Тами Хоуг
Куриерът трябва да умре (53)

Глава 53

Паркър напусна сградата и застана за малко навън в нощния въздух. Беше по-близо до утрото. Празните улици блестяха черни, мокри от морската влага и мъгла. Наоколо нямаше никой. Той си помисли какво щеше да стане, ако просто си тръгне и никога повече не се върне тук.

Мисълта бързо отлетя. Не беше от хората, които си тръгваха просто така, Бог да му е на помощ. Можеше да бъде само благодарен, че засега всичко, което чувстваше, беше вцепенение.

Анди Кели се бе свила на седалката в колата му, завита с якето, което държеше отзад. Тя подскочи като навито човече под капака на кутията, когато Паркър отключи вратата и влезе вътре.

— За един автокрадец ти пишеш много добри статии — каза й Паркър.

— Откраднах малкия ти резервен ключ по-рано. С него успях да вляза, но не можах да запаля колата.

Тя се обърна на седалката и го загледа за миг. Паркър запали и включи отоплението. Светлините на таблото премигваха в зелено.

— Как си, Паркър?

— Без коментар.

— Разпита ли я?

— Без коментар. Не мога да говоря за това, Анди. Не и сега. Раната е прекалено прясна и кървяща.

— Не е необходимо — рече тя. — Просто исках да ти предложа рамото си. Аз съм добър слушател.

— Хайде бе! — подразни я мило той. — Ти, която никога не спираш да говориш!

— Защото съм всестранно надарена. Мога също така да правя малки фокуси.

— Е, значи винаги има нещо, до което да прибегнеш.

— Даян Никълсън приятелка ли ти е? — попита внимателно тя.

Паркър кимна. Съсредоточи вниманието си върху одометъра — нещо земно, нещо неважно — с надеждата, че вълната от чувства, която се надигаше в него, малко ще се отдръпне. Болеше го. За Даян и заради нейната болка.

— Наистина съжалявам, Кев.

Той отново кимна. Напрежението в главата му се покачваше и пулсираше зад очите.

Анди взе чантата си от пода на колата, порови в нея и извади едно плоско шише, което му подаде.

— Удари една глътка. Така казваше дядо ми, когато бяхме деца. Страхотна бавачка ни беше моят дядо. Учеше ни да играем покер, за да може да ни мами и да обира парите ни за закуска.

Паркър се засмя, надигна шишенцето и отпи една здрава глътка отличен скоч, която изгори гърлото му.

— Еди Дейвис е в съзнание и е проговорил — уведоми го Анди. — Твоят приятел Метени е прав. Той наистина никога не е използвал предната част на мозъка си въобще. Мозъците са невероятни малки кълбета от гадно, лепкаво вещество. Неназован източник от болницата съобщи, че ще бъде изписан след няколко дни.

— Това е ужасно — въздъхна Паркър. — Той не заслужава дори барута, с който бе застрелян, а ще си отиде невредим, дори и след като получи дупка в главата. Роб Коул разгонва фамилията на хората наляво и надясно, а утре ще излезе от затвора като свободен човек.

— Значи излиза, че той не е убивал никого — каза Анди.

Не беше точно така, помисли си Паркър, но не каза нищо.

— Знаеш ли, сигурно ще продаде историята, за да направят филм по нея, и ще иска да играе себе си.

— Спри! Караш ме да пожелая да го застрелям — рече Паркър с погнуса. — Да знаеш нещо за Аби Лоуел?

— Състоянието й е стабилно. Докато подутината около гръбначния мозък не спадне, не се знае дали няма някакви сериозни увреждания. Най-много още ден или два.

За момент настъпи тишина. Димният глас на Даяна Крал се носеше от високоговорителите, тъжен и обаятелен. Идеалната обстановка за нощта.

— Чувствам се сякаш целият свят е избухнал и всички ние се носим всеки на своята малка скала, на своя отломък и се въртим като прах на вятъра — рече Паркър.

— Това не е истина. Ти не си сам, Кев — отвърна Анди. — Никой от нас не е сам.

— Не съм убеден, че това е хубаво.

— Върви си вкъщи. Наспи се хубаво няколко дни. И се обади, ако решиш, че искаш да имаш компания — каза тя и изви вежди.

Паркър се усмихна.

— Радвам се, че отново се намерихме, Анди.

— Аз също.

— Ще те изпратя до колата ти.

— Ей я там — посочи тя една сребриста миата, която бе паркирана до неговата.

Наведе се и го целуна по бузата, като го прегърна здраво през рамото.

— Пази се, Кевин.

Той кимна. Но докато караше по пустите улици към дома си в Чайнатаун, откри, че всъщност не желае да се пази, нито да се грижи за себе си. Беше спечелил битката, но бе загубил войната. Това беше нощ за празнуване, но човекът, с когото най-много искаше да сподели победата, си бе отишъл.

Беше загубен за него. Беше загубен и за себе си. Завинаги. И не му оставаше нищо друго, освен да страда и да скърби за нея.