Тами Хоуг
Куриерът трябва да умре (19)

Глава 19

Ета въздъхна тежко, докато заключваше предната врата отвътре. Желязната решетка вече бе спусната. Мястото бе непревземаемо като крепост. В противен случай прозорците щяха да бъдат счупени и тук щеше да бъде пълно с бедняци, пияници и всякакви луди нещастници. Тази нощ обаче тя си мислеше, че й прилича повече на затвор.

Целият ден бе стояла в клетката си, опитвайки се само от време на време да се свърже със самотния рейнджър. Не че би имало някакво значение, ако се бе обаждала на всеки двадесет минути. Той или не носеше радиото със себе си, или не отговаряше, защото се страхуваше от капан.

Ета почти щеше да получи сърдечен удар, когато Паркър я помоли да излезе навън. Нещо, свързано с микробуса й. Но се оказа, че Джейс не е вътре. А къде беше отишъл, тя не знаеше. Разяждаше я мисълта, че хлапето може би си е помислило, че тя е докарала ченгетата, ако ги е видяло. Беше излязла навън след Паркър и неговата партньорка, която приличаше повече на уличница, но не видя никаква следа от момчето.

А след това този гад Роко започна да й пили на главата. По-добре било да не се опитвала да скрие беглеца. Той не можел да си позволи в бизнеса му да има криминално проявени лица.

Ета му напомни, че половината от проклетата му фамилия са престъпници и че никой не очаква в място като това през вратата да влизат само послушници, монаси и скаути. То се вижда колко е взискателен към хората около себе си, рече му, въртейки изразително очи към приятеля му Влад, който нареждаше топки за голф, а пепелта падаше от цигарата върху килима.

Роко би продал собствената си сестра за четвърт долар, ако сметнеше, че това ще спаси задника му от неприятности. Той не искаше да си има вземане-даване с полицията, а думата лоялност му беше напълно непозната.

— Безсъвестна, безгръбначна невестулка — мърмореше си Ета, докато подреждаше, изхвърляше пепелниците, кутиите от сода и бирените бутилки. — Трябвало е да го сложат в един чувал още като се е родил и да го хвърлят в някоя дупка.

Когато се появи втората партида ченгета — някакъв наперен хубавец от „Обири и убийства“ и неговият глухоням партньор, Роко завря главата си толкова надълбоко в храносмилателните им трактове, по-точно в дебелите им черва, че те сигурно бяха подушили оня безумен одеколон, с който се поливаше обилно всеки ден. Той нямаше никакви връзки с Джейс Деймън или с когото и да е друг работещ за него, но имаше голяма и лоша уста. Детективите търсеха Джейс, следователно хлапето бе направило всичко, което те казваха, че е сторило, а той винаги бил имал лошо предчувствие относно това момче.

Ета се съмняваше, че Роко би могъл да посочи Джейс в редицата за разпознаване.

Той й нареди да каже на детективите всичко, което знае. Тя го изгледа сякаш е пълен глупак — какъвто всъщност си беше, и невъзмутимо се отдалечи. Докато не научеше повече за ситуацията, и малкото информация, която имаше, щеше да си остане скрита само в нейния мозък.

— Този човек има нужда от мозъчна клизма — изръмжа тя, докато вървеше към задния вход. Когато отиде да изгаси лампата в своята кутийка, телефонът иззвъня.

Единственото, което знаеше за Джейс, бе, че веднъж, когато бе пазарувала в Чайнатаун, го видя да пресича улицата с едно хлапе на осем или девет години. Вероятно бяха дошли в този квартал за развлечения. Забеляза ги как влизат в някакъв рибен пазар. Когато му спомена за това следващия понеделник, той отрече да е бил там. Сигурно се била припознала, така каза, но Ета знаеше, че не е.

Нямаше смисъл да отговаря на телефона, но си помисли, че може да е Джейс.

— „Скоростни куриери“. Какво желаеш, сладурче? Вече затворихме.

— Аз съм детектив Дейвис, госпожо. Трябва да ви задам няколко въпроса.

Ета се ядоса и се озъби на телефона, сякаш ченгето можеше да я види.

— Абе вие не си ли говорите помежду си, бе хора? За какво плащам данъци? За да тичате час по час дотук и да ми задавате едни и същи въпроси като тъпи слабоумници?

— Не, госпожо. Съжалявам, госпожо. Просто имам няколко въпроса за един от вашите куриери. Джейс Деймън.

— Знам туй — отвърна раздразнено тя. — Трябвало е да побързаш. Ти какъв си? Третата дупка на кавала? Имам по-приятни неща да върша, вместо да говоря с теб, сладурче. Децата ме чакат вкъщи. Тъй че затварям.

Тя тресна слушалката, погледът й попадна върху радиото. Е, един последен опит.

Набра честотата.

— Базата вика шестнайсет. Къде си, самотен рейнджър? Ела си вкъщи при мама, захарче. Колкото можеш по-бързо. Чу ли ме? Все още имам парите за теб.

Тишина. Никакво статично електричество, никакво пращене. Нищо. Нямаше представа дали изобщо носи радиото със себе си. Зачуди се къде ли е, какво ли прави. Опита се да си представи, че е някъде в безопасност. Можеше само да се надява.

Ета загаси осветлението. Докато вървеше към кухнята, облече дъждобрана си. Вече беше късно. Ако Джейс смяташе да звъни, трябваше да го е направил досега. Тя взе със себе си своето радио за всеки случай.

Алеята беше тъмна и черна като катран. Отново бе започнало да вали. Резервната лампа над вратата бе угаснала както винаги, когато валеше дъжд.

Последния път, когато се случи, бе казала на Роко да се обади на електротехника, но той, разбира се, не го направи. Щеше да чака, докато цялата електрическа мрежа даде на късо и проклетата дупка изгори до основи.

Ета поклати глава при безнадеждната мисъл, че някой ден акълът може да дойде в главата на Роко. Тя зарови в голямата си чанта за ключовете на колата.

И тогава в лицето й блесна светлина, която я заслепи.

— Детектив Дейвис, госпожо — каза мъжът.

„Нещо не е наред“, помисли си Ета. Ако през цялото време е бил тук навън, защо не е влязъл, за да види какво мога да му кажа? Защо се обади по телефона?

— Наистина трябва да получа адреса от вас, госпожо.

Ета отстъпи встрани, обзе я странно чувство. Нещо не беше наред. Прииска й се да избяга.

— Какъв адрес? — попита, насочвайки се към колата.

— На вашия куриер, Деймън.

— Не знам колко пъти трябва да повтарям едно и също нещо — оплака се тя, като направи още една стъпка. — Нямам адреса на момчето. Нямам телефонен номер. Не знам къде живее. Не знам нищо за него.

Светлината се приближи. Дейвис дойде по-наблизо.

— Хайде де! Той работи тук, нали? Как може да не знаеш нищо за него?

— Не мога да кажа нещо, което не знам.

Светлината дойде още по-наблизо. Нямаше накъде да мърда.

— Искаш ли да стане по-лошо? — попита мъжът.

— Нищо не искам — отвърна Ета, опряла едното си рамо на задницата на микробуса си. Ако можеше да влезе вътре, ако можеше да заключи вратите… Тя завъртя ключодържателя в ръце.

— Не ме интересува ти какво искаш, кучко — викна мъжът и пристъпи.

Ета вдигна ръка, натискайки спусъка на миниспрея с лютив пипер, който държеше закачен на ключодържателя. Предположи къде може да бъдат очите му и изстреля струята, а от гърлото й се изтръгна първобитен вик.

Дейвис изскимтя и изруга. Светлината на фенерчето му се отклони нагоре, сетне надолу, той замахна, но тежкото фенерче не уцели главата, а рамото й.

Ета нададе вик и го ритна напосоки, опитвайки се да улучи определена част от анатомията му.

— Ах ти, шибана черна пачавра!

Дейвис сграбчи с цяла шепа плитчиците й, докато тя се опитваше да избяга. Вероятно си мислеше, че ще успее да я спре или да я дръпне назад. Но Ета беше едра жена и в този случай пълнотата й работеше в нейна полза.

Тя използва момента, за да скочи напред. Дейвис изруга и се хвърли върху гърба й, опитвайки се да я събори. Светлината на фенерчето започна да прескача, лъчът се местеше нагоре-надолу, плъзгаше се по земята, пронизваше тъмнината.

Едно коляно се пъхна под нея и тя падна, отхвърляйки нападателя. Опита се да пропълзи по земята, но беше несръчна и загуби равновесие, при което се стовари до микробуса. Трябваше да опита отново.

В същия момент Дейвис се хвърли върху нея и я тръшна върху автомобила. Тя насочи ръце към него, дългите й нокти го издраха и той отново изрева. Удари я силно по лицето. Тялото му се притисна към нейното и тя почувства нещо остро, опряно до гърлото си.

— Кажи ми — нареди мъжът. Гласът му беше нисък, а дишането накъсано, въздухът излизаше на пресекулки от дробовете му. Миризмата на дъха му беше горчива, със силен привкус на цигари и кисела бира.

— Не знам — отвърна Ета. Не можа да разпознае собствения си глас, слаб, треперещ, уплашен. Плачеше. Мислеше за децата си. Майка й сигурно вече ги бе сложила да вечерят. Джамал щеше да се моли да остане до късно. Кайли щеше да разказва без спиране какво се е случило днес в пети клас в училище.

— Искаш ли да живееш, кучко?

— Да — прошепна тя.

— Къде е той? Отговори ми и ще си ходиш вкъщи при децата.

Ета трепереше. Щеше да умре, защото пазеше в тайна нещо, което всъщност не знаеше.

Ножът се плъзна по гърлото й.

— Кажи ми. Ще те пусна да си отидеш. Ако ми кажеш истината, няма да се върна за теб. Нито за децата ти.

Ета не знаеше истината. Затова му даде единствения отговор, който можеше.

— Виждала съм го в Чайнатаун.

— Чайнатаун значи.

Тя искаше да каже нещо, но когато се опита да проговори, думите не излязоха от устата й. Само някакви странни, влажни звуци. Дейвис отстъпи назад, вдигна фенерчето си и я освети. Ета вдигна ръка, за да докосне гърлото си, и почувства как животът изтича от нея. Ръката й почервеня.

Беше ужасена. Искаше да вика, а не можеше. Искаше да помоли за помощ, но очевидно не контролираше езика си.

Искаше да се изкашля, а не можеше да диша. Давеше се в собствената си кръв.

Тя падна напред. Краката й се подвиха под тялото. Почувства се като тежка наковалня върху мокрия мазен паваж.

Помисли за съпруга си… и отиде при него.