Тами Хоуг
Куриерът трябва да умре (4)

Глава 4

— Не стъпвай върху мозъка му! — предупреди Кев Паркър.

Кев Паркър, на четиридесет и три години, детектив втори ранг, изритан в един от по-нисшите отдели, за да завърши кариерата си в забрава и позор.

Рене Руис, последният курсист на обучение при него, погледна към стилните си бежови обувки от кожа с леопардова шарка. Острото й токче почти бе стъпило в размазаната каша от сиво вещество, което се бе разпльокало на известно разстояние от тялото.

— Господи, Паркър! — извика тя. — Защо не ми каза?

— Току-що ти казах.

— Можеше да разваля шибаните си обувки!

— О, нима? Е, шибаните ти обувки са най-малкият от проблемите ти. И тъй като си била зад вратата, когато Господ е раздавал здравия разум, ще ти повторя още веднъж, не носи обувки с високи токчета на работа. Ти си детектив, а не проститутка.

Руис присви очи и произнесе няколко думи на испански. Паркър остана невъзмутим.

— Това от майка си ли го научи? — попита той, а вниманието му отново бе привлечено от тялото, лежащо на пода.

Руис, която бе на обучение при Паркър, направи широка крачка, за да прескочи кашата, и се озова под носа на шефа си.

— Трябва да се отнасяш с уважение към мен, Паркър.

— Ще го направя — рече той, без дори да я погледне. Мъртвото тяло напълно бе погълнало вниманието му. Масивна рана на главата. Който бе убил този човек, си е разбирал от работата. — Когато го заслужиш — добави.

Последва нов порой от испански думи.

Паркър беше свикнал и имаше опит с курсисти от четири години, но тази беше номер едно в класацията му. Той нямаше проблеми с жените. Нито с испанките. В случая се дразнеше от поведението на Рене Руис, чието държание сякаш се управляваше от хубавия й задник, който приличаше изключително много на този на Дженифър Лопес. Или щеше ако полата й не бе толкова тясна. Паркър работеше с нея по-малко от седмица, но вече искаше да я удуши и да хвърли тялото и в съмнителните дупки по „Ла Бреа“.

— Внимаваш ли? — попита спокойно той. — Ако все още не си забелязала, имаме случай на убийство. На пода лежи мъртвец, чиято глава е цъфнала като карфиол. Какво трябва да направиш, вместо да ми говориш за шибаните си обувки?

Руис се нацупи. Беше порицана и се чудеше защо. Имаше тяло, което би превърнало всеки безусловно нормален жив мъж с пулс в пълен идиот. Устните й бяха плътни и секси. Очертаваше ги с молив в три пъти по-тъмен цвят от блестящото, влажно червило, с което ги мажеше. Имаше вид на жена, която пазарува само от универсалния „Мексикански магазин“. Това беше начинът, по който я описваше детектив Крей, другият член на техния екип, занимаващ се с убийства, имаше проблеми с жените и с испанките, негърките еврейките и всяка друга етническа група, която не принадлежеше към групата на глупавите, расистки настроени, червеноврати бедняци от бялата раса, родом от Бамфак, Луизиана. Това беше описанието, което Паркър даваше за Крей.

— Къде е бележникът ти? — попита той. — Трябва да опишеш всичко. И като казвам всичко, значи наистина всичко трябваше да започнеш да записваш в секундата, когато се обадиха по телефона. В колко часа, кой какво ти каза, за колко време вкара задника си в тази умопомрачителна пола и краката си в тези смешни обувки. По кое време пристигна на местопрестъплението, с кого говори първо, какво видя, когато влезе през външната врата, какво видя, когато влезе в тази стая. Положението на тялото, положението на оръжието, с което е бил размазан мозъкът му, и на какво разстояние са се разлетели парчетата, дали ципът му е бил свален или не. Всяко шибано доказателство, което си видяла, всяка следа. Ще изтървеш нещо и отсега мога да ти гарантирам някой гаден адвокат, който ще те сложи на свидетелското място, ще те пита за някоя от изглеждащите уж незначителни улики, и ще разплете случая като евтин пуловер. Двете най-гадни думи в английския език, скъпа, са: основателно съмнение.

Паркър отказа да я нарича детектив Руис една секунда преди да му покаже значката си. Тя не беше от неговата черга. Двамата не бяха равни и той щеше дай го напомня по всякакъв изтънчен или неизтънчен начин всеки божи ден от нейното обучение. Не можеше да контролира повечето неща в работата си, но за времето, през което бе партньор с Руис, поне имаше илюзията, че контролира нея.

— И измери всички разстояния — нареди той. — Ако намериш и най-малкото парченце от нещо, някаква улика на килима, искам да знам точно в какво съотношение е тя с тялото. Запиши точните измервания в личните си записки, а приблизителните в бележките, които ще занесеш в съда. Ако сложиш точните измервания в официалните бележки и твоите не съвпаднат с тези на криминалистите до милиметър, адвокатът на защитата ще те изяде с парцалите.

Руис възвърна самообладанието си.

— Ти си шефът. Случаят е твой. Защо не си свършиш мръсната работа сам, Паркър?

— Ще я свърша — отговори той. — Защото съм повече от сигурен, че ти няма да я свършиш добре. Но ти също ще я свършиш, така че, когато се появи нова жертва и ти водиш разследването, поне да изглежда, че знаеш какво правиш.

Паркър се огледа из стаята, в която наред с купищата боклуци бяха разхвърляни уредите на момчетата от криминалния отдел. Единият от униформените полицаи, който бе отговорил на първоначалното обаждане, стоеше до входната врата и записваше всеки, който влизаше на местопрестъплението. Другият — по-възрастен, масивно сложен и оплешивяващ, бе в противоположния край на стаята, показвайки на един от криминалистите нещо, което може би мислеше за важно доказателство. Джими Чувалски. Джими беше добър човек. Говореше прекалено много, но бе добро ченге. Всички го наричаха Джими Чу^[1].

Руис гледаше през униформените и техниката на криминалистите като през стъкло. Тъй като бе издържала писмения изпит за детектив, вече се мислеше за повече от тях. Няма значение, че бе свалила униформата съвсем скоро, сега тя бе принцесата сред нисшия персонал. За нея Джими Чу (Чоу в неин изговор) беше ваксаджийчето, което ще лъсне шибаните й обувки.

Паркър прекоси стаята и отиде до него, като остави Руис да измисли как да се наведе и да огледа за следи и доказателства, без задникът й да лъсне пред всеки, който бе на местопрестъплението.

— Джими, къде е съдебният следовател? — попита той, предпазливо заобикаляйки тялото, внимавайки да не настъпи снопа листове, пръснати по пода. Съдебният следовател имаше право на първия танц. Никой друг не можеше да направи повече от проверка на джобовете на трупа, докато съдебният следовател не свършеше своята работа.

— Тя след малко ще бъде тук — отговори Чувалски — В момента се занимава с разследване на убийство със самоубийство.

— Значи Никълсън?

— Аха. Някакъв тип застрелял жена си и двете си деца, щото му донесла обикновени крилца от „Кей Еф Си“ вместо хрупкави. Сетне отишъл в банята и си пръснал черепа. Чух, че било толкова гнусно, та се налагало детективите да носят чадъри. По-голяма част от лицето му била на тавана. А както знаем, онова, което е нависоко, винаги пада. Едното му око ударило Крей по главата.

Паркър изцъка с език.

— Жалко, че не е загребал от сивото вещество. Тогава поне щеше да има малко мозък.

Чу се ухили.

— Главата му е толкова навътре в задника, че още малко и ще се покаже от раменете. Той е една тъпа френска джуфка.

Паркър отново насочи вниманието си към мъртвото тяло.

— И тъй, каква е историята тук?

Чу завъртя очи.

— Ами, Кев, тук на пода имаме един мъртъв адвокат. Една пиявица, дето смуче от всякаква измет. Отрепка, за която може и да не плачем.

— Стига, Джими, само защото човекът е бил безсърдечен, неморален задник, не значи, че заслужава да бъде убит.

— Извинете? Кой е главният тук?

Паркър обърна глава, за да види една хубава, двайсет и няколко годишна брюнетка, облечена с модерен шлифер, на около три крачки от себе си, близо до коридора, водещ към задната врата.

— Трябва да съм аз. Детектив Паркър. А вие коя сте.

Без следа от усмивка тя погледна право в него със спокойните си, сериозни, тъмни очи, а сетне и към офицер Чувалски.

— Аби Лоуел. Пиявицата, дето смуче от всякаква измет, безсърдечният, аморален задник, който лежи на пода, е моят баща. Леонард Лоуел.