Тами Хоуг
Куриерът трябва да умре (5)

Глава 5

Джими Чу издаде звук, сякаш са го набили на кол. Паркър го понесе по-стоически. Само в очите му за миг проблесна леко неудобство. Той свали шапката си и подаде ръка на Аби Лоуел. Тя я погледна така, сякаш бе убедена, че никога не я мие, след като ходи в тоалетната.

— Моите съболезнования за загубата, госпожице Лоуел — рече Паркър. — Съжалявам, че чухте последните ни думи.

Тя вдигна едната си великолепна вежда.

— Но не съжалявате, че ги казахте?

— Не беше лично. Сигурен съм, че за вас не е изненада какво говорят ченгетата за адвокатите.

— Не, не е — отвърна тя. Гласът й беше плътен, леко дрезгав алт, който щеше добре дай служи в съдебната зала. Смразяващият й поглед дори не трепна. Все пак трябваше да погледне тялото на баща си. Държеше брадичката си вирната, помисли си Паркър, за да избегне да го гледа. — Самата аз уча право. Така че можете да започнете още отсега да търсите нови и унизителни начини, за да ме опишете.

— Мога да ви уверя, че към всяко убийство се отнасяме по този начин, госпожице Лоуел. Без значение кой е жертвата.

— Това не внушава особено доверие, детектив.

— Имам процент на разкриваемост осемдесет и шест.

— А какво става с останалите четиринадесет процента?

— Все още работя по тях. И ще работя, докато не ги разреша. Няма значение колко време ще ми отнеме. Няма значение, че докато дойде моментът да закрия тези случаи, престъпниците може да са се превърнали в прегърбени старци и ще трябва да ги докарам с инвалидна количка в съда — рече Паркър. — В този град няма по-добър детектив по убийствата от мен.

— Тогава защо не работиш с нас, Паркър?

Брадли Кайл, детектив втори ранг в отдел „Обири и убийства“ от Лосанджелиското полицейско управление — един бастион, съставен от нахакани и арогантни задници. Паркър имаше тази информация от първа ръка, защото самият той някога бе един от тях и никога по-нахакано и по-арогантно копеле не бе пресичало коридорите на „Паркър Сентър“. В онези дни беше толкова самодоволен и наивен, та твърдеше, че центърът бил кръстен на неговото име. Съдбата му беше да бъде звезда. Сега споменът бълбукаше като киселина, изгарящ и горчив.

Паркър се озъби на Кайл, който вървеше към него.

— Какво става тук? Това да не ти е купон? И как името ти е попаднало в списъка на гостите, Брадли? Или просто минаваш да навестиш бедните си роднини?

Кайл не му обърна никакво внимание и започна да обикаля местопрестъплението. Партньорът му, едър момък без врат, руса площадка за кацане на самолетоносачи и очила с рогови рамки, не продума нищо, докато си водеше бележки. Паркър го наблюдава за миг, докато в корема му на топка се събираше лошо предчувствие. Когато имаше убийство, отдел „Обири и убийства“ не се появяваше от чисто любопитство. Те работеха само по специални случаи — като О Джей^[1], Робърт Блейк^[2] или Роб Коул — знаменития убиец на деня в Ел Ей.

— Не ми замърсявай местопрестъплението, Брадли! — Паркър подчерта името, защото знаеше, че Кейл го мрази. Предпочиташе да го наричат Кайл или в най-лошия случай Брад. Според него Брадли беше име за декоратор на интериор с меки китки или фризьор, а не за детектив, ритащ задниците на престъпниците.

Кайл го изгледа.

— Кой казва, че е твое?

— Районът е мой, обаждането е до мен и убийството е мое — отвърна Паркър, като се приближи към по-младия детектив.

Кайл не му обърна внимание и клекна, за да разгледа очевидното оръжие на убийството — стар трофей от боулинг турнир, сега целият омазан с кръв и декориран с косата на Лени Лоуел и част от скалпа му.

Кайл бе на път да се издигне в „Обири и убийства“, след като Паркър бе изхвърлен оттам. В момента беше на гребена на вълната и заставаше в светлината на прожекторите всеки път, когато имаше такава възможност, което, в интерес на истината, се случваше доста често.

Беше хубав мъж, с приятно лице, подходящо за телевизията, и толкова перфектен тен, сякаш бе нанесен с въздушен пистолет. Имаше атлетично телосложение, но беше нисък и това го тормозеше. Засягаше се. По повод и без повод разправяше на хората, че бил метър седемдесет и шест, сякаш щяха да припаднат, когато научат това. Паркър, който бе почти метър и осемдесет, подозираше, че Кайл е едва метър и седемдесет и нито милиметър повече.

Той също клекна до него.

— Какво правиш тук? — попита го тихо. — Какво общо имат „Обири и убийства“ с убийството на един второразреден, дребен, устат многознайко като Лени Лоуел?

— Ходим там, където ни пратят. Нали, Моузи? — Кайл хвърли поглед на партньора си. Моузи изръмжа нечленоразделно и продължи да води бележки.

— Чакай, чакай! Какво искаш да кажеш? — попита Паркър. — Че ни вземате случая? Защо? Че той дори няма да излезе в пресата! Клиентите на този бяха мошеници и мръсници. Мръсната пяна на обществото.

Кайл се направи, че не го чува, и се изправи. Руис стоеше на съвсем малко разстояние от него, само на около педя. Със своите смешно високи обувки тя бе почти на едно ниво с него.

— Детектив Кайл — измърка със сластния глас на момиче от секстелефон, докато подаваше ръката си. — Аз съм детектив Руис. Харесва ми вашата работа.

Вероятно със същия тон казваше „Искам те вътре в мен“. Не че Паркър имаше желание да се увери в това. Той също се изправи и я погледна убийствено.

— Курсант-детектив Руис! Скицирахте ли местопрестъплението? — обади се Паркър.

Тя му отправи един заплашителен поглед, след което изпрати друг, много по-секси на Кайл и се отдалечи като жена, която знае, че мъжете не отлепят очи от задника й.

— Остави тази работа, Кайл! Забрави я — рече Паркър. — Ще те излапа на един залък. Освен това е прекалено висока за теб.

— Извинете ме, джентълмени — намеси се Аби Лоуел, като се присъедини към тях. — Ако мога да прекъсна вашето малко съревнование за това на кого му е по-голям… — Тя протегна ръка към Кайл. — Аби Лоуел. Жертвата е… беше мой баща.

— Съжалявам за загубата ви, госпожице.

— Вие сте от „Обири и убийства“ — продължи тя. — Разпознах ви от телевизията.

— Да, разбира се. — Кайл изглеждаше доволен, сякаш беше второстепенен актьор, на когото току-що са поискали автограф.

Паркър очакваше Аби да каже: „Слава Богу, че сте тук“. Но вместо това тя погледна Кайл право в очите и попита.

— Защо сте тук?

Кайл я изгледа с невъзмутимото лице на играч на покер.

— Моля?

— Хайде, детектив. Познавам бизнеса на баща си, цял живот съм била около него. Неговите клиенти и обвиненията им в престъпления са доста по-ниско от обхвата на вашия радар. Какво мислите, че е станало тук? Знаете ли нещо, което аз не знам?

— Един човек е убит. Ние сме ченгета, които разследват убийства. Вие знаете ли нещо, което аз не знам? Какво мислите, че е станало тук?

Аби Лоуел огледа бъркотията в стаята сякаш за пръв път влизаше в нея: навсякъде разхвърляни папки и хартии, преобърнат стол, може би по време на борба, може би при претършуването след убийството.

Паркър я наблюдаваше внимателно, мислейки си, че зад фасадата от спокойствие бушува цял ураган от чувства. Можеше да го види в очите й, в леко потръпващите й устни. Страх, ужас, шок, усилие да контролира емоциите си. Тя бе скръстила плътно ръцете си и така ги предпазваше от треперене. И много внимаваше да не гледа към пода пред себе си.

— Не знам — отговори тихо Аби. — Може би някой недоволен клиент. Може би член на семейството на някой осъден, който е загубил делото заради Лени. Може би някой е искал нещо, което Лени не е пожелал да му даде.

Погледът й спря на един предмет в далечния край на бюрото на баща й. Черен сейф с формата на куб, може би със страна две стъпки. Вратата му бе отворена.

— В този сейф той държеше пари в брой.

— Проверихте ли сейфа, Паркър? — попита Кайл. Беше поел ръководството. Беше шефът.

Паркър се обърна към Джими Чу.

— Джими, погледнахте ли в сейфа, когато пристигнахте тук?

— Ами да, детектив Паркър, погледнах — отвърна Чу с фалшива официалност. Той дори не се обърна към Кайл. — Когато моят партньор и аз пристигнахме тук в деветнадесет часа и четиридесет минути, първо оградихме местопрестъплението и се обадихме в „Убийства“. После се огледахме из офиса, партньорът ми забеляза отворения сейф, който очевидно съдържа само документи, но не сме ги проверили.

— Нямаше ли пари? — попита Паркър.

— Не, сър. Никакви пари. Нито следа.

— Знам, че там имаше пари — обади се Аби Лоуел с изтънял глас, който всеки момент щеше да се скъса. — Повечето от клиентите на Лени предпочитаха да му плащат в брой.

— Това вече е изненада — измуча Джими Чу, отстъпвайки.

— Никога не е имало по-малко от пет хиляди долара в този сейф — обикновено повече. Държеше ги в банкова торба.

— Имаше ли баща ви проблеми с някой от клиентите си? — попита Кайл.

— Той не ми разказваше за клиентите си, детектив Кайл. Дори адвокатите на мръсниците имат морал и професионална етика.

— Нямам намерение да твърдя обратното, госпожице Лоуел. Извинявам се от името на отдела, ако някой тук е създал подобно впечатление у вас. Сигурен съм, че баща ви е имал морал.

Който най-вероятно е държал в стар буркан на дъното на бюфета, до буркана с туршия от лук и десетгодишна консерва от сьомга, която никога няма да бъде отворена, помисли си Паркър. Беше виждал как работи Лени Лоуел в съда. Опериран от скрупули и етика, той бе готов да опровергае показанията на собствената си майка, ако по този начин щеше да спечели делото.

— Трябва да видим записките му и досиетата на клиентите — рече Кайл.

— Разбира се. Веднага след като някой пренапише конституцията — отвърна Аби Лоуел. — Тази информация е секретна.

— Тогава списъка на клиентите му.

— Аз съм все още студентка, но не съм глупачка. Докато съдията не ми каже, че се налага, никаква поверителна информация няма да излезе от този офис.

От колосаната бяла яка по врата на Кайл започна да пълзи червенина.

— Искате ли да разрешим случая, госпожице Лоуел? Искате ли да хванем убиеца на баща ви? Или имате някакви други причини, за които не се досещаме?

— Разбира се, че искам да го разрешите — остро отвърна тя. — Но също така знам, че сега трябва да се погрижа за клиентите на татко и в интерес на практиката му. Ако ви дам секретна информация, това може да разкрие състоянието на съдебните процеси на баща ми, да компрометира течащите в момента дела и да ме задържи далеч от избраната професия. Не искам да бъда лишена от адвокатски права преди дори да съм взела изпита си, детектив Кайл. Всичко трябва да бъде направено както трябва, законно.

— Вие няма да се компрометирате, госпожице Лоуел. Имената и адресите на клиентите не са поверителни — рече спокойно Паркър, като отвлече вниманието й от Кайл. — И не е необходимо да искаме достъп до досиетата и записките на баща ви. Криминалните досиета на клиентите му са на разположение. Кога за последен път говорихте с баща си?

Той смяташе, че е много по-ценно да има Аби Лоуел на своя страна, вместо да я настрои враждебно. Тя не беше някоя слаба, истерична жена, уплашена от полицията, за каквато явно я смяташе Кайл. Вече му бе дала решителен отпор, беше показала, че е готова да се бори, и дори се бе осмелила да го чукне.

Аби потърка челото си с леко трепереща ръка с безупречен маникюр и изпусна тиха треперлива въздишка, откривайки малка пукнатина в бронята си.

— Говорих с Лени към шест и половина. Разбрахме се да се видим за вечеря в „Цикада“. Той ме предупреди, че може малко да закъснее — отвърна тя, като гласът й се напрегна, а очите се напълниха със сълзи. Но тя ги преглътна. — Каза, че очаква куриер с колело да вземе нещо от него.

— Каза ли какво?

— Не.

— Доста късно се е обадил за куриер.

Тя сви рамене.

— Вероятно е било нещо, което е трябвало спешно да изпрати на някой клиент.

— Знаете ли услугите на коя фирма ползваше.

— Всички, които могат да вземат и доставят пратки най-бързо и най-евтино.

— Ако открием коя е службата, диспечерският им офис ще има адреса, на който е трябвало да бъде доставен пакетът, може би общо описание за онова, което е имало в него, и името на изпратения за целта разносвач — каза Паркър. Знаете ли дали куриерът въобще е дошъл?

— Не. Казах ви, когато за последно говорих с Лени, той го очакваше.

Паркър погледна към сейфа и се намръщи.

— Това би било глупаво — произнесе Аби, сякаш прочете мислите му. — Както сам казахте, диспечерският офис знае името на разносвача.

Което най-спокойно би могло да е фалшиво, помисли си Паркър. Куриерите с колела не бяха известни като стабилни, семейни граждани на обществото. Те обикновено бяха самотници, странни типове, които живееха ден за ден. Каквото изчукат, изпукат. Начинът, по който се движеха по улиците на града — с развети ташаци, без страх за живота или крайниците си, без грижа и уважение към себе си или към околните, не бе далеч от представата, че някои от тях би подскочил и по-нависоко за нещо друго.

И така, да си представим, че някой нещастен, загубил всякаква надежда куриер идва за пратката, вижда отворения сейф на Лоуел, решава да подобри финансовото си състояние и жизнен стандарт, убива адвоката, взема парите и изчезва в нощта, за да не се появи никога повече. Човекът може би вече беше в автобуса за Вегас, докато те стояха тук и си говореха за него.

— Не е моя работа да правя заключения, госпожице Лоуел. Аз трябва да обсъдя и огледам всички възможности.

— Кой се е обадил на 911? — попита той, като се обърна отново към Джими Чу.

— Вечният анонимен гражданин.

— Наоколо има ли нещо отворено или населено с хора?

— Не и в нощ като тази. По-надолу по улицата е бензиностанция 76, има заложна къща от другата страна. А също и денонощна автоматична пералня „Лоундромат“.

— Върви да видиш дали някой в пералнята може да каже нещо.

— Тя е затворена.

— Не каза ли току-що, че е денонощна?

— Вали — поясни скептично Чу. — Аз и Стив минахме покрай нея в шест и петнадесет. Мястото беше затворено. Освен това са престанали да работят денонощно, след като нощният им дежурен ги обрал и се скатал преди шест-осем месеца.

Кайл се усмихна.

— В страхотна махала работиш, Паркър.

— Убийците са си убийци, независимо каква е махалата и какви са съседите, Брадли — отвърна Паркър. — Единствената разлика е, че заради убийство тук няма да те покажат по телевизията.

Той се обърна пак към Аби Лоуел.

— Как разбрахте за смъртта на баща си, госпожице Лоуел?

Тя го погледна подозрително, сякаш си мислеше, че може би се опитва да измъкне нещо от нея.

— Един от полицаите ми се обади.

Паркър погледна Чу, който вдигна ръце в жест на отрицание, после погледна и партньора му, който поклати глава.

— Някой ви се е обадил. На мобилния телефон — продължи Паркър.

Очите на Аби се местеха несигурно от единия мъж към другия.

— Да. Защо?

— Какво ви каза този някой?

— Че баща ми е убит и ме помоли да отида в офиса му. Защо?

— Може ли да видя телефона ви?

— Не разбирам — рече тя, като измъкна колебливо телефона от джоба на шлифера си.

— Полицията в Лос Анджелис никога няма да каже нещо такова по телефона, госпожице — обясни Паркър. Ще изпратят някой офицер или детектив да ви го съобщи лично.

Очите й се разшириха, когато разбра намека.

— Да не искате да кажете, че съм говорила с убиеца на баща си?

— Кога получихте съобщението?

— Може би преди тридесет минути. Бях в ресторанта.

— Имате ли запис на обажданията на туй нещо? — попита Паркър, като кимна към телефона, който тя стискаше в ръце.

— Да. — Тя бързо набра командата с клавишите и на екрана излезе списъкът на обажданията, които бе получила. Ръката й трепереше. — Не знам чий е този номер.

— Не познахте ли гласа?

— Не. Разбира се, че не.

Паркър протегна ръка.

Аби Лоуел му подаде телефона си. Не можа да се сдържи и отдръпна ръката си бързо назад, сякаш изведнъж бе осъзнала, че телефонът всъщност е живо влечуго. Паркър провери номера, натисна бутона за набиране и дълго слуша как никой не отговаря на другия край.

— О, Господи — въздъхна дъщерята на Лени Лоуел. Притисна ръка до устните си и премига, за да прогони насъбралите се сълзи.

Паркър се обърна към Чу.

— Открий собственика на пералнята. Разбери кой е бил на работа и по кое време са затворили. Искам този човек да бъде намерен. Искам да знам дали е имало поне едно човешко същество в близост до този офис между шест и половина и седем и петнадесет. Ако през задната врата се е промъкнал плъх и някой го е видял, искам да знам.

— Слушам, шефе. — Чу се подсмихна зад гърба на Кайл, докато отиваше да говори с партньора си.

Паркър се приближи до бюрото на жертвата. Старият ролодекс^[3] беше затворен. Той побутна леко капака му с върха на молива си, сетне се обърна към техника по отпечатъци.

— Синтия, искам всеки отпечатък, който можеш да свалиш от това нещо. Отвътре и отвън. И от всяка карта в него, но тази е с предимство.

Картата на Аби Лоуел. Под името й беше домашният номер, номерът на мобилния телефон и адресът.

— Върви да покриеш базите заради нас, Паркър — рече заядливо Кайл, като пристъпи и застана до него зад бюрото. — Но не го приемай прекалено присърце. Една дума отгоре и ти си вън.

Паркър го изгледа за секунда, но в този момент от предната стая прозвуча нов глас.

— Паркър, моля те! Кажи ми, че твоята жертва е получила сърдечен удар. Трябва ми една хубава „естествена причина за смъртта“, за да мога да си отида вкъщи. Навън вали като през потопа.

Даян Никълсън, съдебен следовател на окръг Лос Анджелис, на четиридесет и две, и ти трябваха поне няколко големи джина, за да се осмелиш да й се противопоставиш. Тя не прощаваше нито на лайната, нито на престъпниците — отношение, което й бе спечелило страха и уважението на всички ченгета в града. Никой не се месеше в работата на Никълсън, когато тя бе на местопрестъплението.

Тя спря точно до вратата на кабинета на Лоуел и погледна към онова, което бе останало от него.

— О, мамка му. — Беше казано повече с разочарование, отколкото с ужас. На този свят нямаше много неща, които можеха да я шокират.

Погледна Паркър с безразлични очи, които не издаваха нищо. Сетне погледна Кайл и очевидно се раздразни, че го вижда.

— Отговорният детектив е Паркър — заяви тя. — Докато не чуя нещо по-различно от някого, който е по-важен от теб, Брадли, ще говоря само с Паркър.

Дори не дочака отговора на Кайл. Онова, което той смяташе да каже, не представляваше интерес и нямаше последици за нея. Тя работеше за канцеларията на съдебния следовател. Съдебният следовател можеше и да скача, когато лаеха по-големите кучета в „Паркър Сентър“. Даян Никълсън никога.

Тя измъкна чифт найлонови ръкавици от джоба си и клекна, за да започне своя оглед на тялото.

В джобовете на Лени Лоуел имаше четиридесет и три цента и един ламиниран, избелял, с кучешки ушички билет от конно състезание в Санта Анита.

— Носеше си го за късмет.

Гласът, който беше толкова силен и властен преди малко, сега почти не се чу. Паркър погледна Аби Лоуел, забеляза, че очите й отново се напълниха и заблестяха, докато наблюдаваше малкото парче червен картон в ръката на Никълсън. Сълзите се откъснаха от ресниците й и се търкулнаха по бузите, едри и тежки капки, една след друга. Лицето й беше побеляло, кожата бе почти прозрачна, приличаше на най-фин китайски порцелан. Паркър си помисли, че може да припадне, и избута Кайл, за да стигне до нея.

— Билетът — обясни тя. — Носеше го са късмет. — Опитваше се да се усмихне на някаква смешка, която само тя си знаеше, но устните й трепереха.

Паркър внимателно докосна ръката й.

— Имате ли някой приятел, при когото да отседнете тази нощ, госпожице Лоуел? Ще изпратя полицай да ви придружи. Ще ви се обадя утре и ще определим време, когато да дойдете в участъка и да говорим за баща ви.

Аби Лоуел издърпа ръката си, без да го погледне. Очите й бяха приковани към пода, към онова, което бе останало от баща й.

— Не се преструвайте, че сте загрижен за мен, детектив — рече горчиво тя. — Нямам нужда от вашето съчувствие. Мога да шофирам и сама.

Никой не каза нищо, когато тя излезе от стаята, премина забързано по коридора и напусна сградата през задната врата.

Никълсън наруши тишината, като пъхна талисмана за късмет на Лени Лоуел в един плик, в случай че им потрябва по-късно като доказателство.

— Предполагам, че е трябвало да го осребри, когато е имал възможност.