Тами Хоуг
Куриерът трябва да умре (40)

Глава 40

Първата мисъл на Паркър беше абсолютно егоистична: „Край на кариерата ми“.

— Еди Дейвис кара черен линкълн, градска кола — рече тихо той.

— Ти си си загубил ума, Кевин — отвърна Кели. — Няма начин човек, който се издирва, да се мотае наоколо с кола на „Краун Ентърпрайсиз“.

Но Паркър вече набираше цифри на мобилния си телефон. Когато заговори на човека на другия край на линията, осъзна, че целият трепери. Трябваше да притисне телефона към ухото си, за да го задържи стабилен. Просто си представи как чува часовника, който отброява минутите, докато чакаше информацията, която бе поискал.

Кели клатеше глава и мърмореше на себе си.

— Умът ми не може да го побере…

— „Краун Ентърпрайсиз“ са докладвали за два черни кадилака, откраднати през последните единадесет месеца — съобщи Паркър, мушкайки телефона в джоба си.

— Значи Дейвис е откраднал едната.

Паркър я изгледа.

— Еди Дейвис си вървял една нощ по улиците, защото бил решил да открадне нечие возило, и, най-случайно, колата, която задигнал, се оказала собственост на „Краун Ентърпрайсиз“. Какви са залозите?

Кел й се намръщи.

— Добре де, ако се опитваш да представиш нещата по този начин…

— Ти си в тази история от първия ден — прекъсна я Паркър. — Ако трябва да си избереш заподозрян, някой друг, освен Роб Коул, кого би избрала?

Тя се замисли за миг, сетне се огледа наоколо за подслушвани и шпиони.

— Ами, първо скъпата Каролайн, която е открила тялото на майка си. Връзката й с Роб със сигурност не беше бащинско-дъщерна. Те лудуваха сякаш бяха съученици. Разбира се, Роби е спрял собственото си развитие на седемнадесет години, така че подобно поведение вероятно му се е виждало съвсем нормално. И след това Филип. Братът на Триша. Предполагам, че да живееш в сянката на света Триша е било много уморително и може да му е омръзнало. Тя беше любимката на баща им, а Филип… той винаги е бил някъде отзад, в сянка. В нощта, когато тя бе убита, е вечерял с нея в „Патина“. Видели са ги цял вагон хора, фактически всички в заведението. Очевидно спорели разпалено. Той казва, че е споделила намерението си за развод с Коул, че смятала да се обади на адвоката си още на другата седмица. Не е казала на никого другиго, че иска да се развежда, така че разполагаме само с показанията на Филип.

Кели спря да говори и се огледа, след което направи физиономия, която издаваше, че се опитва да реши дали да му каже нещо или не.

— Можеш да ми имаш доверие — насърчи я Паркър. — Знам, че в мозъчето ти има и още нещо. Не искам да прибягвам до мъчения.

— Какви мъчения? — попита многозначително и с лукав поглед Кели.

— Най-ужасните.

Тя въздъхна и рече:

— Добре. Веднъж чух, много преди да се забърка тази каша, че Триша обвинила Филип, че обрал каймака на една от благотворителните й кампании.

— Кой ти каза?

— Един братовчед на жената, чиято дъщеря беше женена за брата на сестрата на прислужницата, която работела в офиса на „Краун Тръст“. С една дума, нещо такова. Разрових се в тази история като язовец, но не можах да се докопам до нищо. Филип има алиби за времето на убийството, но ако е наел някого…

— Може да е платил на Дейвис с една от колите — предположи Паркър. — И после е докладвал за липсваща кола, като твърди, че е била открадната.

— Но ти забравяш нещо, Кев.

— И какво е то?

— Че го е извършил Роб Коул. Той беше там, в къщата. Беше мъртво пиян, когато тялото на Триша бе намерено. Нямаше и алиби. Всеизвестно е, че има лош характер. Ако Триша е искала да се отърве от него, тогава той има първокласен мотив да се отърве от нея.

Първата лимузина в редицата запали мотора и се затъркаля бавно напред. Едно от ченгетата с мотоциклети застана пред нея със запалени фарове.

— Сигурно излизат — каза Кели.

Тя се упъти към съда с бързи крачки, които преминаха в подтичване. Паркър я последва, коляното го болеше при всяка стъпка.

Мястото за представителите на медиите жужеше като гнездо на оси, кипящо от дейност и възбуда. Светеха прожектори, дърпаха се кабели, даваха се заповеди на английски, испански и японски.

По ирония на съдбата Коул имаше голям брой почитатели в Япония въпреки факта, че кадри на пияния Роб Коул, псуващ хора с различна етническа принадлежност, в това число и японци, докато го извеждаха от поредния запой в клуб в западен Холивуд, редовно биваха излъчвани по новинарските програми в цял свят.

Анди се впусна сред тълпата и потъна в нея. Размерите й бяха голямо предимство и й помогнаха да достигне последните няколко непроходими реда, заети от говорителите в ефир за телевизионните мрежи и местните новинарски радиостанции. Паркър я следваше, като държеше значката си високо и говореше със сериозен авторитетен глас на полицай на хората да отстъпят, да направят път. Той откри Кели, когато главата й неочаквано се показа между широките рамене на двама мъже и пак изчезна. Тя подскачаше, опитвайки се да получи изглед към главния вход на съдебната зала.

Обърна се към Паркър.

— Я се наведи!

— Защо?

— Наведи се! Искам да се кача на раменете ти.

— А ако аз не те искам там?

— Стига си се правил на бебе, Паркър! Побързай!

Той я вдигна на раменете си в момента, в който вратите се отвориха и се появи първият от процесията — Норман Краун, а след него целият му антураж от адвокати, асистенти и бодигардове.

Краун се бе явявал редовно в съда по време на многобройните предварителни показания и изслушвания. Дори при ужасния оглед на тялото, когато никой от семейството не бе допуснат в съдебната зала, той дойде в съда като пример за баща, който винаги ще стои до любимата си дъщеря.

Паркър го бе виждал в много телевизионни интервюта — достоен, спокоен мъж, чиято скръб беше повече от очевидна. Беше мъчително да го гледа човек как отговаря на въпросите, свързани с Триша. Чувствата му не бяха престорени, преднамерени или неискрени. Всичко беше съвсем истинско, а той очевидно бе много затворен човек, който неумело се опитваше да се скрие зад прекалено тясното и късо наметало, изтъкано от гордост, с което бе покрил най-страшните си рани.

Просто не бе възможно човек да си представи, че има някаква връзка с чудовище като Еди Дейвис или че е плащал рекет на влечуго като Лени Лоуел.

До него бе внучката му Каролайн, облечена с първокласен костюм, чието сако бе скроено така, че да намали до минимум закръглеността на фигурата й. Паркър познаваше достатъчно човешката психология, за да знае, че възможността Каролайн да се влюби в доведения си баща не е толкова неестествена, колкото може би изглежда на пръв поглед.

Биологичният баща на Каролайн според всички описания бе отвратително копеле, изпарило се от живота й доста рано, оставяйки празнота на мястото, където трябва да има родител, и унищожавайки идеята за близостта между деца и родители. След това, по време на съзряването й, когато момичетата се борят с набъбващите в тях хормони и промъкващите се неканени мисли за собствената им сексуалност, бе пристигнал Роб Коул на бял кон, за да спаси бедната Триша от самотата й.

Той си бе затворил очите за неугледния й външен вид на мишка, за несръчността и свенливостта, и бе насочил взора си право към милиардите зад нея. Но в нейните очи той несъмнено беше убедителният чаровен принц, когото всички обичаха. Животът бе една вълшебна приказка.

Не беше трудно човек да си представи, че самата Каролайн също се е втурнала в приказката или е била обзета от силно привличане към новия си баща. В края на краищата по онова време той беше истински разбивач на сърца.

Психолозите твърдят, че момичетата винаги се съревновават с майките си, за да спечелят вниманието на скъпия стар татко. А когато скъпият стар татко се окаже слаб, неморален, нарцистичен, самовлюбен, ограничен тип, това беше доказана рецепта за неприятности.

На няколко крачки зад Каролайн и дядо й вървеше синът на Норман Краун — Филип. Дребно товарно добиче за боклукчийската каруца. Докато за стария човек можеше да се каже, че е слаб, то синът беше повече мършав — тънък, блед и безличен, с тънка безлична коса.

Той беше вицепрезидент на „Краун Ентърпрайсиз“. Работата му бе да брои кламерите или нещо от този род. Норман все още беше човекът, който командваше парада. Човекът, чийто подпис стоеше върху книжата. Вероятно затова Филип беше толкова блед — бе прекарал целия си живот в сянката на баща си.

Братът на Триша Краун проявяваше повече гняв, отколкото скръб заради убийството на сестра си. Той беше човекът, който говореше за отмъщение, а не за правосъдие. Фактът, че Триша е била убита, го обиждаше едва ли не морално. Мисълта, че Роб Коул е убил сестра му, го обиждаше още повече. Тъй като от самото начало бе проумял какво представлява Коул, Филип Краун никога не го прие като съпруг на Триша. Мразеше го и се гнусеше от него.

Човек трудно можеше да си представи някой от семейство Краун да познава, макар и бегло човек като Еди Дейвис.

Паркър наблюдаваше как групичката слиза по стълбите. Двама униформени заместник-шерифи ги съпровождаха към очакващата ги кола.

Господин Краун няма какво да каже.

Дядо ми е много изморен.

Баща ми и всички ние смятаме, че решението на съдията тази сутрин бе триумф на правосъдието.

Те все още не бяха влезли в лимузината, когато вниманието на тълпата се насочи отново към съда. Семейство Краун, техните мнения и емоции за миг повехнаха и се превърнаха в остаряла новина. На хоризонта се появиха Роб Коул и неговата свита.

Адвокатът на Коул — Мартин Горман, едър мъж с червена коса и изражение напомнящо Попай Моряка^[1]. Той се извисяваше над клиента си, като държеше едната си ръка на рамото му, сякаш го водеше или защитаваше.

Вторият стол до Горман — помощничката му Джанет Браун, беше ниска, дундеста жена с миши черти. Между нея и жертвата наистина имаше свръхестествена прилика. И като такава тя беше стратегически член от отбора на Горман. Щом жена като Джанет Браун можеше да повярва на Роб Коул и да го защитава срещу обвиненията, че най-брутално е убил съпругата си, би ли могъл той да бъде лош човек?

За прилична цена Джанет Браун би защитавала и Калигула.

И накрая самият Роб Коул. Хубава усмивка и едно голямо нищо зад нея. Пълна нула.

Коул беше от мъжете, за които Паркър от пръв поглед можеше да каже: „Господи, какъв гадняр!“ Даян не беше единствената, която бе разбрала това. Паркър го бе разпознал моментално. Дори не беше се осланял на мнението на Даян, защото намираше нейната враждебност за едновременно забавна и интригуваща. Но Паркър познаваше животното отвътре. Самият той някога беше Роб Коул, само че по-млад и много по-хубав.

Разликата беше следната — един сладък тридесет и нещо годишен гадняр все още можеше да се раздели с арогантността си. За него имаше време да се промени и захване с нещо по-добро. Един петдесет и нещо годишен гадняр беше преминал фаталния срок за промяна. На седемдесет и пет Роб Коул все още щеше да носи шарени ризи за боулинг от петдесетте години и да се хвали в старческия дом, че те са неговата запазена марка, а публиката му все още щеше да го обича и да му ръкопляска. Най-голямата роля в неговата кариера бе да играе ролята на Роб Коул.

Той не се разделяше с тази роля нито за миг през живота си. За него всеки ден беше опера в три действия и той бе главният герой. За пред медиите беше заложил на своя персонаж от типа „добър човек, обвинен несправедливо“. Благороден и издръжлив. Търпелив. Със стиснати устни, сериозно изражение, високо вдигната глава. Посивялата му коса бе подстригана по войнишки. Обгърнат от черните сенки на несправедливото обвинение, спокоен, но скромен.

Повечето хора не искаха да се разровят и да потърсят нещо на по-дълбоко равнище, когато гледаха такива като Роб Коул по света. Фасадата бе като запушалка и те стигаха само до нея. Не по-далеч. Това беше проклятието и благословията да имаш хубаво лице. Външният вид бе всичко, в което хората искат да вярват. И понеже те наистина не се интересуваха дали под хубостта има още нещо, лицето започваше само да си вярва, че не съществува нищо друго, за което да го е грижа. Добре, че Роб имаше лице, иначе нямаше да има нищо.

Горман го бе облякъл за избора на съдебно жури в безупречен, с консервативна кройка костюм с цвят на въглища, същия цвят риза и вратовръзка на райета. Стилен, но скромен външен вид, показващ уважение към съда, отблъскващ обвиненията от него. Никой нямаше да види шарените ризи и тесните джинси, докато не бъде произнесена присъдата и тя не остане в миналото. А може би дори и след това.

Много властни хора искаха следващият костюм на Роб Коул да бъде на райета. Само Паркър имаше лошото предчувствие, че макар Коул да беше истински задник, единственото нещо, което не бе — без значение колко хора искаха това, бе, че е виновен.

Телефонът на Паркър зазвъня, когато Коул и заобикалящите го преминаха покрай него. Анди все още бе на раменете му, въртейки се на всички страни, опитвайки се да го обърне с коленете си, сякаш беше някой индийски слон. Той обаче се закова и измъкна телефона от джоба си.

— Паркър слуша.

— Паркър, аз съм Руис. Къде си? На оргия ли?

— Нещо такова — извика той, притискайки другото си ухо с пръст. — Какво искаш? Освен главата ми, поднесена на тепсия.

— Вършех си работата.

— Да. Мисля, че и доктор Менгеле е казал същото.

— Обади се твоят колоездач.

— Кой?

— Казах — куриерът с колелото.

— Чух те още първия път. Откъде знаеш, че е бил той?

— Каза си името — Джей Си Деймън.

— Е, и?

— Каза, че ще бъде на Пършинг Скуеър в пет и двадесет и пет.

— Задръж така.

Той посегна и потупа Кели.

— Ездата свърши!

Тя прехвърли крака си и се плъзна по гърба му, като го тупна приятелски отзад и отиде при фотографа си. Паркър се отдалечи от тълпата.

— Джей Си Деймън ти се обади и ти каза да ми предадеш, че ще бъде на Пършинг Скуеър в пет и двадесет и пет — повтори Паркър. — Да не си мислиш, че съм просто някой шибан идиот, Руис? Въобразяваш си, че като си ме прецакала и аз съм се провалил, можеш и да ме пързаляш, така ли? Може да съм изпаднал, но не съм падал на главата си. На глупак ли ти приличам?

— Не е постановка.

— Да бе. А ти си девствена. Имаш ли нещо друго за продаване?

— Да ти го начукам, Паркър — отвърна тя. — Може да съм се почувствала виновна за две секунди и да съм решила да направя нещо почтено. Момчето се обади и попита за теб, каза, че знае името ти от Аби Лоуел. Ако не отидеш, да го духаш. Ще се обадя на „Обири и убийства“.

— Искаш да кажеш, че все още не си казала нищо на Брадли Кайл?

— Знаеш ли какво? Гледай си работата — отвърна ядосано Руис. — Ти не вярваш на нищо, което ти казвам. Тогава прави каквото щеш.

Тя затвори телефона.

Паркър пъхна своя в джоба си и остана на място, загледан в последната от черните коли, която минаваше покрай него.

Телевизионните новинари вече се връщаха по местата си, на фона на сградата на съда, за да излъчат новините в пет часа.

Щеше да бъде глупаво да повярва на Руис. „Обири и убийства“ му бяха отнели случая. Тя лично им бе предала всичко, което бе оставил след себе си. Беше им дала адреса на Дейвис. Беше къртица от „Вътрешни разследвания“. Не можеше да вярва на нищо, което казваше. Брадли Кайл вероятно стоеше до нея, когато му бе позвънила.

Анди се отдели от глутницата журналисти и прекоси през тревата към него.

— Е, всичко, което чух от теб, беше истински забавно — рече тя. — Хайде да отидем на някое романтично място и да ми разкажеш как един от най-големите филантропи в града се е свързал с маниак убиец.

— Ще трябва да го отложим за друг път.

— Отново ме отхвърляш! — извика и трагично завъртя очи Кели. — Къде ще ходиш? Виждаш се и с друга репортерка ли?

— Отивам на Пършинг Скуеър.

— Какво има там, освен наркопласьори?

— Цирк — отвърна Паркър й тръгна към колата си. — Най-добре вземи и фотографа си. Мисля, че може да има дори клоуни.