Тами Хоуг
Куриерът трябва да умре (44)

Глава 44

Паркър остана с Аби Лоуел, докато екипът за бърза помощ я настани в линейката и отпътува към болницата. Щяха да я откарат направо в хирургията. Щяха да минат часове преди да разрешат да се говори с нея, а докато настъпеше времето да позволят посещения, „Обири и убийства“ щяха да поставят часовой пред стаята й и да имат пълен контрол над това кой влиза и излиза от нея.

Двойката моторизирани полицаи, които бяха дежурни на Пършинг Скуеър заради снимките, бяха тръгнали след Дейвис, който бе последвал Деймън. Копоите от полицейското управление се бяха появили за нула време, а всички търсачи на новини в града се тълпяха наоколо като лешояди на мърша. Задръстеното движение не позволяваше на шофьорите да се присъединят към преследването, но това не им пречеше да надуват клаксоните и да святкат с фаровете си като на Четвърти юли.

Ама че шибана неразбория! — помисли си Паркър.

— Какво, по дяволите, правиш тук, Паркър? — попита го Брадли Кайл с червено като цвекло лице. От ушите му направо излизаше пара.

— Знам, че отказах поканата ти за тази малка вечеринка — отвърна Паркър, — но не може да си сериозно изненадан, че ме виждаш, нали, Брадли?

Кайл дори не се опита да отрече обвинението. Още една черна точка срещу Руис. Той погледна встрани и извика:

— Някой видя ли номерата на мотора?

— Моторът е на Еди Дейвис — отговори му Паркър. — И него ли покани? Да не би да правиш римейк на „Тумбстоун“^[1]? — попита го Паркър, сарказмът преливаше като отрова в гласа му. — Поздравления, Уайът Ърп, ти почти успя да убиеш някого. Може би искаше това да е Деймън? Той ще бъде идеалният обвиняем, ако е мъртъв.

— Не съм стрелял по никого!

Паркър се огледа, преструвайки се на изненадан.

— Нима отново съм пропуснал стрелеца на хълма? Аз не стрелях, докато Дейвис не се обърна и не го видях ясно. Ти стреля преди мен.

Кайл сведе очи.

— Да не искаш да кажеш, че го е направил мъртвият зеленокос? — попита, не вярвайки на ушите си, Паркър. — Мъртвият му пръст е натиснал спусъка и е прострелял Аби Лоуел два пъти в гърба?

Джими Чу застана помежду им с гръб към Кайл.

— Хей, момчета, по-спокойно. Едно мъртво ченге е достатъчно, нали?

— Не съм стрелял по нея! — извика отново Кайл като малоумен.

На Паркър много му се искаше телевизионните екипи да са заснели точно този момент.

Кайл се наклони откъм едната страна на Чу и насочи пръста си към Паркър.

— Колко пъти трябва да ти повтарям, че не съм? Николко! Ето колко, защото ти си отстранен от този случай, Паркър! И ако аз имам да правя нещо тук, ти нямаш никаква работа.

Паркър се разсмя. Смехът му бе по-убийствен и от подигравка.

— Ти нямаш никаква власт над мен, Брадли. Нищо, което кажеш или направиш, за мен няма по-голямо значение от миши изпражнения!

Той вдигна ръцете си пред Джими Чу, за да покаже, че няма никакви враждебни намерения, отстъпи една крачка назад и го заобиколи.

— Жалко, че Руис не дойде на купона — рече Паркър. — Можеше да конфискува оръжието ти и веднага да започне вътрешно разследване.

— Нима? — изръмжа Брадли. — Чух, че вече си е напълнила кошничката с прегрешенията на някой друг.

— Нищо няма в кошничката й — отвърна Паркър. — Губи времето на всички, в това число и моето. Аз не съм убил никого. Не се промъквам крадешком наоколо, като хрътка на Жирадело, опитвайки се да запазя цялата шибана далавера непокътната.

— Не знаеш какво говориш, Паркър.

— Така ли мислиш? Знам, че Еди Дейвис кара черен линкълн, същия като колите на „Краун Ентърпрайсиз“. Как мислиш, е станало това, Брадли? Знам, че Дейвис и Лени Лоуел са изнудвали някого, и вече имам отлична идея кой е той. А ти? Ти какво знаеш за това?

— Знам, че си отнесъл цялата документация по разследването на убийството и че си откраднал доказателство от сейфа на Лоуел, в това число двадесет и пет хиляди долара в брой — рече Кайл. — Това е углавно престъпление.

— Пълни глупости — отвърна Паркър. — Имах съдебна заповед. Парите са запечатани, надписани и на безопасно място. Не съм ги предал в отдел „Лични вещи“, защото бях малко зает. Получих удар под кръста от капитана и партньора ми и се опитвам да не позволя „Обири и убийства“ да ме прецакат отново.

— Ти пречиш на разследването — продължи с обвиненията Кайл. — Мога да те арестувам.

Паркър пристъпи още по-близо и се усмихна като змия.

— Можеш, ама друг път! Опитай се де! Хайде, Брадли — рече тихо той. — Ти, малка миризлива невестулко! Направи го още сега, тук. Всички медии в Лос Анджелис ни наблюдават. Накарай Джими да ми сложи белезниците, после иди при журналистите и им разкажи какво си говорил с Тони Жирадело на благотворителната вечеря за изборната кампания за поста областен прокурор, споменавайки моето име и името на Еди Дейвис в едно и също изречение.

Кайл не се опита да отрече, нито да го поправи. Даян не бе сигурна в името, помнеше само, че започва с Д. Паркър първоначално бе направил връзка с Деймън, но това беше преди Еди Дейвис да бъде разпознат и идентифициран от Оби Джоунс и да излезе на сцената.

— Няма какво да обяснявам. Върша си работата.

— Аха. Виж само как си я свършил.

Отвратен, ядосан и гневен, той се обърна и се отдалечи от Кайл, търсейки Кели в тълпата от журналисти. Вместо нея откри момчето от алеята в Чайнатаун, което стоеше и го гледаше с огромни уплашени очи. Анди Кели беше точно зад него.

Паркър не искаше да се издава. Не желаеше Брадли Кайл да се запита какво гледа.

Очите му спокойно се преместиха от момчето към Анди, после пак към момчето, пак към Анди. Телепатията сигурно бе хубаво нещо, но той не я владееше. Кели вероятно си помисли, че е получил неочакван апоплектичен удар.

— Паркър! — извика нечий глас. Кайл. — Не можеш да си тръгнеш!

Паркър се обърна към него.

— Въпреки всички слухове, които съм чул за теб, Брадли, ти не можеш да се ебаваш и по двата начина. Не и с мен. Както сам отбеляза, този случай повече не е мой.

— Ти си офицер от полицията. Ти извади и стреля с оръжието си.

— Не мога да повярвам на шибаните си уши! — промърмори Паркър и погледна към Джими Чувалски. — Джими, ела насам.

Чувалски приближи, а той откачи и му подаде пистолета си.

— Ще занесеш това в отдела за балистични експертизи, с цел да се установи стреляно ли е с него или не. Нека „Вътрешни разследвания“ знаят къде какво е станало.

— Слушам, шефе — отвърна Чувалски, като изгледа Кайл с поглед, който казваше: „Ама че си лайно!“, след което се отдалечи.

Кайл приличаше на разглезено хлапе, изпаднало в истерия, когато всичките му другарчета си прибират играчките и си отиват по домовете.

— Ти си свидетел! — извика нацупено той.

— Да, бе — изсмя се Паркър. — Ще бъда щастлив да дойда утре и да разкажа надълго и нашироко как си застрелял една жена в гърба.

Обърна се и се опита да намери отново малкия си приятел, но хлапето бе изчезнало. Кели също. Паркър се промуши под жълтата лента и се отдалечи от светлините, шума и хората. Тръгна обратно по улицата към „Билтмор“, за да седне на едно цивилизовано място и да изпие едно цивилизовано питие.

Огледа площада, стъпи на тротоара и погледна вляво. Градската управа правеше някакъв ремонт на стената от тази страна на парка. Както при повечето строителни обекти в града, някой бе решил, че е необходимо да се построи тунел, дълъг около двадесет метра, под който да минава тротоарът. Този тунел даваше поле за действие на драскачите на графити и беше гостоприемно убежище за уличниците и плъховете през нощта. Момчето стоеше точно в отвора му, който приличаше на отворена уста.

Паркър спря, пъхна ръце в джобовете си и го погледна.

— Интересно място за среща — рече той. — Ти не работиш за „Вътрешни разследвания“, нали?

— Не, сър.

— Какво те доведе тук?

— Метрото, сър.

Паркър се изкикоти.

— Всеки се прави на много умен. — Той въздъхна и направи няколко крачки към тунела. — Твоя работа. Намираш се доста далеч от Чайнатаун и умно момче като теб би трябвало да знае, че тук не е най-страхотното място за разходка, след като падне мракът. По дяволите, дори аз не бих се разхождал тук! Къде са родителите ти? Нима те оставят да обикаляш сам из града?

— Не съвсем. — Момчето прехапа долната си устна, очите му шареха навсякъде другаде, но избягваха Паркър. — Ако ви кажа нещо, ще обещаете ли да не ме арестувате?

— Зависи. Убил ли си някого?

— Не, сър.

— Заплаха ли си за обществото?

— Не, сър.

— Враг ли си на държавата?

— Не мисля, сър.

— Тогава каквото и да си направил, ще те пусна — увери го Паркър. — Както изглежда, така или иначе скоро няма да върша тази работа.

— Не ми харесва другият — призна момчето. — Той е подъл. Видях го в рибния пазар на Чен тази сутрин.

Паркър вдигна учудено вежди.

— Наистина ли? И какво правеше там?

— Ами, дойде да види колата на мадам Чен, само че някакви други ченгета вече я бяха откарали, и това го вбеси. После зададе един куп въпроси и беше много груб.

— Хм… — Паркър се наведе малко по-близо, за да каже поверително: — Мисля, че се надценява.

— Той накара Бу Зу да плаче. Бу Зу е умствено не-до-раз-вит.

Паркър харесваше как момчето не може да произнесе дългите и сложни думи с малката си уста. Всички думи бяха в главата му, но езикът му не бе пораснал толкова бързо, колкото мозъка.

— Много си прав — промърмори Паркър. — Той е гаден и вероятно се е отнасял лошо и с малките животни. Детектив Кайл е от онези хора, които като деца са сменили много хамстери, ако разбираш какво имам предвид.

Тайлър не знаеше, но бе достатъчно учтив да не го покаже. Странен малък чешит!

— Е, какво искаше да ми кажеш, за което да не те арестувам?

Момчето се огледа нагоре и надолу, проверявайки дали няма шпиони и подслушвани.

— Ще ти кажа нещо — рече Паркър. — Тъкмо бях тръгнал да хапна нещо. Гладен ли си? Искаш ли да дойдеш с мен? Чийзбургерите са от мен.

— Аз съм абсо-лю-тен вегетарианец — отвърна хлапето.

— Разбира се, че си. Тогава всичкото сирене тофу, което можеш да изядеш, е твое. Хайде.

Момчето влезе в крачка с него, но не каза нищо. Докато чакаха на ъгъла светофарът да смени светлините си, Паркър каза:

— Знаеш ли, мисля, че вече можем да минем на малко име. Как се казваш?

В отговор получи един подозрителен бегъл поглед.

— Няма да си помисля нищо за теб, ако знам малкото ти име. Можеш да ми викаш, Кев.

Светлината стана зелена. Паркър продължи да чака.

Момчето преглътна трудно, пое си въздух и изрече:

— Тайлър. Тайлър Деймън.