Тами Хоуг
Куриерът трябва да умре (25)

Глава 25

Паркър се върна в „Мортънс“, махна на сервитьора на път към масата и направи с ръка универсалния жест „Сметката, моля“.

— Да вървим — рече той на Кели. Извади кредитната си карта и я подаде на келнера, сетне грабна шлифера си от облегалката на стола и започна да го облича.

Кели го погледна изненадано.

— Без десерт? Ама и ти си един ухажор.

— Извинявай — отвърна Паркър. — Знаеш, че не съм от момчетата, които майка ти би харесала и одобрила.

Тя пак завъртя изразително очи и стана.

— Напротив, би те харесала — за себе си. Защо е това бързане?

Очите му огледаха бързо масите. Сервитьорът се върна с картата му, той остави щедър бакшиш и се подписа в долния ъгъл на сметката. Не проговори, докато не излязоха навън.

— Имам един мъртъв адвокат от най-ниския етаж на съсловието, за когото никой не го е грижа, освен най-близките и най-скъпите — каза Паркър, докато вървяха покрай паркинга на персонала. — Защо „Обири и убийства“ и Тони Жирадело биха се интересували от него?

Кели въздъхна, сякаш имаше отговор на въпроса, но нищо не излезе от устата й. Паркър можеше да чуе как колелцата в мозъка й тракат като швейцарски часовник.

— Не би трябвало — отвърна тя. — Но ти казваш, че се интересуват?

— Двойка педеруги от „Обири и убийства“ се появиха на местопрестъплението миналата нощ. По-точно Кайл и партньорът му. Опитаха се да се наложат.

— Но не успяха да вземат случая?

Паркър поклати глава.

— Не. Нарекох ги мошеници и те си подвиха опашките. Казах им да не ми се бъркат в работата. Всъщност какво правеха там, ако не искаха да ми задигнат случая? Имам предвид точно там, на местопрестъплението, готови да действат, а не обикновеното наблюдение на убийство.

Участъковите полицаи винаги запечатваха мястото на убийството, а участъковите детективи обикновено започваха първоначалните разследвания. След това, ако случаят бе достатъчно мащабен или прекалено гаден, или се отнасяше за много известни хора, отдел „Обири и убийства“ решаваше да го поеме. Те щяха да започнат да валсират на сцената, да правят пируети и да се заемат с пресконференциите и публичните изявления.

— Нямаше фанфари — продължи Паркър. — Нямаше тромпети, предупреждения, преса, освен този клоун Калдровикс…

— Който така и не иска да назове източниците си за нищо и никакъв случай с никому неизвестен адвокат.

— И току-що ми бе съобщено, че същите големи клечки от „Обири и убийства“ са докладвали на Жирадело насред голям купон за събиране на средства за кампанията на областния прокурор.

Кели сви рамене.

— Може да се окаже нищо работа. Те се подготвят за делото на Коул. Просто защото ти страдаш от параноя…

— Защо името ми е било споменато в разговора им? — прекъсна я остро Паркър.

Тя го погледна изпитателно, сякаш си помисли, че по-рано е пропуснала нещо от разговора им.

— Ти нямаш нищо общо с разследването по убийството на Триша Коул, нали?

— Не, нямам. В него не бяха включени обикновени ченгета като мен. Тялото е било открито от дъщерята, която извикала Норман Краун. Мозъчният тръст на Краун веднага повикал шефа на полицията. Той изпратил „Обири и убийства“.

— Знам — потвърди Кели. — Аз бях там. Това беше мой случай и все още е мой. Така че защо Жирадело ще говори с ченгетата от „Обири и убийства“ за теб?

— Единственият общ знаменател между Брадли Кайл и мен е Лени Лоуел — отговори Паркър, внимателно избягвайки факта, че името на главния заподозрян също е било споменато във въпросния разговор.

Да размахва моркова пред носа на Кели беше едно, а да й даде цялата история съвсем друго. Паркър не би компрометирал своя случай. Като ченге бе имал цяла армия омразни репортери, които му досаждаха преди време. Но той харесваше Кели, беше й длъжник. И сигурно не би насъскал Брадли Кайл или Тони Жирадело срещу нея. Както го виждаше Паркър, между него и нея съществуваше взаимно полезна комбинация.

— Но защо Жирадело би се интересувал от твоята работа?

— Това е въпрос за шейсет и четири хиляди долара, Анди — отвърна Паркър, като извади квитанцията от джоба си и се обърна към пазача. — Защо не попиташ някой, който може да знае отговора.

Кели показа своя билет.

— И после да се върна при теб.

— Симбиоза, приятелко — подхвърли Паркър. — Междувременно, отиваме да попитаме твоето другарче Джими Олсен^[1] дали Брадли Кайл не му е таен приятел.

Лицето на Кели помръкна.

— Ние?

— Аха, аз не познавам човека. Ти го познаваш.

— Та той не ми е дете, за Бога! Откъде да знам къде е сега?

— Ти си разследващ репортер. Накъде би насочила разследванията си, ако търсиш един млад, продажен и гаден репортер?

Последва дълбока въздишка. Крайслерът на Паркър приближи към тях.

— Ще се опитам да се докопам до номера на пейджъра му.

— Можеш да направиш нещо по-добро от това — каза Паркър, докато нейната кола също направи завой и спря зад неговата. — Къде младите орангутани къркат питиетата си и се бият в гърдите в наши дни?

Всеки от тях се упъти към своята кола.

— Ако го убиеш — заяви Кели, — интервюто е мое.

Единствената група хора, за която Паркър знаеше, че пият толкова, колкото и ченгетата, бяха писачите. Всички видове писачи. Сценаристи, романисти, поети и репортери. Най-близката дупка за водопой винаги е там, където животните си търсят компания и състрадание. Колкото и самотни по природа да бяха писателите, те имаха една обща черта — особен стрес и параноя от работата си. А без значение каква е професията, нещастието винаги си е търсело компания.

Барът в центъра на града, в който го заведе Кели, беше едно забравено от Бога място, което и през трийсетте години сигурно не е изглеждало по-различно. Разликата с онези стари дни бе, че тогава въздухът е бил бял от цигарен дим и клиентелата е била предимно мъжка. В новия век бе забранено да се пуши на обществени места навсякъде в Лос Анджелис, а жените ходеха където си пожелаят.

Кели придърпа два стола в ъгъла на бара, при което останаха с гръб към тълпата, но имаха изглед към залата и входната врата.

— В онези времена, когато шапката ти е била на мода — каза тя, — това място трябва да е било пълно с димящи с пури журналисти. Сега, когато отново е модерно да се слуша Франк Синатра и да се пият коктейли, се посещава от млади професионалисти, които си търсят партньори за секс.

— Светът се пързаля с пълна сила към преизподнята — отбеляза Паркър.

Той поръча тоник с лимон за себе си. Кели помоли за най-добрият скоч, който може да се намери на това място, и вдигна въпросително вежди към Паркър.

— Все още съм на твоя сметка, нали? Смятам това като продължение на срещата ни.

— Ние нямахме среща.

— Ти искаше нещо от мен и ми купи вечеря с надеждата да го получиш — отвърна тя. — Какво друго да го наречем, ако не среща?

— Не съм направил ни най-малък намек за секс.

— Добре де, по дяволите! Защо не ми го кажеш направо в лицето! — рече тя, преструвайки се на ядосана. — Ти си брутален. Повечето от мъжете, с които се срещам, са прекалено страхливи, за да бъдат откровени или груби. Знам много по този въпрос.

Паркър се изхили.

— Все още има какво да кажеш, Анди. Знаеш ли, почти бях забравил. По време на цялата мръсотия с онова убийство, ти беше единственият човек, който ме караше да се смея.

— Не съм сигурна как да го приема.

— Като комплимент.

Той се завъртя към нея заедно със стола си и стана сериозен.

— Ти беше почтена с мен. Не знам какво да кажа, освен благодаря.

Тя се изчерви, погледна встрани, отпи глътка от скоча си, облиза една капка от горната си устна с връхчето на езика.

— Работата ми е да казвам истината — рече тя. — Не бива да бъда потупвана по рамото заради това, че съм си я свършила както трябва.

— Е, все пак… Ти остана с мен, когато не бях особено популярен, нито бе полезно за теб да го правиш. Оценявам високо лоялността ти.

Кели се опита да остане безразлична, макар Паркър да знаеше, че на времето бе подложена на огъня на цяла зенитна артилерия заради лоялността си към него.

— Не виждам Калдровикс — смени темата на разговора тя. — Но онази малка глутница в четвъртото сепаре е точно компанията, с която може би е. Противно млади и гладни — рече с погнуса. — Имам джинси, които са на тяхната възраст.

— Не си стара — възрази Паркър. — Ако ти си стара, какво да кажа аз. Не съм съгласен.

— Лесно ти е да ги приказваш такива. Един секси мъж си остава секси, докато не стане импотентен и не започне да използва слухова тръба. Виж Шон Конъри. Човекът има повече коса в ушите, отколкото на главата, но жените все още продължават да въздишат по него. Когато в този град едно момиче чукне четирийсет лазарника и отгоре, го отлъчват от стадото.

— Ти какво? Хвърляш си въдицата за комплименти ли, Кели?

Тя му се озъби.

— Глупости! Направо хвърлям шибаната мрежа! Какъв си ти? Глупак? Да не би обучението на курсисти да ти въздейства като фронтална лоботомия?

— Изглеждаш страхотно — рече Паркър. — Не си остаряла с нито един ден. Кожата ти е порцеланова, а дупето ти е направо фантастично в тези панталони. Е, добре ли се изразих?

Тя се престори, че се цупи.

— Добро попадение, но щеше да пожънеш повече успех, ако бе заложил на искреността.

— Забравил съм, загубил съм опита си. Отдавна не съм практикувал.

— Трудно ми е да повярвам.

— Казвам ти, превърнал съм се в истински домошар — отвърна той. — Хайде, разкажи ми за Горан.

— Няма нищо за разказване.

— Омъжила си се.

— На времето ми изглеждаше добра идея — продължи Кели, поглеждайки към питието си и чакайки Паркър да се откаже. Но той я изчака и тя се предаде. — Мислех, че е любовта на живота ми. Оказа се, че не съм била единствената, която мисли така. — Тя сви рамене и направи смешна муцунка, която обаче не отговаряше на изражението в очите й. — C’est-la vie. Много ми е притрябвал, нали? Не виждам пръстен на ръката ти.

— Защото няма. Все още се наслаждавам на радостта да съм сам.

— Ето го — рече Кели, като кимна към залата. — Калдровикс. Идва откъм задната врата. Сигурно е бил в мъжката тоалетна. Мазна коса, проскубана козя брадичка, прилича на бездомник.

— Видях го — отвърна Паркър и се плъзна от високия стол на бара.

— И за Бога! — предупреди го Кели. — Каквото и да правиш, не споменавай името ми.

Той остави няколко банкноти на масата, за да покрие сметката, после си проби път през залата, сред юпитата, които се бяха разгорещили, покрай двойка стари булдози, спорещи за политиката на президента в Близкия изток. Никой от приятелите на Калдровикс не забеляза, че приближава сепарето им. Бяха прекалено заети със себе си и с някаква история, която той им разказваше. Стоеше в единия му край с гръб към Паркър.

Детективът сложи ръка на рамото му.

— Господин Калдровикс?

Изражението, което се изписа на лицето му, бе на неприятна изненада, в основата на която лежи подозрение. Може би беше двадесет и четири, двадесет и пет годишен. Все още имаше акне. И вероятно все още се страхуваше да не го повикат в стаята на директора.

— Бих искал да поговоря с вас, моля — каза Паркър. Дискретно показа значката си, скрита в шепа.

Преди останалите от компанията да се заинтересуват, Паркър го отведе встрани, като ръката му остана притисната здраво към основата на врата на момчето.

— За какво? — попита Калдровикс, влачейки крака.

— За да изпълните гражданския си дълг — отвърна Паркър. — Искате ли да го направите, или не?

— Ами, аз…

— Съжалявам, не знам първото ви име.

— Дани…

— Може ли да те наричам Дани? — попита Паркър, като го побутваше към задната зала. — Аз съм детектив Паркър, Кев Паркър. От централното полицейско управление на Лос Анджелис, отдел „Убийства“.

— Убийства?

— Да. Когато един човек убива друг човек, това се нарича убийство.

— Знам какво означава.

Те излязоха през задния изход на една алея, където няколко души от персонала пушеха цигари и изглеждаха отегчени.

— Да се разходим, Дани — предложи Паркър.

— Тук не е особено безопасно.

— О, не се притеснявай. Аз нося заредено оръжие — успокои го той, като с всяка дума гласът му ставаше все по-строг. — Всъщност две. Ти имаш ли оръжие, Дани?

— По дяволите, не!

— Добре, това е добре. Сигурен съм, че никога не ти е трябвало.

Калдровикс се опита да спре.

— Къде отиваме?

— Ей там — посочи Паркър, като го побутна, докато подминаваха контейнера за боклук, който не позволяваше да бъдат видени от работещите в бара. — Мисля, че малко спокойствие и тишина ще ни бъдат от полза. Не обичам да ме подслушват или шпионират. Нали знаеш, както правят репортерите. Те никога не приемат и не предават правилно фактите, нали, Дани?

Той измъкна служебното си оръжие от кобура на колана и удари контейнера за боклук. Звукът прозвуча както гонг.

— Всички вън!

Калдровикс подскочи с широко отворени и уплашени очи.

— По дяволите, човече! Какво правиш?

— Проклети наркомани! — обясни Паркър. — Винаги се крият в тези алеи като плъхове в сметта. Ще ти прережат гърлото за четвърт долар.

Резервната лампа зад сградата светеше с удивително бяла светлина, като пълна луна. Паркър можеше да види изражението на момчето, но то не можеше да види неговото. Периферията на шапката хвърляше сянка върху лицето му.

— Трябва да ти задам няколко въпроса, Дани — започна той. — Относно онази кратка бележка, която си пуснал във вестника тази сутрин, във връзка с убийството на Леонард Лоуел, адвокат.

Калдровикс отстъпи една крачка към контейнера.

— Аз съм главният следовател по този случай — продължи Паркър. — Това означава, че всичко минава през мен. Всеки, който има нещо общо с този случай или знае нещо, трябва да дойде при мен.

— Аз нямам…

— Такъв е протоколът, Дани. Аз се придържам стриктно към него.

— Не съм чувал точно това за вас — промърмори Дани.

— Моля? — попита Паркър, като пристъпи агресивно към него. — Каза ли нещо?

— Нищо.

— Да не се опитваш да ме ядосаш?

— Не.

— Тогава си просто глупак. Така ли е?

Калдровикс отново отстъпи, но Паркър затвори пространството между тях с още една крачка.

— Толкова си глупав, че стоиш пред мен и ме обиждаш в лицето.

— Нямах намерение да ви ядосам, Паркър — рече Калдровикс. — Вършех си работата…

— Не можеш да ме впечатлиш, Дани. Наистина си направил погрешната стъпка.

— Нямате право да ме нападате така — опълчи се Калдровикс.

— И какво смяташ да направиш? Да се оплачеш от мен? — попита Паркър. — Мислиш ли, че ми пука какво мислят за мен? Мислиш ли, че някой ще даде пет пари за онова, което ще кажеш, без да имаш свидетели, които да го потвърдят?

Бяха на разстояние една целувка един от друг. Калдровикс беше нервен, но се опитваше всячески да не се издаде.

— Какво имаш в джоба си, Дани? — попита Паркър. — Имаш ли касетофон? Я да видим!

— Не.

Ръката на Паркър се пъхна в левия джоб на военното яке на момчето, купено втора ръка, сетне в десния. И излезе оттам с микрокасетофон.

— Не е особено мъдро да ме лъжеш, Дани — рече, като щракна устройството. — Фитилът на раздразнението ми е с размера на мигла. На плещите ми лежи убийство, което вони като миди, престояли цяла седмица, а ти имаш информация, от която се нуждая. На всичко отгоре ме и лъжеш.

— Не знам кой го е убил!

— Така ли? Но май знаеш неща, които ние не знаем. Как така? Може би ти си го убил?

— Вие сте луд! Защо ще го убивам? Никога не съм срещал този човек в живота си!

— За пари например, заради някаква история, защото има твои снимки как правиш лоши неща с малки момчета…

— Това е нелепо! Глупости — заяви Калдровикс. Опита се да заобиколи Паркър, но той го притисна отново към контейнера.

— Хей! — извика Калдровикс. — Това е нападение!

— А това е съпротива при арест. — Паркър хвана двете му ръце, обърна го с гръб и натисна лицето му към стоманения контейнер. — Дани Калдровикс, вие сте арестуван.

— За какво? — попита Калдровикс, докато Паркър изтегли първо едната, после другата му ръка и щракна белезниците.

— Ще измисля нещо в колата.

— Няма да се кача в колата, Паркър.

Паркър го отблъсна от контейнера за боклук.

— Какъв ти е проблемът, Дани? Аз съм офицер от полицията. Майка ти не ти ли е казвала, че полицаят е твой приятел?

— Какво става там, по дяволите? — Анди Кели претича покрай контейнера и спря като закована при вида на Калдровикс с белезници и Паркър, който го водеше пред себе си.

— Кели? — Калдровикс я погледна изненадано.

— Видях те да излизаш през задната врата с него — отвърна тя. — Не ми се стори нормално.

— Махай се, Кели — извика Паркър. — Какво търсиш тук? Горещо заглавие за първа страница ли?

— Какво правиш, Паркър? За какво е всичко това?

— Твоето приятелче е арестувано. Отказва да даде информация за углавно престъпление. Това го прави съучастник впоследствие, ако ли не и преди.

Калдровикс се завъртя към него.

— Вече казах: нямам нищо общо с никакво убийство!

— И смяташ, че ще ти повярвам? Ти си доказан лъжец, Калдровикс, и знам със сигурност, че криеш информация.

— Чувал ли си някога за конституцията, Паркър? — попита саркастично Кели. — За първата поправка?

— Вие журналистите направо ме побелявате — отвърна той. — Слагате си тази Първа поправка като някакво модно бижу за щяло и нещяло. Не давате и пет пари за онова, което се случва, стига вие да получите каквото искате. За вас всъщност колкото е по-лошо, толкоз е по-добре. Едно неразрешено убийство ще ви донесе много повече заглавия с големи букви от който и да е разрешен случай.

— Обвиненията ти няма да издържат — каза Кели.

— Може би не, а може би Дани ще си помисли още веднъж дали да ми сътрудничи, след като прекара една нощ в килията с банда ненормални перверзници и наркодилъри.

Калдровикс презрително го изгледа.

— Не можеш да направиш.

— Мога и ще го направя, мръсна невестулка такава! — Паркър отново започна да го блъска да върви по алеята.

Калдровикс погледна Кели.

— Господи, повикай някого!

Огромните очи на Кели прескачаха от Калдровикс върху Паркър и обратно.

— Почакай! Почакай! — каза тя, като вдигна ръце, за да им попречи да вървят.

— Нямам време, Кели — излая Паркър. — Говорим за убиец, който не е спрял да убива хора. Днес атакува дъщерята на жертвата, благодарение на този задник тук, който услужливо публикува името й във вестника днес сутринта!

Калдровикс започна отново да се оправдава.

— Той може да е познавал…

Паркър стегна белезниците.

— Млъкни, Дани! Не искам да чуя повече нито едно извинение от устата ти. Ти направи каквото направи. Бъди мъж и се дръж като такъв.

— Какво искаш да узнаеш от него, Паркър? — попита Кели.

— Откъде е получил информацията? Кой му е казал, че дъщерята е открила тялото на баща си?

Кели се обърна към Калдровикс.

— Не си скрил това от него, нали? Ако той е водещ на разследването, защо ще го криеш?

— Нямам намерение да ти обяснявам, Кели.

Кели скочи към него и го удари по брадичката.

— Ти глупак ли си? Аз се опитвам да спася жалкия ти парцалив задник, а ти ми се зъбиш?

— Той не е глупак, а идиот — обяви Паркър.

— Предполагам. — Тя поклати глава и се обърна да си върви. — Прави каквото искаш с него, Паркър. Той е толкова глупав, че не заслужава да живее. И мен ме няма тук. Не съм била и не си ме виждал.

— Кели! Почакай! За Бога! — развика се Кардровикс след нея.

Тя се обърна и разпери ръце.

— Ти имаш информация за убийство, Калдровикс. Всичко, което той иска да знае, е кой ти е дал тази информация. Ако си толкова безнадеждно глупав, нямаше да подслушваш каналите на радиостанцията за убийства… Трябвали са ти около три минути, за да скалъпиш вестникарска сензация. Защо не говори с Паркър на местопрестъплението? Той щеше да ти каже подробностите. Защо просто не го попита?

Калдровикс не отговори веднага. Очевидно претегляше възможностите си, реши Паркър. Търсеше най-малкото зло.

Накрая въздъхна тежко и рече:

— Не съм ходил на местопрестъплението, ясно ли е? Хванах информацията по радиостанцията. По дяволите, тогава валеше като из ведро, човече! Защо трябваше да излизам в дъжда и да стоя под него само и само за да ми кажат, че човекът на пода с разбитата като зелка глава е мъртъв?

— А откъде знаеш, че главата му е била разбита като зелка? — попита Паркър. — Тази информация не се съобщава по радиото. И защо си написал, че дъщеря му е открила тялото?

Калдровикс погледна някъде встрани.

— Ти ли си го измисли, Дани? Това ли ти харесва да правиш? Да пишеш измислици? Белетристика? Ще си кротуваш и ще се возиш в лодката на вестника, докато успееш да продадеш големия сценарий? Беше дълга нощ, и ти реши да я поукрасиш малко за удоволствие?

— Защо да го правя?

— Защото можеш.

— Значи не си ходил на местопрестъплението? — попита изумена Кели. — Защо? Нали това ти е работата — да отидеш на местопрестъплението, да опишеш какво се е случило. После какво? Ще чакаш да напишеш статията, след като я видиш по телевизията?

Калдровикс се нацупи.

— Говорих с едно ченге. Какво толкова се е случило? Голяма работа.

— Голяма е. Случило се е това, че не си говорил с мен. Работата е голяма, защото, доколкото знам, не си говорил с никого от хората на местопрестъплението. Случило се е това, че си поместил информация, която е нова за мен, и аз искам да знам откъде е дошла. Кое е ченгето?

Отново големи вътрешни дебати. Паркър отдавна, ама много отдавна не бе изпитвал толкова силно желание да удари някого по главата.

— Беше от „Обири и убийства“. Защо да не му вярвам?

Паркър почувства сякаш някой го блъсна силно по главата. Зад очите и в шията му се събираше налягане, което щеше да ги пръсне.

— Кайл. Този кучи син.

— Какъв Кайл? — учуди се Калдровикс. — Човекът, с когото говорих, се казваше Дейвис.

— Кой е този Дейвис? — попита Паркър. Той се обърна към Кели, която работеше главно по големите случаи и вероятно познаваше персонала в „Паркър Сентър“ много по-добре от него.

Тя сви рамене.

— Не познавам никакъв Дейвис.

Паркър изгледа подозрително Калдровикс.

— Откъде го познаваш?

— Оттук-оттам. Срещнах го в един бар малко по-надолу по тази улица, може би преди седмица. Може ли да махнеш тези белезници? Не чувствам ръцете си.

— Показа ли ти значката си? — попита Паркър, докато отключваше белезниците.

— Да. Попитах го какво е да работиш в голям отбор. Разказа ми няколко случая, по които работил в миналото.

— Имаш ли телефонния му номер?

— Не е в мен.

Телефонът на Паркър зазвъня. Той провери кой се обажда и видя, че е Руис.

— Руис, казал съм ти сто пъти — не, не искам да спя с теб.

Тя не се разсмя, защото изобщо нямаше чувство за хумор, помисли си Паркър. Но и въобще не реагира, което моментално го накара да почувства как по кожата му полазват тръпки.

— Имаме убийство. Току-що ми се обадиха — рече Руис. — Тръгвам веднага.

— Ще се видим на мястото. Какъв е адресът?

— „Скоростни куриери“.