Тами Хоуг
Куриерът трябва да умре (42)

Глава 42

Джейс не се притесняваше от момчето със зелената коса. То просто се опитваше да проси. Освен това в известен смисъл създаваше заблуда за околните. Аби гледаше към него разтревожена.

Сърцето на Джейс тръпнеше в очакване на триумф. Представяше си как бута плика в ръцете й, грабва черната чанта и хуква като вятъра. Той пъхна ръка под ризата си и започна да отлепва лепенката, която държеше плика закрепен към корема му.

Мозъкът му регистрира някакъв звук като от верижна косачка. После писък. Сетне сякаш всичко стана изведнъж.

Стой на място! Замръзни! Полиция!

Не знаеше откъде дойде викът. Свали ръцете си. Очите на Аби Лоуел бяха обкръжени с бяло.

Момчето със зелената коса имаше пистолет.

Долу! На земята! Лягай на земята!

Мотоциклетът ръмжеше откъм Олив Стрийт, идвайки по площада право към тях.

Джейс нямаше време дори да си поеме дъх или да помисли, че ченгето със зелената коса ще го застреля. Той скочи към Аби и я събори върху пейката.

Падна до нея точно в мига, в който мотоциклетът връхлетя върху ченгето със зелената коса и във всички посоки плисна кръв.

Наоколо тичаха, викаха, крещяха някакви хора.

Чуваха се изстрели. Той не знаеше кой стреля, нито кой е бил застрелян.

Успя да прибере краката си под себе си. Очите му не изпускаха мотоциклета. Червен мотор, черна маска, шлем. Мотоциклетистът вече завърташе, беше почти легнал върху машината. Връщаше се към Джейс като ракета. Младежът прескочи облегалката на пейката и затича, за да спаси живота си.

Паркър също се затича в мига, в който видя мотоциклета. Червен „Кавазаки Нинджа“ ZX12R. Еди Дейвис. Сигурно се бе върнал в къщата преди холивудските ченгета да са пристигнали, оставил е колата и е взел мотоциклета. Сега летеше право към Деймън и Аби Лоуел и към зеленокосия, който бе в опасна позиция.

Паркър спринтира, отвори уста да извика. Но така и не чу гласа си. Мотоциклетът блъсна зеленокосия. Сцената бе като от нощен кошмар — тялото се прегъна под невъзможен ъгъл, навсякъде плисна кръв.

Дейвис удари спирачки и наведе мотоциклета почти до легнало положение. Изправи го отново и отвори широко клапата.

Хората крещяха. Снимачният екип се разпръсна, някои тичаха към мотора, други към улицата, всички махаха с ръце. Паркър извади пистолета си.

От дясната му страна Брадли Кайл също извади своя и стреля.

Деймън прескочи пейката.

Аби Лоуел се опита да го последва.

Дейвис изръмжа.

Паркър стреля. БАМ, БАМ, БАМ!

Мотоциклетът завъртя рязко надясно и тръгна след Деймън.

Джейс го чуваше, че идва. Зави по Пета улица. Беше празна. Движението бе отклонено заради снимките. Камионите с оборудване бяха далеч, сякаш на цяла миля разстояние. Хората стояха близо до тях и го гледаха. Не можеха да направят нищо.

Той направи широк завой надясно, така че да погледне назад, без да намалява темпото. Ослепиха го фарове. Преследвачът му бе прекалено близо.

Още четири големи крачки до камионите.

Още три.

Струваше му се, че изобщо не се движи, че не може да диша.

Две стъпки.

Джейс се шмугна между камионите, стържейки с дрехите си стените им. Препъна се един път, два пъти, но продължи несигурно напред…

Мотоциклетът прескочи бордюра, качи се върху тротоара и заобиколи камионите отзад. Джейс се завря между друга двойка камиони. Грабна Звяра и се метна на него в движение, уцели пипкаво педалите и започна да ги върти.

Ако можеше да остане скрит от камионите, ако можеше да стигне до другата страна на Олив Стрийт, преди мотоциклетът да заобиколи…

Той се изправи на педалите и ги завъртя бясно надолу по Пета към Олив, през кръстовището. От всички страни свиреха клаксони, заслепяваха го фарове, имаше късмет, че не се размаза на нечие предно стъкло. Прескочи бордюра.

Погледна през рамо и видя мотоциклетът да се появява от противоположната страна на улицата. Щеше да стигне до кръстовището преди него.

Светофарът на Олив и Четвърта светна червено. Нищо не блокираше кръстовището. Мотоциклетът отскочи от бордюра, тръгна по Четвърта, гумите му изсвириха при острия ляв завой.

Върти, върти, върти! Джейс имаше чувството, че бедрата му ще се подпалят. Трябваше му още скорост, но тя не идваше. Мотоциклетът пресече кръстовището и отново избухна какофония от клаксони, тъй като тръгна срещу колите в еднопосочната улица.

Джейс направи завой, пое наляво, плътно прилепнал към автоматите за паркиране, така че да не бъде прикован към стената на сградата, ако мотоциклетът се качеше на тротоара и го принудеше. Можеше да види преследвача си между колите далеч пред себе си. Опитваше се да пресече.

Отново зави наляво и прекоси малък площад с фонтан, където спря. Пред него беше стръмното спускане на Бункер Хил Степс — двойна каменна стълба, между двете страни на която течеше водопад. Стълбата се спускаше като отвесна скала надолу до Пета улица, където трафикът беше отклонен. Виеха сирени.

Джейс погледна надолу към дъното. Там щеше да намери или смъртта, или спасението си. Той преглътна с мъка. Зад гърба си продължаваше да чува воя на клаксоните. Можеше да чуе и приближаването на мотора.

Джейс хвърли поглед назад, зърна приближаващите се фарове, обърна се към пропастта отпред и като си пое дълбоко дъх, скочи в бездната под себе си.

 

 

Няколко души изтичаха да помогнат на зеленокосия. Кайл го подмина и продължи след мотоциклета и Деймън. Паркър отиде при Аби Лоуел. Тя лежеше зад облегалката на пейката, сякаш просто се е обърнала, за да гледа действието.

— Госпожице Лоуел? Добре ли сте? — извика той, надвивайки шума. Хората крещяха, сирените виеха.

Гърбът на синьото й яке беше напоен с кръв. Беше простреляна. Паркър подпря коляно на пейката, наведе се над нея и внимателно отметна дългата й коса, така че да види лицето й.

Кафявите очи, които го погледнаха, бяха подивели от страх. Дишането й беше накъсано като на астматична.

— Не мога да се движа! Не мога да се помръдна! О, Господи!

Паркър не се опита да я премести, за да види дали куршумът е излязъл. Кръвта й можеше да изтече пред него, но ако я обърнеше и някоя кост или парче от куршум тръгнеха по грешен път, тя щеше да бъде обречена. Ама че работа! Изборът и в двата случая можеше да е фатален!

— До две минути ще пристигне линейка — каза той и притисна с два пръста артерията на гърлото й. Пулсът й галопираше като кон на надбягвания. — Какво почувствахте? Усетихте ли нещо да ви удря отзад?

— Да, в рамото. И в гърба. Два пъти. Простреляна ли съм? О, мили Боже! Нима съм простреляна?!

— Да.

— О, Господи!

Сега вече плачеше истерично. От силната, самоуверена и контролираща се жена, опитваща стоически да се справи с факта, че мъртвият й баща лежи на пода в краката й, нямаше никаква следа.

— Защо дойдохте тук? — попита Паркър. Извади чиста кърпичка от джоба си и внимателно я подпъхна под нея, търсейки изходни рани от куршуми. — Кой нагласи тази работа?

Тя плачеше толкова силно, че едва не се задави.

— Кой ви каза да дойдете тук? — попита отново Паркър. Издърпа кърпичката обратно. Беше почервеняла от кръв.

— Той — извика тя. Прозвуча като вой. — О, Господи! Ще умра!

— Няма да умрете — успокои я Паркър. — Медиците вече са тук. Ще ви вдигнат след минута.

Медицинският екип от линейката изтича към падналия зеленокос и започна опити да го съживи. Той лежеше на земята като счупена кукла, загледана в отвъдното.

— Хей! — извика Паркър. — Тук имаме ранен! Все още е жива! Кърви силно!

Един от екипа погледна към тях и го позна.

— Идваме!

Паркър се обърна към Аби.

— Кой ти се обади? Кой се обади на Дейвис?

Тя не отговори. Изобщо не я интересуваше какво иска да научи Паркър.

Всъщност то нямаше значение. Той беше наистина шокиран да види Деймън да се появява и се чудеше дали момчето наистина не се бе опитало да се свърже с него. И какво означаваше това, ако беше истина.

Надяваше се, че ще успее да открие.

 

 

Звярът подскачаше и се плъзгаше по каменните стъпала. Движеше се прекалено бързо. Джейс натискаше спирачките, завиваше настрани, накланяше колелото под ъгъл, опитвайки се да контролира спускането по нанадолнището.

Deja vu. Вече беше виждал това. Беше го сънувал стотици пъти. Без контрол, без управление, летейки надолу, докато усещането за равновесие се върти и мята в главата му. Не можеше да каже дали бе с главата или с краката надолу. В гърлото му се надигаше гадене.

Колелото се блъскаше в стъпалата, задницата му заплашваше да изпревари предницата. Той се опита да коригира движението, като пренесе тежестта си, но Звяра се изхлузи изпод него и измина последните петнадесетина стъпала, премятайки се странично. Джейс се търкаляше и подскачаше след него по същия начин, опитвайки да се хване за нещо, с което да намали скоростта на падането си.

Приземи се най-долу и веднага погледна нагоре към фонтана, към Четвърта улица. Мотоциклетът стоеше на върха. Докато го наблюдаваше, лунатикът, който го караше, взе решение, и ъгълът, под който светеха фаровете, се наклони драматично надолу.

Лудо копеле!

Джейс грабна колелото си от земята, метна се на него и се насочи към Пета. Зави покрай ъгъла на Фигероа, обърна към хотел „Бонавентура“. От време на време поглеждаше през рамото си. Не се виждаше никакъв мотоциклет.

След това потъна в същото място, откъде започна денят му, под обърканата плетеница на мостовете, свързващи центъра с магистралата, водеща към: пристанището. Преди три дни висеше тук с другите куриери, очакващи повикване от диспечерите си. Всички се оплакваха, че ще вали.

Преследвачът му — ако беше оживял след спускането до Пета улица — вероятно щеше да си помисли, че се е заврял в някоя пресечка. Нямаше да се сети да погледне тук. Поне така се надяваше.

Джейс се скри с колелото зад огромна бетонна колона, далеч от улицата. Свали раничката си и я хвърли на земята, съблече якето и го метна до нея. Беше му ужасно горещо, помисли си, че ще повърне. Ризата му бе подгизнала от пот, която миришеше на страх. Целият се тресеше, сякаш беше болен от малария. Краката му се подкосиха и той падна на колене.

„Такива неща се случват само на кино“, помисли си, като се наведе и се сви на топка на земята.

Какво става, мамка му? Какво?

През главата му проблясваха картини. Сигурно през целия си останал живот щеше да има кошмари. Просякът със зелената коса. Ченгетата, пистолетите. Мъжът на мотоциклета.

Кой беше той, по дяволите? Преследвачът? Хищникът? Нима беше сменил голямата газова горелка със запалка? Беше достатъчно страшен и с кола. А с шлема и спортния мотоциклет приличаше на демон от света на „Матрицата“.

Откъде знаеше, че ще бъде на това място? Откъде знаеха и ченгетата? Според Джейс нямаше причина, нито смисъл Аби Лоуел да им се е обадила. Защо ще го прави? Тя също беше затънала до гуша в това нещо, каквото и да означаваше то.

Джейс се бе опитал да се обади на детектива, за когото тя му бе казала — Паркър. Но не го намери и дори жената, с която говори, да е действала незабавно, времето не бе достатъчно да се организира капан и да се поставят хора в парка. Зеленокосият беше там един час преди той да се обади по телефона.

Аби Лоуел го бе измамила. Смятала е да го предаде, да го арестуват и да си тръгне невредима и ненаказана. Най-вероятно се бе обадила по-рано на Паркър, сигурно веднага след като Джейс бе говорил с нея. Но ако постановката беше нейна, ако тя бе заложила този капан, щеше да си тръгне без негативите, а негативите бяха нещото, което всички искаха. Обаче те все още си кротуваха в плика, залепен за корема му.

И дори тя да се бе обадила на ченгетата, това не обясняваше появата на Хищника, или който и да бе човекът, който го преследваше.

Какво, по дяволите, можеше да направи сега?

Пулсът му постепенно се успокои. Дишането също. Стана му студено, потта съхнеше по кожата му в хладния нощен въздух. Искаше да не мисли, да не се налага да мисли. Беше сам. Светлината под моста беше странна, мътна, но изпъстрена с петна от разсеяна бяла светлина от уличните лампи горе. Сякаш лунната светлина се процеждаше през гора от бетонни дървета. Звукът от гумите на колите, преминаващи по шосетата над него, бе като разсеян бял шум, който се просмукваше в изтощения му мозък.

Той се изправи на колене, зави се с якето си, посегна към раницата и извади спалното си одеяло. Когато го разгърна, от него изпадна уоки-токито.

Джейс го вдигна, включи го и го приближи до лицето си, но не натисна бутона за разговор.

Гласът му щеше да издаде страха, страхът щеше да прекоси пространството, да стигне до ушите на Тайлър и да го изплаши до смърт. Достатъчно лошо бе да знае, че големият му брат е забъркан в нещо, но още по-лошо бе да осъзнае, че се страхува.

Какво можеше да каже на момчето? Не знаеше какво да прави. Разни хора се опитваха да го убият. Всеки път, когато се обърнеше, се оказваше още повече заплетен в тази каша, сякаш се движеше в къпинак и отвсякъде го захващаха трънливи клони.

„Нямам никакъв план“, помисли си Джейс. Чувстваше се празен отвътре, като мидена черупка, като раковина и ако някой му удареше един шут, раковината щеше да се разпадне на милион парченца и той щеше да престане да съществува.

— Скаут вика Рейнджър. Скаут вика Рейнджър. Хайде, Рейнджър. Чуваш ли ме?

Уоки-токито забръмча в ухото му. Той дори не подскочи. Сякаш мозъкът му по телепатия бе извикал гласа на братчето му.

— Рейнджър, чуваш ли ме? Хайде, Джейс. Обади се.

Съвсем ясно долавяше тревогата и несигурността в гласа на Тайлър. Но не отговори. Не можеше. Какво да каже на Тайлър, след като бе объркал живота им по този невъзможен начин?

Джейс само стисна плътно очи и прошепна:

— Съжалявам. Толкова много съжалявам.