Тами Хоуг
Куриерът трябва да умре (51)

Глава 51

Повикването бе получено от Руис. Тя се появи с бял костюм и сандали с висок ток и каишки. Паркър, който се бе облегнал на капака на полицейската кола, нямаше сили дори за обикновения си жлъчен коментар.

Руис приближи към него, като клатеше разочаровано глава.

— Ти за какво се мислиш, по дяволите?

— Млъкни.

— Моля?

— Казах млъкни — отвърна спокойно Паркър. — Не ми се слушат глупостите ти, Руис.

Безпрецедентната острота в гласа му я накара да отстъпи назад.

— Изложи един цивилен на опасност — рече тя.

— Той няма да съди държавата, ако това те притеснява — отговори й Паркър. — Момчето имаше причини да участва. Искаше да го направи заради Ета. Въпреки последните доказателства за обратното на този свят все още са останали малко хора, които знаят какво значи чест.

— Я не ми се надувай, Паркър — изсъска тя. — Може би си изнудвал обвинен в убийство. Може би си затънал до гуша в пари от дрога. Поне така ми се струва от всичко, което знаем за теб.

— Всичко, което знаете, няма никаква стойност — рече той. — Я ми кажи, не беше ли Кайл до теб, когато ми се обади, за да ме пратиш на Пършинг Скуеър? Толкова близо, че си могла да затвориш телефона, да обърнеш главата си и да му направиш една свирка?

Тя не отговори и това значеше много.

— Е, кой изпрати Кайл?

Руис отвори чантата си, извади цигара и я запали.

— Аз — отвърна през облак от дим. — Деймън наистина се обади за теб.

— А ти се обади на Дейвис, така че „Обири и убийства“ да могат да поставят капана си. В парка, в най-оживения час на деня. Създала си неконтролируема ситуация в неконтролируема среда. Бих казал, че това надминава всичко.

Той посегна и взе цигарата от устните й.

— Не пуши на местопрестъплението, Руис. Не съм ли те научил на нищо?

Стъпка цигарата с обувката си, хвърли я в коша за боклук и се отдалечи.

— Паркър! Не съм свършила с теб — извика след него тя, като направи голяма крачка, за да го настигне. — Трябват ми твоите показания. Трябва да попълня предварителния рапорт.

Той я погледна с отвращение сякаш от нея се носеше миризма на развалено месо.

— Не са ли изпратили истински детектив?

— Аз съм все още на работа, докато не пристигнат документите ми от „Вътрешни разследвания“.

— Е, това си е твой проблем. Казах всичко, което трябваше да ти кажа. — Той понечи да се отдалечи, но се поколеба. — Всъщност има и още нещо.

Руис чакаше настръхнала, може би очакваше признания.

— Аз коригирам сценариите на Мат Конърс.

Със същия успех можеше дай каже, че е хермафродит. Изражението на лицето й сигурно щеше да бъде същото.

— Какво?

— Това е моята голяма тайна — рече Паркър. — Правя корекции на сценариите на Конърс и работя за него като технически консултант.

— Конърс от киното?

— Аха. Същият, от киното.

— Господи! — въздъхна тя. — Защо не ни каза по-рано?

Паркър се усмихна горчиво, изкриви устни и се отдалечи, клатейки глава. В този град вероятно щяха да му правят отстъпки при пазаруване, ако обявеше на всеослушание, че е свързан с киноиндустрията. Той обаче не жадуваше за внимание. Единственото, което искаше от полицейското управление, беше шансът да излезе от чистилището и да го направи със свои собствени усилия, пот и мозък.

Би могъл да притисне Рене Руис в ъгъла и да й го обясни девет хиляди пъти, но тя пак нямаше да го разбере.

Горчивата ирония бе, че борейки се за собствената си реабилитация, без да иска бе разкрил падението на една жена, на която държеше. Ин и Ян. Всичко в живота си имаше цена. За всичко трябваше да се плаща.

— Искам си парите обратно — промърмори той, докато приближаваше към Брадли Кайл.

Кайл стоеше сред малката горичка от маркери, означаващи веществените доказателства, опитваше се да дава заповеди на един от хората от отдела на съдебния следовател. Той се обърна и се усмихна самодоволно.

— Този път наистина прееба кучката, Паркър. Или това е лоша игра на думи? Чух, че ти и Никълсън сте…

Паркър му нанесе силен удар с дясната ръка и Кайл се завъртя като пумпал, преди да падне в прахта. Всички спряха работа, но никой не направи и крачка към тях.

Паркър се обърна към Моуз Родик и му каза:

— Цялата документация по случая „Лени Лоуел“ е в колата ми. Ела да я вземеш.

Микробусите на репортерите пристигаха от всички страни. Лешоядите се рояха и събираха на ята. Точно навреме, за да пуснат сензацията в новините на живо в единадесет. Но те нямаше да получат историята, която стоеше зад разигралата се тук драма. Лайната щяха да бъдат разпръснати от вентилатора чак утре, когато щеше да се разрази всеобщата лудост.

Роб Коул щеше да получи още петнадесет минути слава. Добрият, невинно обвинен човек щеше да бъде освободен. Или, от още по-цинична гледна точка, един идиот, прекалено глупав, за да избяга, преди да бъде обвинен в убийство, щеше да се върне обратно в общия генетичен басейн.

Самият Паркър не знаеше цялата история, но беше готов да се обзаложи, че Роб Коул не е герой, и беше убеден, че няма да има щастлив край.

Той включи мобилния си телефон, докато вървеше към колата си, и натисна бутона за гласова поща. Имаше оставено едно съобщение. Ито му казваше, че снимката е готова.