Тами Хоуг
Куриерът трябва да умре (7)

Глава 7

— Ама че влечуго.

Паркър влезе в спалнята гол с по чаша вино във всяка ръка. Едно хубаво, плътно, ухаещо каберне от Перу. Почти не бе докосвал твърд алкохол два месеца след като го изритаха от „Обири и убийства“. През тези два месеца се бе удавил в море от него, можеше да кара лодка дори. След това един ден се събуди, каза си: „Достатъчно“ и премина на тай-чи.

— За мен ли говориш?

Жената в леглото не откъсна очи от телевизора. Лицето й бе изкривено от погнуса.

— За Роб Коул, това гадно лайно. Надявам се, че ще си получи инжекцията! А след като умре, ми се ще да го изкопаем и да го убием отново.

— Това е, което най-много харесвам у теб, Даян. Преливаш от състрадание и човечност.

Подаде й чашата, остави своята на нощното шкафче и се пъхна между завивките.

Между него и Даян Никълсън съществуваше онова, което и двамата смятаха за идеалната връзка. Харесваха се и се уважаваха един друг, бяха двойка животни в леглото и никой нямаше интерес, нито намерение да бъдат нещо друго, освен приятели.

Паркър — защото не виждаше никакъв смисъл в женитбата. Никога досега не бе видял брак, който да не създава проблеми и да просъществува. Родителите му водиха студена война четиридесет и пет години. Повечето от ченгетата, които познаваше, бяха разведени поне веднъж. Самият той никога не бе имал романтична връзка, която да не бъде разбита и провалена главно заради работата му.

Даян имаше свои собствени причини, нито една от които не бе споделила с него. Той знаеше, че е била омъжена за един от директорите на „Краун Ентърпрайсиз“, починал от инфаркт преди няколко години. Но когато говореше за него, което се случваше много рядко, тя го правеше без емоции, сякаш е бил просто обикновено познат или дори незначителна вещ. Не голямата любов на живота й.

Който и да бе човекът, отказал я от идеята за вечната любов, със сигурност се бе появил след брака й. Любопитен по природа и по призвание, Паркър търсеше отговор на този въпрос, откакто преспаха за пръв път преди около година. Не откри нищо. Абсолютно никой не знаеше с кого се е виждала Даян след смъртта на съпруга си, но се говореше, че е имала връзка и че нещата са завършили зле.

Паркър допускаше, че мъжът или е бил женен, или е бил някой недодялан боклук — неин колега от офиса на съдебния следовател. Или и двете. Но той изостави неразгаданата тайна, приемайки, че след като Даян е била толкова внимателна и толкова дискретна, та никой от приятелите й не знаеше нищо, значи не е негова работа. Тя имаше право на своите тайни.

Освен това му харесваше да си има свои тайни. Винаги бе смятал, че колкото по-малко знаят за него, толкова по-добре. Знанието е сила и може да бъде използвано срещу теб. Беше научил този урок по много болезнен начин. Сега пазеше личния си живот от чужди погледи и само за себе си. Не беше необходимо никой от полицията на Лос Анджелис да знае с кого се вижда или какво прави в свободното си време.

Даян се присмя на неговото описание за безсърдечното й отношение.

— Той заслужава вана, пълна с киселина.

Гледаха новините по Си Ен Ен. Даян имаше телевизори навсякъде из къщата и понякога ги пускаше едновременно, така че да може да влиза от стая в стая, без да пропусне нищо.

Беше късно, но когато имаха убийство, винаги минаваше доста време преди да се освободят. Униформените служители чукаха по вратите, които имаха изглед към офиса на Лоуел, но магазините бяха празни през нощта и нямаше нито една жива душа, с която да говорят. Ако бяха открили някого, Паркър сигурно щеше да работи цяла нощ. Вместо това той запечата местопрестъплението, отиде до участъка, за да напише рапорта си, като накара Руис да тръгне с него, вместо да преследва Брадли Кайл като разгонена котка върху горещ ламаринен покрив. Оттам отиде направо в модерната едноетажна вила на Даян в Уестсайд.

— Един варел от петдесет и пет галона, пълен с четирийсет галона киселина — продължи делово мисълта й той. — Държиш си го в мазето и го завещаваш на следващия собственик, който ще го остави на следващия, и така нататък.

Повечето жени вероятно щяха да се ужасят, че в главата му се въртят такива мисли. Даян просто кимна разсеяно.

Репортажът, който вървеше по екрана, бе относно избора на съдебни заседатели за предстоящия процес на Коул и припомняше цялата гадна история в резюме — откриването на тялото на Триша Краун-Коул, погребението, на което Норман Краун хлипаше над затворения ковчег на дъщеря си, а синът му се бе навел над рамото му и се опитваше да го утеши, пълна ретроспекция на живота й чак до сватбата й с Роб Коул. Това беше нелепа снимка — Коул позираше като модел на „Армани“ със смокинг, Триша приличаше на неговата по-голяма, безвкусно облечена сестра повлекана, забравена до олтара. По-добре да беше се скрила зад него.

— Погледни този клоун — рече Даян, докато показваха участието на Коул в телевизионна драма, просъществувала съвсем кратко на екрана, наречена много подходящо „Сапьорите“. — Изглежда така, сякаш си мисли, че е някоя важна клечка.

— Той е.

— В собствените си представи. Този човек живее само за едно — за себе си.

За Даян не съществуваше никакво средно положение. Роб Коул беше като бутон за включване и появата му я предизвикваше да изрази мнението си. Работеше по това убийство повече от година. Оттогава тя и Паркър бяха водили стотици разговори. Всеки път, когато някаква нова фаза в съдебния процес извадеше името на Коул във водещите новини, тя се разпалваше и за пореден път изливаше гнева и яростта си към него.

— Веднъж го срещнах на един прием, казвала съм ти, нали? — рече Даян.

— Споменът е толкова жив, все едно че съм бил там — отбеляза сухо Паркър.

Откакто бе станало убийството сигурно сто и десет пъти му бе разказвала за тази среща. Сякаш споменаването на името на Коул заключваше вратата на краткотрайната й памет.

— Налетял ти е.

— Каза ми, че се опитва да снима нови серии и че аз може би ще му помогна за сценария. Главният герой трябвало да бъде съдебен следовател. Пълни глупости!

— Просто е искал да се напъха в гащите ти — каза Паркър.

— Жена му стоеше на не повече от десет крачки — продължи тя с погнуса. — А той не сваляше очи от мен. Лош човек е. Олицетворение на чара. Голямата бяла усмивка.

— Всъщност той е мъжът, който всички мъже мечтаят да бъдат и с когото всяка жена иска да си отиде вкъщи — подхвърли Паркър.

— Той е подлец!

— Предполагам, че все още не си се записала в уебсайта „Свобода за Роб Коул“ — пошегува се Паркър, като вдигна ръка, за да масажира мускулите на врата й. Те бяха стегнати и корави като жици.

Даян се озъби.

— Хората са идиоти.

Паркър плъзна ръката си по нея. Тя въздъхна тихо, като склони глава на рамото му.

— По този въпрос не споря — промърмори той. — Няма значение колко отвратителен, колко виновен може да бъде един престъпник. Винаги има хора, които не искат да чуят или да проумеят това.

— Точно това казах и аз. И това са същите хора, които ще изпълняват задълженията си на съдебни заседатели. Коул ще свърши като Тед Бънди^[1] на новия век и ще се намери някоя няма като риба жена от скамейката на свидетелите, която да се омъжи за него по средата на процеса за убийство.

Паркър не даваше пукната пара за Роб Коул. Ел Ей беше от градовете, в които публичната изява бе от съществена важност, а освен че беше обвинен в убийство, Коул не бе направил нищо значително вече цяло десетилетие. Продукциите с него безславно потъваха в канализацията една след друга. Главните роли се превръщаха във второстепенни с все по-намаляващо екранно време, а той все по-често се появяваше като гостуващ актьор в епизодични телевизионни сериали и забравящи се филми еднодневки за най-големите мрежи в страната — „Лайфтайм“ и „САЩ“.

Вниманието на Паркър бе привлечено от кадър на Коул, докаран в „Паркър Сентър“ от първокласните играчи на „Обири и убийства“ Брадли Кайл и неговото приятелче Моузи. Коул с червено лице и изпъкнали очи, изпълнени с ярост, представляваше драстичен контраст с настроението, излъчващо се от ризата му за боулинг по модата на петдесетте години; момчетата от „Обири и убийства“ с каменни лица, строги костюми и вратовръзки, и засенчени от тъмни очила очи. Всеки подходящо костюмиран и съвършено играещ своята роля.

— Защо тази вечер Кайл и опашката му бяха на местопрестъплението? — попита Даян.

Паркър сви рамене сякаш това не го засягаше.

— Не знам. Не съм ги поканил аз.

— Мислиш ли, че убитият е бил свързан с нещо голямо и лепкаво?

— Хората като Лени Лоуел си остават цял живот незначителни, защото не могат да се закачат за нищо голямо и лепкаво, освен ако не се спънат и не паднат в него.

— Значи се е спънал и е попаднал на нещо. И то го е убило. Нещо достатъчно миризливо, че момчетата от „Обири и убийства“ да долетят като лешояди и да душат наоколо.

— Случаят е мой, докато капитанът не ми каже, че не е — заяви сърдито Паркър. — Тогава ще се оттегля.

Даян се разсмя. Това беше гърлен, сексапилен звук, който разтърси раменете й.

— Лъжец такъв! Та ти искаше да прогониш Брадли оттам като тигър, който защитава плячката си.

— Добре де, наистина го мразя!

— Имаш пълното право. Той е копеле. Задник и половина. И аз го мразя. Всеки го мрази. Обзалагам се, че дори собствената му майка го е мразела в утробата си — рече тя. — Но всичко това е без значение. Просто не разбирам какво общо имат те с убийството на човек от дъното на обществото като този адвокат.

— Не знам — сви рамене Паркър, докато говорителят на „Последните новини“ прескочи от историята за Коул към неочакваното рязко нарастване на продажбите на класически ризи за боулинг в Лос Анджелис. — Но ще разбера. Преди да пукне зората, смятам да открия куриера с колелото.