер с колело. Полицията мисли, че е работа на куриера. Убил е Лени, взел е парите и се е покрил. Напуснал е града.

— Не ми звучи убедително, че убиецът е напуснал града — многозначително рече Джейс.

— Това тук може да не го е извършил убиецът. Може да е бил обикновен крадец.

— И защо този обикновен крадец ще напише това на огледалото? — попита той. — „Следващият, който ще умре, си ти.“ Би било страхотно, направо удивително съвпадение, ако след нощта, в която е убит баща ти, някакъв несвързан с това деяние сериен убиец просто е решил ти да бъдеш следващата му жертва.

Аби Лоуел вдигна ръце към лицето си, разтърка слепоочията, прекара пръстите си с прекрасен маникюр по шията, докато въртеше главата си назад-напред, и въздъхна.

— Трябва да седна.

Джейс не я спря. Тя мина покрай него, за да приседне на ръба на ваната. Той се подпря на тоалетната чиния. Идеше му да легне на земята. Имаше чувството, че някой продължава да удря главата му с оловна тръба. Вдигна ръка, за да провери дали бузата му още кърви.

— Кой си ти? — попита отново Аби. — Защо дойде тук? Не те познавам. Ти не си от хората, с които Лени обикновено си имаше вземане-даване. Дори ако си бил, защо си дошъл при мен? Защо това те интересува? Какво ти влиза в работата?

Джейс я разгледа за миг. Седеше с изправен гръб и кръстосани крака, елегантна и изтънчена, като истинска дама. Как, по дяволите, тип като Лени бе успял да създаде дъщеря като нея? Може би беше осиновена.

— Не отговори на въпросите ми — подсети го Аби.

Тя поклати глава, тъмната й коса се разклати и се плъзна иззад ухото като завеса. Пъхна я отново там и го изгледа с поглед от долу на горе от сорта „не-знаеш-какво-имам-за-теб“. Мнооого секси.

— Ако знаеш нещо за смъртта на Лени — продължи тя, — трябва да отидеш в полицията. Попитай за детектив Паркър. Ако знаеш нещо за неизвестния нападател, разрушил апартамента ми, трябва да кажеш на ченгетата. Можеш да използваш моя телефон — предложи. — Или аз мога да се обадя.

Джейс погледна встрани. Беше го притиснала до стената. Но той остана спокоен.

— Нямам намерение да говоря с ченгета. Не е в мой интерес.

— Не мисля така.

— Знаеш ли в какво се е забъркал баща ти?

— Не знам, че е бил забъркан в нещо.

— Някой смята, че знаеш — рече Джейс, поглеждайки в огледалото. — Някой мисли, че щом не са намерили онова, което са искали от него, значи то е у теб.

— Защо не желаеш да говориш с полицията? — продължи да настоява Аби. — Май ти самият си забъркан в нещо. Ако наистина нямаш нищо общо, защо задаваш всички тези въпроси?

— Имам си причини.

— Явно знаеш нещо — рече тя, като стана. Беше ядосана, развълнувана, неспокойна. Направи няколко крачки в едната посока, после в другата. — А единственият начин да знаеш нещо е да си замесен.

— Снощи някой се опита да ме убие — призна неохотно Джейс, като се изправи на крака, докато гневът набъбваше в него. — Това е всичко, което знам. Трябваше да свърша нещо за баща ти и някой се опита да ме убие. Когато се върнах, за да попитам Лени в какво ме е забъркал, открих, че е мъртъв. Мисля, че това ми дава право да бъда заинтересован, нали?

— Ти си бил, значи? — рече тя. — Ти си куриерът с колелото.

За част от секундата Аби се озова до вратата и я затвори с трясък зад себе си. Джейс скочи, отвори я и затича след нея.

На път към външната врата тя грабна портативния телефон, но се спъна в книгите, разхвърляни по пода вследствие на тършуването.

Джейс скочи върху нея, събори я на земята и легна отгоре й.

Тя започна да вика за помощ и се заизвива под него, така че да може да го удари с телефона. Успя да му нанесе удар по дясната вежда. Пред очите му заплуваха червени и черни петна. Той успя да предотврати втория удар, като се опита да избие телефона от ръката й.

— По дяволите, престани! — изръмжа с половин глас Джейс.

— Не искам да те нараня!

— Какво става там? — извика нечий мъжки глас от съседния апартамент.

Аби отново започна да вика за помощ. Джейс запуши устата й с ръка. По стълбите се чуха стъпки.

— Госпожице Лоуел? Добре ли сте?

Тя изви главата си настрана и захапа здраво пръста му. Джейс инстинктивно отдръпна ръката си и тя успя да извика „Не!“, преди да запуши отново устата й.

Отвън се чу как мъжът вика на някого: „Обади се на 911!“ По дяволите!

Джейс се отдръпна от нея и хукна към вратата.

Мамка му, мамка му, мамка му! По дяволите!

Един възрастен мъж, с отъняла сива коса и буйни диви вежди отскочи стреснато назад. В ръката си държеше голям френски ключ.

Джейс го подмина и затича по стълбите толкова бързо, че очакваше всеки миг да се строполи по лице. Жената с пудела бе подала главата си от вратата в долния край на стълбите. Очите й бяха широко отворени, устата също.

Джейс се завъртя около основата на стълбите и затича към задната врата, чувствайки, че се пързаля по старите полирани плочки. Не откъсваше очи от двойната врата и двора зад нея.

Тичешком блъсна вратата. Изскочи навън. В малкото дворче имаше цветя и храсти, както и висока седем стъпки стена, измазана с хоросан, която го заобикаляше от всички страни.

Не мисли. Действай. Не мисли. Действай.

Той грабна една дървена пейка и я помъкна към стената.

Отстъпи назад, пое си дълбоко въздух.

Мъжът с гаечния ключ излезе през вратата, викайки.

Джейс се засили и скочи върху пейката, като се изхвърли нагоре.

Хвана се за горния край на стената. Прехвърли се през нея.

Не можа да не извика, когато се приземи от другата страна и болката избухна в глезена му и се разпространи по крака му като разбито стъкло.

Не спирай. Не спирай. Не спирай.

Той се сви на две, пребори се със себе си и си наложи да тръгне, макар да куцаше силно. Трябваше да се махне оттук. Не можеше да се скрие. Ченгетата щяха да дойдат с куче. А преследвачът му нямаше да закъснее много след тях.

Прекоси улицата, тръгна по алеята. Мина между къщите. Пресече друга улица, друга алея. Зави обратно към миникупъра. Ако беше с колелото си, вместо с колата, можеше да го яхне и сега щеше да е далеч, летейки по страничните улици и алеи като вятър. Никой нямаше да може да го настигне.

Кръвта биеше в главата му. Не чуваше. Не чуваше сирени. Не чуваше нищо, освен гръмотевичните стъпки на краката си, биещи земята, и свистящия въздух, който се засмукваше и изхвърляше от дробовете му.

Можеше да види колата. Пъхна ръка в джоба си и пипкаво потърси ключовете, почти ги напипа.

Неспособен да се удържи, се хвърли към колата, мина встрани, отвори вратата и се тръшна на седалката. Чувстваше се замаян. Беше като болен. Не можеше да уцели стартера с ключовете.

Сега вече чуваше сирените съвсем наблизо.

Моторът запали и Джейс включи на скорост, като завъртя волана, за да направи обратен завой по средата на улицата. В същия миг изсвириха гуми, изпищя клаксон. Носът на един миниван закачи задницата на купъра, удряйки задната му броня, докато гумите му се завъртяха на платното със свистене.

След секунда вече се движеше. Ляв завой, десен завой, ляв завой, десен завой, отправяше се на изток.

Джейс намали скоростта веднага щом реши, че може да го направи. Не искаше да си навлече цяла опашка от оплакващи се на полицията граждани. След него веднага щяха да тръгнат патрули.

Пред къщата на Аби сигурно щеше да дойде някоя радиокола. Всички щяха да бъдат объркани, развълнувани. Щеше да им отнеме време, за да се опомнят. Надяваше се наоколо да няма хеликоптери в небето. Ако го прехванеше хеликоптер, с него бе свършено.

Той продължи да се движи на изток с нормална скорост, като нормален човек в нормална ситуация. Всъщност целият трепереше и стискаше здраво волана, а сърцето му препускаше като състезателен кон. Гърлото му се свиваше всеки път, когато си помислеше, че зърва пред себе си или в огледалото черно-бялата полицейска кола.

Не можеше да си прости идиотското поведение. Какво бе очаквал? Че Аби Лоуел ще му предложи питие и двамата ще седнат да обсъдят спокойно ситуацията? Баща й беше мъртъв. И дори да бе толкова невинна, колкото претендираше, тя сигурно знаеше нещо. В противен случай защо някакъв идиот щеше да остави тази заплаха на огледалото й. „Следващият си ти.“

Следващият, сякаш Лени е бил предупреден или просто е бил първият в списъка на нещата, които трябва да бъдат свършени.

Джейс сложи ръка на корема си и почувства пакета. Зачуди се как ли щеше да реагира Аби, ако й бе казал, че е у него.

Като се отърси за секунда от мислите си, той се огледа. Беше се насочил на север и изток, на север и изток, към Силвърлейк, на около пет мили от центъра на града.

През двайсетте и трийсетте години Силвърлейк е било модно място, когато кинозвездите от немите филми и филмовите моголи са строял и домовете и студията си тук. Хълмовете над водата бяха пълни с къщи от онази епоха, които сега бяха реставрирани и възстановени за модерни, артистични супертипове с много пари.

Джейс намери място да спре и паркира близо до езерото. Излезе от колата, за да повърви и да събере мислите си. Преди всичко да дойде на себе си. Първо отиде отзад и изруга тихичко. Гордостта и радостта на мадам Чен повече не съществуваше. Половината от стопа бе отнесена и лежеше разбита на улицата, където миниванът бе налетял на него. Драскотини и остатъци от боята на светлия миниван се виждаха съвсем ясно под счупения стоп.

Ами сега?

Сега вече беше търсен за убийство и нападение, влизане с взлом и вандализъм. И за открадването на онова, един Бог знае какво, което е било в сейфа на Лени.

Джейс се опита да възстанови няколкото минути, които бе прекарал в офиса на адвоката миналата нощ. Спомняше си, че първата му мисъл бе колко е разхвърляно. Истинска дупка. Беше се огледал, бе видял телевизора, бе докоснал трофея от боулинг турнира на Лени и бе оставил колкото си искаш отпечатъци. Но не си спомняше сейфът да е бил отворен.

Като седна върху капака на колата, той изпи част от гейторейда, който бе купил в „7-11“ и с него три тиленола. Трябваше да събере енергията си и да се опита да намали до минимум болката, така че да може да мисли трезво. Единствено мозъкът му го запазваше жив всеки ден на улицата. Възможността да види няколко хода напред, няколко пролуки сред стълпотворението от коли, да издебне момента и да реагира мигновено.

Всеки ден на улицата той държеше живота си в свои ръце. Но да го рискува сам и да има някой, който да го подложи на риск, бяха различни сценарии. Сам беше избрал да отиде на улицата. Знаеше рисковете, познаваше и способностите си. Ако попаднеше под гумите на някой автобус и загинеше, виновни нямаше да бъдат хората от автобуса. Ако направеше грешка, тя щеше да бъде лично негова.

А нищо от тази каша не беше под контрола му. Беше хвърлен в средата на някакъв мръсен водовъртеж, сякаш бе засмукан от торнадо. Единственото нещо, което можеше да контролира, бе собственият му мозък и той бе единственото, което можеше да го спаси.

Искаше да знае срещу какво се е изправил — или срещу кого.

Лесно можеше да възстанови в паметта си оня с квадратната глава в тъмната кола. Но когато се опитваше да възстанови атаката в апартамента на Аби, в мозъка му нямаше нищо. Бяло петно. Искаше да види неща, които не бе видял. Мъчеше се да погледне в огледалото, да види човека зад себе си, но не се получаваше.

Какво става, по дяволите, и защо аз трябва да бъда замесен в него?

Ама че късмет. Ама че лош късмет! Ако не бе закъснял да предаде чертежите, щеше да си отиде вкъщи както всяка вечер, а Ета щеше да каже на Лени Лоуел, че не могат да вземат пратката му. Лени щеше да бъде незначителна история, съобщение във вестника. Вероятно Джейс нямаше да й обърне някакво внимание, както повечето анджелино не обръщат внимание на тези неща. На никого нямаше да му мигне окото заради някакво си обикновено, скапано убийство. Убийства ставаха всеки ден. Поне да беше нещо по-така! Нещо извратено, нещо завързано или да бе пречукана някоя знаменитост.

Джейс се зачуди дали хората на негативите, залепени за корема му, може да са известни. Доста знаменити личности биваха изнудвани заради отклонения в сексуалното им поведение. Такива мръсни истории изграждаха лошата страна на Ел Ей. Градът на ангелите, градът на отрепките, градът с лошата слава. Всичко зависеше от това кой прави преценката и от каква гледна точка.

Езерото беше сиво като метал на пушка, отразявайки цвета на тежките облаци, които висяха над него, но проблясваше като металик там, където ниското западно небе пропускаше оскъдни лъчи. Небето на запад беше с цвят на разтопена лава, един пурпурен здрач, който се промъкваше и пълзеше напред. Скоро всичко щеше да изчезне в океана и тъмнината щеше да падне като мръсна клоака над града. Трябваше да си отиде вкъщи и може би щеше да успее да се промъкне по стълбите между сенките и да избегне подробния оглед от страна на мадам Чен.

Искаше да си отиде вкъщи, да си бъде вкъщи, да си остане там, или да хвърли учебниците си в чантата и да скочи във влака „Голд Лейн“ за Пасадина, за да слуша лекциите по социални науки в Градския колеж. Искаше да прави нещо нормално. Искаше да помогне на Тайлър да си напише домашното за училище, да гледа телевизия, да направи пуканки. Може би би могъл, помисли си Джейс, да изпрати по пощата пакета на Аби, да си намери нова работа, да започне отначало, да се преструва, че нищо не се е случило.

Когато се пъхна зад волана на колата и посегна да достигне ключа, двупосочното радио на седалката изпращя със звук от статично електричество, след което се разнесе гласът на Ета.

— Базата вика шестнайсет. Базата вика шестнайсет. Къде си, миличък?

Джейс протегна ръка и докосна радиото, сложи пръст на бутона за отговор, но не го натисна. Не смееше.

— Базата вика шестнайсет. Къде си, самотен рейнджър? Трябва да дойдеш при мама, захарче. Колкото може по-скоро. Разбра ли? Чу ли? Все още имам пари за теб. Вдяна ли?

— Аз съм в зоната на здрача, Ета — прошепна Джейс. — Отивам си у дома.

Бележки

[1] Верига магазини, работещи от седем до единадесет часа. — Б.пр.

[2] Мексикански специалитет като палачинка с пълнеж. — Б.пр.

[3] Лекарство против артрит, хрема, болки, грип, простуда, треска, главоболие. — Б.пр.

[4] Квартали в Лос Анджелис. — Б.пр.