Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Kill the Messenger, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 9 гласа)

Информация

Разпознаване и корекция
Epsilon (2019)

Издание:

Автор: Тами Хоуг

Заглавие: Куриерът трябва да умре

Преводач: Таня Виронова

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2005

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: Полиграфюг — Хасково

Излязла от печат: 13.06.2005

Редактор: Олга Герова

ISBN: 954-585-625-4; 978-954-585-625-9

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/10707

История

  1. — Добавяне

Глава 15

Според пакистанката, която държеше пощенските кутии през последните три месеца, кутия 501 принадлежеше на някаква жена на име Алисън Дженингс, която тя никога не била виждала. Кутията била наета от госпожа Дженингс през 1994 година. Наемът се плащал посредством банков ордер, оставян в самата кутия веднъж в годината. Тези факти бяха отбелязани в досието, бележката всяка година бе написана с различен почерк. Очевидно доста хора бяха ползвали „Бокс-4-U“[1] като подстъп към по-големи дела.

„Бокс-4-U“ се помещаваше в дълбоко, тясно помещение между ливански ресторант за бързо хранене и гледачка на карти таро. Пощенските кутии бяха наредени така, че образуваха тесен коридор от предната врата до мястото, където имаше плот, лавици, натъпкани с кутии за опаковка, подплатени пликове, ролки ленти и гигантски торби с пенопластови зрънца за опаковка.

Да се види кой влиза и излиза оттук, беше доста трудно и щеше да изисква усилия. Вероятно по-голямата част от притежателите на кутии идваха и си отиваха незабелязани. Щом си плащаха наема, никой не се интересуваше кои са те.

Управителят, който бе дал кутия 501 на Алисън Дженингс, имаше копие от шофьорската й книжка, което бе прикрепил към квитанцията за наем, както се изисква от закона. Книжката бе издадена в Масачузетс. Снимката на копието представляваше черно мастилено петно. Паркър накара пакистанката да му копира и двата листа и двамата с Руис се върнаха на улицата, където бяха паркирали.

Докато влизаха в колата, Паркър погледна към витрината на гледачката. Един надпис с лавандуловосини букви гласеше: „Мадам Наталия, психоложката на звездите“. Той също така обявяваше, че мадам приема плащане с карти „Виза“ и „Мастъркард“.

— Искаш да влезеш ли? — попита го Руис. — Може би тя ще успее да види бъдещето ти.

— Чудя се дали някой влиза в тази мръсна дупка. Ако мадам Наталия можеше да вижда в бъдещето, защо досега не е познала числата от тотото?

— Може би това не е нейната съдба.

Паркър включи на скорост и се отлепи от бордюра. Беше му на езика да каже, че хората сами градят съдбата си, но това не го представяше в особено добра светлина, тъй че се отказа. Знаеше, че сам си бе виновен да го изгонят от „Обири и убийства“, защото беше прекалено нафукан, прекалено арогантен, прекалено устат. Лично магаре отвсякъде. И сам бе направил избора да остане на службата, на която бе сега. Тя бе едно отклонение, което не водеше наникъде. Беше решил също така, че ще се докаже отново, ще излезе победител. Но според логиката на Руис, това може би не беше неговата съдба.

Руис се обади в отдела по отпечатъци да потърсят Алисън Дженингс. Кой знае, жената можеше да се окаже беглец, издирван от закона.

Адресът, който бе написала във формуляра за вземане на кутията под наем от „Бокс-4-U“, бе на сграда от червени тухли в един от опасните квартали на града, където всичко, в това число и населението, беше пренебрегвано от десетилетия. Бездомни уличници красяха пейзажа, ровеха в кофите за боклук, спяха по тротоарите. Срещу къщата, в която бе живяла Алисън, някакъв луд с парка, която някога е била бяла, маршируваше нагоре-надолу и крещеше обидни епитети на работниците, които работеха на нов строеж.

Мястото беше изкормено и се изграждаше наново за най-новото настъпление на градските маниаци. Надписът рекламираше, че строителната фирма предлага едно-, дву- и тристайни луксозни апартаменти в най-най-интересния нов район на града. В нарисувания от художника завършен вид на проекта крещящият хули бездомник не се виждаше.

— Те луди ли са? — попита Руис. — Никой, който е наред с акъла си, няма да се премести да живее тук. Няма нищо друго, освен рушащи се съборетини и шизофренични уличници.

— Почакай, докато открият „Старбъкс“ на ъгъла. Това ще преобрази махалата. Ще се довлекат новите контета и цените на забранените вещества ще скочат чак до тавана. Дори средният наркоман няма да бъде в състояние да живее тук. Това си е истинска социална трагедия.

— Мислиш ли, че тази жена все още е някъде тук?

Паркър сви рамене.

— Кой знае? Наела е кутията преди десет години. Може вече да е умряла. Нашият приятел Деймън може да е купил кутията от нея, или да я е наел. Ако я използва, би трябвало да живее някъде наоколо.

Някъде наоколо обхващаше доста голяма площ. Централното бюро контролираше четири и половина квадратни мили в центъра на Лос Анджелис, в това число Чайнатаун, Малкото Токио, финансовия квартал, кварталите за мода и бижута и конгресния център. Много място, много хора.

Паркър спря колата на паркинга пред участъка и се обърна към партньорката си.

— Първо, предай молбата на Деймън за работа на отдела за отпечатъци. Да видим дали ще успеят да ги сравнят с нещо от оръжието на убийството. След това се обади в Масачузетс. После потърси всяка Алисън Дженингс, която живее в града. Влез в компютъра и виж дали можеш да откриеш някое престъпление, подобно на убийството на Лоуел, в Лос Анджелис през последните две години. И се обади на телефонната компания за повече подробности относно обажданията в „Скоростни куриери“.

Руис го изгледа с безпокойство.

— Нещо друго да заповядате, господарю?

— Започни с обажданията. Деймън може да няма телефон, но може и да има. И вземи записите на телефонните разговори от офиса на Лоуел и от дома му.

— А какво ще правиш ти, докато аз изрина всичкия този боклук?

— Ще отида да говоря с Аби Лоуел. Искам да знам как името й се е озовало във вестника. Тя ще предпочете да говори с мен, вместо с теб.

— Защо си толкова сигурен?

На лицето му цъфна прочутата усмивка на Кев Паркър.

— Защото аз съм си аз, кукло.

След като се отърва от Руис, която повече нямаше да го дразни, Паркър се отправи директно към офиса на Лени Лоуел. Искаше да обиколи местопрестъплението и улиците наоколо при дневна светлина, без криминалистите и униформените полицаи да му се пречкат в краката, без курсистката, която обучаваше, и без големите клечки от „Обири и убийства“. Винаги бе смятал, че да се прекара част от времето на мястото, където е умряла жертвата, действа съсредоточаващо и успокояващо.

Не беше сигурен дали вярва в духове, но вярваше в душата. Вярваше в съществуването на нещо, което създаваше битието; енергията, която определяше един човек като човешко същество. Понякога, когато се разхождаше сам на местопрестъплението, му се струваше, че може да почувства тази енергия около себе си. Сякаш тя продължаваше да съществува. Друг път нямаше нищо. Празнота, пустош, вакуум.

Никога не бе обръщал внимание на подобни идеи в предишния си живот като детектив в „Обири и убийства“. Беше прекалено зает със себе си, за да чувства нещо за някого друг около него — бил той жив или мъртъв. От загубата спечели едно много хубаво нещо: чувствителност, възможността да излезе и да се отдалечи от себе си, така че да види по-ясно отстрани картината на онова, което го заобикаляше.

На дневна светлина кварталът не бе по-привлекателен, отколкото през нощта в сивата пелена на дъжда. Всъщност дори беше още по-зле. На светлината на облачното утро старостта, овехтялостта и умората нямаше как да се скрият.

Малката двуетажна къща, в която се помещаваше офисът на Лоуел, изглежда бе строена през петдесетте години. Остри ъгли, плосък покрив, метални панели с избелял цвят — бледосиньо, измито розово, жълто като повърнато. Алуминиеви рамки на прозорците. Срещу нея се бе настанила денонощната автоматична пералня, ниска тухлена сграда в неразличим стил.

Офисите на адвокатите, които защитаваха по-заможната измет, бяха в Бевърли Хилс и Сенчъри Сити, където светът беше красив. Това място бе от онези, където хората от долния край на хранителната верига установяваха своите практики. Въпреки това на Паркър му се струваше, че старият Лени е бил доста добре финансово.

Кадилакът на Лоуел бе изтеглен на буксир от мястото си пред задната врата на офиса, за да бъде проверен за следи и доказателства. Колата беше нова, но ужасно обезобразена. Домашният му адрес бе жилищна кооперация в един от новите модерни квартали в центъра, близо до Стейпълс Сентър. Скъпи вещи за човек, чиито клиенти постоянно използваха въртящата се врата в офиса на поръчителите за гаранция.

Паркър се замисли дали убиецът би рискувал да разбие стъклото на кадилака, ако е искал само да открадне парите от сейфа.

Беше ли това акт на наказателна ярост? Някой предишен клиент или член от семейството на клиент, който не е отървал наказанието и сега обвинява Лоуел? Беше ли мотивът за убийството отмъщение, а парите — допълнителна награда? Или убиецът е търсил нещо, което не е намерил в офиса? Ако случаят беше такъв, тогава убийството бе много по-сложно. Освен парите в сейфа, какво би могъл да притежава човек като Лени Лоуел, заради което си е заслужавало да бъде пречукан?

Паркър отлепи жълтата лента, ограждаща местопрестъплението, и влезе през задната врата на офиса. Миризмата на стар цигарен дим бе пропита в овехтялата дървена ламперия и се бе просмукала в тавана с шумозаглушителни плочки, боядисани в цвят на олио. Килимът беше тънък и изтъркан, цветът му бе избран така, че да крие мръсотията.

Вляво имаше баня. Криминалистите бяха минали през нея, бяха взели отпечатъци и косми от канализацията в мивката, но не бяха открили следи от кръв. Ако убиецът се бе изцапал с кръвта на Лени Лоуел, бил е достатъчно умен да не се почисти тук.

Следваше кабинетът на Лоуел. Прилична по размери стая, сега покрита с хартия и остатъци от праха, с който се снемаха отпечатъци, и късчета лента, маркиращи местоположението на жертвата върху килима. Кръвта на адвоката бе попила в него като почти неразличимо петно (още една идея за рекламно послание за производителите на килими: „Попива големи петна от кръв!“), чекмеджетата бяха издърпани от шкафа за папки, както и от бюрото.

— Вие нямате право да сте на местопрестъплението! — изрече високо Паркър.

Аби Лоуел, която седеше зад бюрото на баща си, подскочи и въздъхна тежко, сякаш искаше да стане и да побегне.

— О, Господи! Изкарахте ми акъла! — извика тя, като притисна с ръка гърдите си, сякаш да предпази сърцето си да не изскочи оттам.

— Трябва да ви попитам какво правите тук, госпожице Лоуел — поде Паркър, като взе един стол и седна срещу нея. Облегалката му бе покрита със засъхнала кръв. — Ние запечатахме местопрестъплението.

— А направихте ли необходимото за погребението? — попита тя, като възвърна самообладанието си и се обгърна с него както кашмиреният пуловер, който носеше, обгръщаше тялото й. — Знаете ли къде баща ми държи застрахователната си полица? Ще се обадите ли в компанията вместо мен? А да знаете нещо за завещанието му? Сигурна съм, че има такова, но нямам представа къде може да бъде. Не знам дали иска да бъде погребан или кремиран. Можете ли да ми помогнете, детектив Паркър?

Той поклати глава.

— Не, не мога. Но ако ми се бяхте обадили, щях да ви чакам тук и да ви помогна в търсенето. Щях да зная какво сте докоснали и преместили. Щях да зная дали сте взели нещо друго, освен последната воля на баща си и застрахователната му полица.

— Обвинявате ли ме? — попита тя, като се изправи и елегантно вдигна едната си тъмна вежда.

— Не. Просто обяснявам. Това е местопрестъпление, госпожице Лоуел. Не ме интересува, че жертвата е баща ви. За мен няма значение, че според вас имате право да влезете в офиса му. Моята работа е съвсем ясна. В секундата, в която баща ви е престанал да диша, той става моя отговорност. Аз ставам негов защитник.

— Колко жалко, че не сте били тук, за да го предпазите от убийството. Като казвам вие, нямам предвид лично вас, а целия полицейски участък на Лос Анджелис.

— Ние не можем да предсказваме кога и къде ще се случи престъпление — каза Паркър. — Ако беше така, аз нямаше да имам работа. И честно казано, вие би трябвало да ни превъзхождате в способността да защитите баща си. Вие познавате навиците му, приятелите му, а вероятно и враговете. Може би знаете, че е надушил нещо, заради което би могъл да бъде убит.

Тя го погледна скептично.

— Да не искате да кажете, че вината е моя, защото някакъв главорез е влязъл в офиса на баща ми и го е убил? Невероятен сте! Интересно докъде ли се простира вашата безчувственост и арогантност.

— Едва ли искате да откриете — отвърна Паркър. Свали шапката си и кръстоса крака. — Вие самата не изглеждахте особено разстроена снощи, ако ми позволите да отбележа. Влязохте, без да трепнете, в стаята, в която баща ви позираше на земята, за да бъде очертан с тебешир. Като че ли бяхте по-разочарована заради провалените ви планове за вечеря.

— Защо? Защото не припаднах, не се строполих на пода с ридания? Защото не изпаднах в истерия? — попита саркастично тя. — Аз не съм истеричен тип, детектив. И плача само когато съм сама. Вие не знаете нищо за отношенията ми с баща ми.

— Че разкажете ми! Защо не? Бяхте ли близки?

— По наш собствен начин.

— Какъв беше той?

Тя въздъхна, погледна встрани, после върна погледа си върху Паркър. Връзките помежду им, както повечето връзки, бяха по-сложни, отколкото можеше да опише — или по-сложни, отколкото той можеше да разбере.

— Ние бяхме приятели. Лени не бе много грижовен баща. Все отсъстваше. Мамеше майка ми. Пиеше прекалено много. Представата му да прекара времето с мен, когато бях дете, се свеждаше до това да ме замъкне на надбягвания или в бара, където се правят залаганията, а там просто забравяше, че съществувам. Родителите ми се разведоха, когато бях на девет години.

— Защо не го намразихте?

— Защото беше единственият баща, когото имах. И защото, въпреки всичките му грешки, не беше лош човек. Просто не можеше и не искаше да живее според очакванията на другите.

Обезпокоена от погледа му, тя стана от стола на Лени и започна да крачи бавно из стаята пред етажерките, със скръстени ръце, като оглеждаше няколкото неща, които не бяха съборени при претърсването. Беше великолепна. Приличаше на модел за висша мода, облечена в сапфирения си пуловер и подходяща по цвят пола. На краката си носеше чифт много хубави черни ботуши.

— Бях му сърдита дълго време, след като ни напусна. Главно защото останах с майка ми.

— Но му простихте?

— Ние се открихме отново, когато започнах да уча в колежа. Неочаквано бях станала възрастна. Можехме да разговаряме. Исках да стана адвокат. Той събуди интереса ми към тази професия.

— Станали сте приятели — замислено продума Паркър. — Ето защо го наричате Лени, а не татко.

Тя погледна отново встрани. Не искаше той да види, че е силно развълнувана от спомените за баща си. Но издайническите следи бяха там — тънката пелена от сълзи в тъмните очи, потрепването на брадичката. Страхотен контрол, стоманено самообладание, помисли си Паркър.

Предположи, че може би точно на това се бе научило малкото момиченце, докато баща му е бил зает да определи хендикапа на шестото надбягване в Санта Анита. Точно това бе правила малката Аби, разкъсвана между воюващите си родители, когато баща й си е отишъл, а сетне отново се е появил в живота й. Тя е поддържала самоконтрола си. Потискала е реакциите си. Би могла да преживее всяко предизвикателство, ако не позволи на нищо да проникне през бронята й.

— Познавахте ли приятелите на баща си? — попита спокойно Паркър. — Враговете му? Дали е попаднал на нещо опасно?

Тя леко се усмихна. Сякаш на някаква шега, която само тя си знаеше и не искаше да сподели с него.

— Лени винаги търсеше да хване някого на въдицата. Може би накрая е успял. Не знам. Ако се е забъркал в нещо… не знам. Не ми е казал. Ние говорехме за изпитите ми. Каза ми, че иска да работя с него, когато завърша. Ходехме на надбягвания.

Гласът й се напрегна при последното изречение. Връзката с баща й бе преминала през един пълен цикъл, само че този път те бяха приятели и той й даваше вниманието, което бе жадувала като дете. Толкова силно го бе жадувала, че бе решила да го последва, да се отдаде на неговата професия, за да му се хареса — съзнателно или не.

За миг Паркър не каза нищо, просто плъзна погледа си по вещите върху бюрото. Аби Лоуел продължи бавния си ход. Тя иска да се махне оттук, предположи Паркър. Дори невинните хора не обичат компанията на ченгетата. Все още не знаеше дали тя бе невинна или не.

— Вие ли ще се заемете с погребението? — попита, сменяйки темата. — Той няма ли други роднини?

— Има брат, някъде в Ню Йорк. Също и дъщеря от първия си брак — Ан. Не съм я виждала от години. Мисля, че се премести в Бостън. И три бивши съпруги. Нито една от тях няма да прекоси улицата, дори за да плюе върху трупа му.

— Значи вие сте единствената, простила му, от цялата компания.

Тя не направи коментар, сякаш не чу какво каза. Вдигна една черна кожена чанта от пода и я сложи на бюрото. Беше в тон с ботушите й.

— Имате ли нещо против, ако запаля, детектив? — попита, като вече вадеше цигара от пакет „Нюпорт“.

Той изчака да я сложи в устата и да насочи запалката, преди да отговори.

— Да, имам.

Момичето го стрелна изпод вежди и въпреки това запали. Като издуха струята дим към потъмнелия от никотин таван, каза:

— Попитах само от учтивост.

Тя се наведе над бюрото. Профилът й напомняше рисунъка на Ерте[2] — същите издължени, грациозни, неуловимо загатнати линии на ранното арт деко. Кожата й бе фина като порцелан. Косата й падаше по гърба като тъмен водопад. Във външния й вид нямаше нищо от Лени. Паркър се зачуди дали другата му дъщеря бе имала същия късмет. Същевременно си задаваше въпроса дали тази не се опитва да го разсее, да отвлече вниманието му.

— Говорихте ли с някого онази нощ, след като си тръгнахте, госпожице Лоуел?

— Не. Отидох си вкъщи.

— Не се обадихте на майка си? Не й съобщихте, че бившият й се е отписал от този свят?

— Майка ми почина преди пет години. От рак.

— О, съжалявам — произнесе автоматично Паркър. — Не се ли обадихте на приятел? На любовник?

Тя въздъхна нетърпеливо, загаси цигарата и отново тръгна из стаята.

— Какво се опитвате да разберете, детектив? Ако имате някакъв въпрос, задайте го направо. Няма нужда да играем на „Вие питате, ние отговаряме“, за да разберете нещо за личния ми живот. Трябва да уредя погребението и в единадесет имам лекции.

— Лекции? — Паркър сви вежди. — Нима няма да отделите един ден за жалейка, да се опитате да свикнете с мисълта, че баща ви е бил убит преди по-малко от двадесет и четири часа.

— Баща ми е мъртъв. Не мога да променя това. — Крачката й се ускори. — Беше убит. Не мога да свикна с тази мисъл. Не знам как някой би могъл да свикне. Според вас нима за мен ще е по-добре да си остана вкъщи по пижама, за да размишлявам върху безсмислието на живота? — попита. — Може да ви изглеждам студена и безсърдечна, детектив Паркър, но приемам случилото се по единствения разумен според мен начин — продължавам да вървя напред, като се опитвам да свърша онова, което трябва, защото никой няма да го направи вместо мен.

— Сега се справяте, но по-късно ще рухнете — рече Паркър, ставайки от изцапания с кръв стол. Застана до нея и също се облегна на единия ъгъл на бюрото. — Аз съм ченге от двадесет години, госпожице Лоуел. Знам, че всеки се справя със скръбта по свой собствен начин. Веднъж имах един случай — продължи той след кратка пауза. — Една жена беше убита в катастрофа. Палтото й се бе закачило за вратата, когато престъпникът я блъснал. Беше я влачил почти цял квартал. Ужасна гледка. Съпругът й бе известен и преуспяващ художник. Неговият начин да се справи, да извади от себе си скръбта, вината и всичко, което го измъчваше, бе да се заключи в ателието си и да рисува. Той рисува тридесет и шест часа без прекъсване, без да спи, без да се храни. Тридесет и шест часа бушувал и вилнял из студиото си, хвърляйки бои, четки, кутии, бурканчета, всичко, което хванал с ръце. През цялото време плакал, ридал, викал, крещял, ругал. Асистентът му ми се обади, защото се страхуваше, че е получил психически срив, и се тревожеше да не направи опит за самоубийство. Накрая утихнал. Излязъл от ателието, без да говори с никого, взел си душ и си легнал. Асистентът влязъл в студиото, за да види какво е правил през цялото време. И видял около дузина огромни платна. Невероятни работи, брилянтни, гениални, надминаващи многократно всичко, което бил правил до този момент. Полок[3] щял да се разплаче, ако ги види. Всяка емоция, разкъсвала този човек, била гениално изобразена на платната — гняв, скръб, отчаяние, болка. Когато се събудил, художникът се върнал в студиото и унищожил всичко. Казал, че картините са лични, че не са предназначени за никой друг. Той погреба жена си и продължи да живее.

Аби Лоуел го гледаше, опитвайки се да открие как трябва да реагира, какво трябва да мисли, какъв трик може да се крие в чутото току-що.

Паркър разпери ръце.

— Както казах, всеки се справя както може.

— Тогава защо съдите мен?

— Не ви съдя. Просто трябва да зная отговора на всяко защо, госпожице Лоуел. Това ми е работата. Например трябва да знам защо във вестник „Таймс“ тази сутрин пише, че вие, двадесет и три годишна студентка по право, сте открили тялото на баща си.

Нещо проблесна в очите й, премина като сянка през лицето й и изчезна. Не беше гняв. Приличаше повече на изненада. После лицето й отново стана непроницаемо, като на първокласен играч на покер.

— Не знам. Това не е истина. Вие знаете, че не е — отвърна отбранително тя. — Бях в ресторанта, когато ми се обадиха. И не познавам никакви репортери. Дори и да познавах, нямаше да говоря с тях.

— И не сте говорили с никого, след като напуснахте този офис снощи?

Този път се появи сянка на нетърпение.

— Казах ви. Не.

Тя погледна часовника си, изправи се и взе чантата си.

— А преди това? Не се ли обадихте на някого от ресторанта или от колата си, на път за насам? На приятел, на роднина?

— Не. И съм сигурна, че можете да вземете записите на обажданията от моя мобилен телефон, ако не ми вярвате. — Тя прехвърли дръжката на чантата си през рамо и погледна към предната врата на офиса. — Трябва да вървя — заяви доста безцеремонно. — Имам среща с погребалния агент в единадесет.

— Мислех, че имате лекции.

Очите й се присвиха от раздразнение.

— Лекциите ми са в един. Сбърках. Имам много неща да върша, детектив. Знаете как да се свържете с мен, ако се нуждаете от още нещо.

— Мога да ви намеря.

Тя мина покрай него, за да излезе. Паркър протегна ръка и я хвана внимателно.

— Не бихте ли желали да узнаете кога тялото на баща ви ще бъде освободено от моргата? Сигурен съм, че погребалният агент ще се нуждае от тази информация.

Аби Лоуел го погледна право в очите.

— Тялото му няма да бъде освободено, докато не направят аутопсия. Казаха ми, че ще минат няколко дни, може би седмица. Искам всичко да бъде предварително уредено, така че да приключи колкото е възможно по-бързо.

Паркър я пусна. Това момиче имаше спокойствието на асистентката на хвъргач на ножове в цирка, трябваше да признае това. Замисли се дали зад леденото самообладание, освен самотното малко момиченце, принудено да се защитава само, не стоеше и нещо друго.

Погледът му премина по бюрото, докато прехвърляше тези мисли в главата си. Тя си тръгна с празни ръце, нямаше никаква следа от нещата, които бе дошла да търси — застрахователната полица на Лени, последната му воля.

Той отиде до колата, извади от жабката апарат „Полароид“ и се върна. Направи снимки на бюрото, на отворените чекмеджета, на пода. Сетне внимателно вдигна един черен пластмасов плик от полуотвореното чекмедже на бюрото. Беше празен. Отпред със златни букви бе напечатано „Сити Нешънъл Банк“. Върху пластмасата ясно личаха очертанията на малък ключ. Вероятно от сейф.

Паркър се настани на големия кожен стол на Лени и се огледа из стаята, опитвайки се да си представа какво е виждал адвокатът, когато е оглеждал владенията си. Върху какво е спирал погледа си. Снимката на Аби бе съборена върху бюрото. Той погледна надолу край стола. Няколко брошури от пътнически агенции лежаха наполовина скрити под бюрото. Паркър посегна и ги избута с върха на обувката си.

— Е, Лени — произнесе той в празната стая. — Надявам се, че сега си в някой друг рай, но кой знае защо си представям, че си отишъл там, където отиват всички мръсни адвокати. Надявам се да си взел със себе си лосион срещу слънце.

Бележки

[1] Фонетично „Кутия за вас“. — Б.пр.

[2] Ерте (Роман Тиртов) — един от представителите на течението ардеко, художник и дизайнер, работил във Франция, от руски произход, 1892–1990 г. — Б.пр.

[3] Джаксън Полок — американски художник експресионист — 1912–1956 г. — Б.пр.