Тами Хоуг
Куриерът трябва да умре (27)

Глава 27

Апартаментът беше тих и тъмен. Единственото осветление бе един бял лъч, който идваше и си отиваше като прожектор, докато напоените с дъжд облаци се плъзгаха леко по лицето на луната. Джейс обикаляше малкото пространство, едно хванато в клетка животно, очакващо враговете да се приближат още по-близо.

Тайлър го наблюдаваше откакто се бе качил горе. Очите му бяха мрачни, устата — неестествено плътно стисната. Не зададе никакъв въпрос за новите рани и драскотини по лицето на брат си. Джейс смяташе, че може би ще успее да му даде някакво обяснение, но тъй като по принцип не даваше доброволно информация, а Тайлър не го попита, премълча. Момчето го гледаше безмълвно и обвиняващо. Напрежението в апартамента тежеше и се усещаше като статично електричество, което расте и расте, докато косите им се изправят. В десет Тайлър се пъхна в леглото, без да промълви нито дума.

Джейс се опита да отхвърли чувството за вина, което го измъчваше. Никога не би направил нищо, с което да изложи брат си на опасност. Това бе най-най-важното нещо в живота му. Страховете и чувствата на Тайлър бяха на второ място. Повтаряше си, че така е правилно и че нищо не бива да го разколебае в момента, в който ще събуди малкото си братче и ще му каже, че го напуска.

Опакова нещата си много бързо. Няколко ката дрехи, натъпкани в раничката, и нищо друго. Все още нямаше план, но знаеше, че не може да остане тук. Все нещо щеше да му дойде наум, винаги ставаше така. Беше израснал с мисълта за летене. Не беше свикнал да мисли за себе си като за плячката, преследвана от кучета. Или от чакали. Трябваше да мисли от позицията на силата.

У него беше онова, което искаше убиецът. И ако то бе толкова ценно, че заради него трябваше да бъде убит, значи струваше нещо и за някой друг също. Аби Лоуел беше ключът към загадката. Не можеше да повярва, че тя не знае какво става — в противен случай защо бе претърсен апартаментът й, защо бе написана заплахата на огледалото? Следващият, който ще умре, си ти. Това означаваше опит да бъде сплашена или спряна да не предприеме някакви действия. Какъв смисъл имаше да я заплашват, ако тя не знаеше за какво става дума?

Трябваше да я примами навън по някакъв начин. Да я накара да се срещнат на неутрална територия, някъде, където има много хора, много възможности за бягство, където можеше да види, ако се задава заплаха. Трябваше да й съобщи, че негативите са у него, и да я помоли да му обясни какво означават. Да я попита дали са ценни за нея.

Джейс се запита какво ли бе казала на полицията. Тя спомена за някакъв детектив. Как беше името му? Паркър. Дали не беше оня човек с шапката зад офиса на „Скоростни“. Зачуди се също какво ли знае този Паркър, какво му е казала Ета и как е събрал две и две.

Все още не искаше да повярва, че Ета го е предала. Искаше да се свърже с нея, да си поговорят. Искайте да е сигурен.

— Ти си отиваш.

Тайлър стоеше на вратата на спалнята, облечен със своята пижамка със Спайдърмен. Русата му коса стърчеше на всички посоки.

— Отиваш си и дори нямаше да ми се обадиш.

— Това не е вярно — отрече Джейс. — Не бих си отишъл, без да ти кажа.

— Ти ме увери, че въобще няма да си ходиш.

— Казах, че винаги ще се връщам — поправи го Джейс. — Така и ще бъде.

Тайлър поклати глава, очите му се напълниха със сълзи.

— Ти си в беда. Никога няма да ми го кажеш, но аз знам.

— Какво знаеш?

— Отнасяш се с мен като с бебе, сякаш съм глупав и не мога нищо да разбера. Като… като…

— Какво знаеш? — настоя Джейс.

— Че си тръгваш. Напускаш ме. Би могъл да ме вземеш със себе си, но няма да го направиш, а аз не бива да казвам нищо, защото според теб не трябва да знам какво става!

— Не можеш да дойдеш с мен, Тайлър! Трябва да разреша някои проблеми. И трябва да имам възможност да се придвижвам много бързо.

— Пак бихме могли да си тръгнем — възрази му момчето. — Можем да се преместим някъде, където никой не ни познава, както когато умря мама.

— Не е толкова просто — отвърна му Джейс.

— Защото отиваш в затвора ли?

— Какво? — Джейс направо се строполи върху футона. Тайлър стоеше пред него, лицето му бе изопнато от гняв, а върху бледата му кожа се открояваха две ярки червени петна.

— Не ме лъжи — рече той. — Не отричай, че си го казал. Аз чух.

Джейс изобщо не си направи труда да пита брат си дали е подслушвал разговора му с мадам Чен. Очевидно беше. Не беше изненадан. Тайлър бе всеизвестен с лошата си слава да бъде на места, където не би трябвало, и да знае неща, които не би трябвало.

— Не отивам в затвора — обясни той. — Казах така на мадам Чен, за да я уплаша. Тя искаше да ме накара да отида при ченгетата или да говоря с някой адвокат. Аз не искам и трябваше да съм сигурен, че няма да го направи вместо мен.

— Значи службата за защита на детето няма да дойде да ме вземе и да ме даде в сиропиталище или на приемни родители?

— Точно така, приятел. — Джейс сложи ръка на рамото на малкия си брат. — Никога не бих го допуснал. Никога не бих позволил да се случи. Разбираш ли?

Тайлър кимна тъжно, макар че очите му блестяха от сълзи.

— Ние се грижим един за друг, нали тъй?

— Ако е така, би трябвало да ми позволиш да ти помогна, а ти не искаш.

Джейс поклати глава.

— Много е сложно. Наистина трябва да разбера какво става.

— Тогава защо не ми позволиш да ти помогна? — настоя Тайлър. — Аз съм по-умен от теб.

Джейс се разсмя уморено и погали косата на братчето си.

— Миличък! Ако ставаше дума за геометрия или науки, съгласен съм с теб, Тай. Но не е така. Положението е страшно сериозно.

— Някакъв човек е бил убит — произнесе тихо Тайлър.

— Да.

— Ами какво ще стане, ако убият и теб?

— Няма да позволя това да се случи — увери го Джейс, макар да знаеше, че обещанието му няма никакво покритие. Тайлър също го знаеше. Въпреки това Джейс каза: — Винаги ще се връщам при теб.

Една сълза, а след нея и друга се плъзнаха по лицето на братчето му. Изражението в очите му бе далеч по-мъдро от изражението на лицето. Оттам го гледаше един много стар човек, много по-стар, отколкото беше Тайлър. В тях имаше една бездънна тъга, която бе още по-трогателна заради умореното примирение, придобито вследствие на изстрадан в миналото опит. В този миг Джейс си помисли, че душата на Тайлър наистина ще да е поне със сто години по-стара, ако ли не и повече, и че той сигурно е преживял не едно и две разочарования в предишните си животи.

— Няма да се върнеш, ако си мъртъв — прошепна Тайлър.

Джейс притегли брат си към себе си и го притисна силно в прегръдката си. Собствените му сълзи пареха очите.

— Обичам те, момченце. Ще се върна. Заради теб.

— Обещаваш ли? — попита Тайлър, а гласчето му потъна в рамото на Джейс.

— Обещавам — прошепна големият брат. Гърлото го стискаше заради обещанието, което не знаеше дали може да изпълни. То бе заседнало там като камък, който не можеше нито да преглътне, нито да изплюе.

Двамата плакаха безмълвно известно време, после поседяха мълчаливо за малко. Времето се протягаше лениво в тъмната нощ, сякаш вече нямаше никакво значение. После Джейс въздъхна и отдръпна брат си от себе си.

— Трябва да вървя, приятел.

— Почакай — каза Тайлър. Обърна се и изтича в стаята, преди Джейс да успее да каже нещо. Върна се след секунда с две малки уоки-токита с двупосочна връзка, които Джейс му бе подарил за Коледа. — Вземи едното — рече той. — Батериите са нови. Ще можеш да ми се обаждаш и аз на теб също.

Джейс взе радиото.

— Може да не бъда в обхват. Но ще ти се обаждам, когато мога.

Облече своето военно яке втора употреба и сложи апарата в джоба му. Тайлър го изпрати до вратата.

— Не се забърквай в неприятности — предупреди го Джейс. — И слушай мадам Чен. Разбра ли?

Момчето кимна.

Джейс очакваше Тайлър да му каже да внимава, но той не го направи. Дори не му каза довиждане. Не каза нищо.

Докосна косата на брат си за последен път, обърна се и слезе по стълбите.

В този час на нощта Чайнатаун беше особено тихо място. Улиците блестяха като черен лед под уличните лампи. Джейс яхна Звяра и пое бавно по алеята. Натискане с единия крак, после с другия, уморено изкачвайки се към нищото. Звярът се клатушкаше ту на едната, ту на другата страна при всяко натискане, докато не набра достатъчно инерция. Зави надясно в края на уличката и се насочи към центъра на града, където светлините от прозорците на високите сгради грееха като колони от звезди.

В момента, в който Джейс зави зад ъгъла, един петгодишен „Крайслер Сербинг“ зави покрай друг ъгъл няколко квартала по-надолу. Голямата желязна врата се плъзна безшумно след електронно зададената команда и колата влезе в паркинга до сградата на бивш текстилен склад, продаден поради конфискация и превърнат в луксозни мезонети.

А в друг квартал друг бавно промъкващ се черен седан с ново предно стъкло зави зад ъгъла и премина бавно по мократа улица покрай перачницата, зарзаватчийницата и рибния пазар на Чен.

Паркър влезе в своята бърлога, хвърли ключовете на тясната китайска маса от черен орех в покритото с плочки входно антре. Дори не погледна в огледалото над нея. Нямаше смисъл да се поглежда, за да знае, че денят се е стоварил и тежи върху него като оловно наметало. Пелерината на умората. Не беше му останала никаква сила, за да се почувства поне ядосан или тъжен, или каквото и да е друго, освен вцепенен.

Меката светлина на малката халогенна лампа, осветяваща картините по стените, го заведе до гардероба и до голямата баня. Той включи душа с пара, съблече костюма си и го сложи на стола.

Утре щеше да го занесе на химическо чистене. Мисълта да го облече, след като бе стоял с него в онази мръсна уличка, наблюдавайки безжизненото тяло на Ета Фицджералд, му бе непоносима. Въпреки че гледката не бе от най-отвратителните, като например да намери мъртво тяло, което е престояло няколко дни в гореща стая, миризмата на смърт бе останала върху него. Идеята за смъртта на Ета беше се просмукала в него.

Парата и блъскащата струя гореща вода разтопиха част от нея и отпуснаха мускулите му, като загряха премръзналото му тяло както отвътре, така и отвън.

Лампите от двете страни на кревата му бяха включени на най-ниска степен — част от усъвършенстваната електронна система, която му бе препоръчал един приятел. Музика, светлина, стайна температура — всичко се управляваше посредством компютърна система с таймер, така че никога не се прибираше у дома на тъмно или студено.

Жената, която спеше в леглото му, беше друго нещо. Тя бе дошла по свое желание, беше влязла и се бе настанила като у дома си.

Паркър приседна на края на леглото и я загледа, изненадан, поласкан, леко стреснат и учуден.

Даян премига и отвори очи, погледна го.

— Изненада — рече тихо и нежно тя.

— Наистина съм изненадан — отвърна Паркър, погалвайки косата й. — И на какво дължа тази изненада?

Тя потърка лице с ръцете си и се протегна на възглавниците.

— Трябваше да почистя небцето си от гадния вкус на социалните контакти и реших, че ще бъде най-добре, ако си намеря един страстен и горещ секси тип, който да свърши тази работа.

Паркър се усмихна.

— Е, скъпа, аз съм принцът на секси шика. Имам гардероб, пълен с костюми на „Армани“, и аптечка, препълнена с продукти, предназначени за грижа за кожата. Мога да предложа вечеря за четирима без замразени продукти, мога да избера добро вино и не съм гей — не че има нещо лошо в това да бъдеш.

— Знаех си, че съм дошла на точното място.

Тя седна и се протегна, без ни най-малко да се притеснява от собствената си голота. Това бе част от чара на Даян — у нея нямаше нито грам глупава свенливост. Беше силна, привлекателна жена, която се чувстваше удобно в тялото си.

— Да не би да си получил повикване за нещо? — попита тя.

— Да. Първото убийство, което Руис ще разследва.

— Бог да ти е на помощ — въздъхна Даян. — Нея харесвам.

— Никой не я харесва.

— Тя не е женска мацка.

— Какво значи това?

— О, мъже! — завъртя очи Даян. — Никога няма да го разберете. Значи, че не бива да се обръщаш с гръб към нея. Нито да й вярваш, нито да разчиташ на нея. Ще бъде твой най-добър приятел, докато мисли, че ще получи нещо от теб, но ако се окаже, че не е така, ще се обърне към теб като змия.

— Мисля, че вече сме стигнали до този момент — успокои я Паркър.

— Чудесно. Тогава няма да бъдеш изненадан. Лесен ли е случаят?

Паркър поклати глава.

— Не съвсем. Може да е свързан с убийството на Лоуел от снощи.

— Така ли? — Даян леко се намръщи. — Защо?

— Жертвата е диспечерката на куриерската служба, чиито услуги Лоуел е потърсил в края на деня. Явно някой търси нещо и е много ядосан, че не може да го намери.

— Появиха ли се отново „Обири и убийства“?

— Не. Сигурно са били прекалено заети да си пият питието и да разговарят интимно в твоя край на града. Предполагам — поправи се Паркър. — Колко време бяха на партито?

— Колкото ти казах. Просто размениха няколко думи с Жирадело и си тръгнаха. Какво означава онова име за теб?

— Деймън е името на куриера с колелото, който е бил изпратен в офиса на Лоуел.

— Мислех, че е било обир.

— Не ми се вярва — каза Паркър. — Може престъпникът да е откраднал парите от касата на адвоката, но не е отишъл там заради тях. Той очевидно мисли, че куриерът притежава нещо, каквото и да е то.

— Значи според теб не го е извършил куриерът?

— Не. Не се връзва. Не вярвам да е той. Смятам, че момчето с колелото е просто зайчето. Искам да хвана кучето, което го преследва. — Настроението му се помрачи, когато си спомни за Ета, лежаща в уличката. — Наистина го искам.

Никой от двамата не продума, сякаш колелцата в мозъците им се въртяха на бавни обороти.

— Лоуел вика куриер да вземе нещо — промърмори замислено Даян. — Той си тръгва с пратката…

— Така смятаме.

— Някой убива Лоуел, а сега убива и друг човек, който е свързан с куриера. Самият куриер все още притежава пакета с нещото. Убиецът го търси.

— Мирише ми на изнудване — рече Паркър.

— Хммм — беше единственото, което се изтръгна от гърлото на Даян, потънала в собствените си разсъждения.

Паркър винаги бе вярвал, че от нея би излязъл страхотен детектив. Тя си губеше времето да се рови в трупове всеки ден в съдебното следствие. Но Даян обичаше юридическата страна на престъплението. Беше криминалист в отдела по научни разследвания дълго преди да се присъедини към канцеларията на съдебните следователи. Дори имаше намерение да се върне в университета, за да получи степен по патология.

Тя въздъхна, протегна се и постави ръка на извивката между шията и рамото му.

— Ела в леглото — прошепна тихо. — Късно е. Може да бъдеш отново най-великият детектив на света, но утре сутринта.

Той кимна.

— Няма да бъда велик в нищо друго — рече, като се пъхна под завивките.

— Ела по-наблизо — прошепна тя. — Това е всичко, което искам.

— И то ми стига — промърмори Паркър, докато я прегръщаше и целуваше косата й.