Тами Хоуг
Куриерът трябва да умре (54)

Глава 54

Още една великолепна южнокалифорнийска утрин. Ярко слънце, задръствания, спиране на уличното движение и любов към сензациите.

Всяко ранно новинарско предаване във всяка телевизионна станция в града имаше една и съща основна тема — „Опасен сблъсък на Пършинг Скуеър“, последвано от „Престрелка на Олвера Стрийт“. По-голямата част от провала на Пършинг Скуеър бе заснета на видеокасета от един студент от Филмовата академия, който бил в парка, за да прави документален филм за екипа, подготвил нощните снимки на същото място.

Всяка станция имаше репортери на живо на самото място, където абсолютно нищо не се случваше в шест сутринта и никой нямаше нищо важно за казване.

„За еди-кой си канал фактите предаде на живо от (следваше името на мястото) (следваше името на репортера.).“

Това бе телевизионната журналистика на новия век.

Паркър гледаше телевизора с изключен звук, четейки подзаглавията с името на Даян, които се появяваха отново и отново. Всяко ченге и технически работник от отдел „Убийства“, всеки медик и полицай я познаваше. Не се виждаше края на наплива от хора, желаещи да получат своя миг слава, да пристъпят под светлината на прожекторите, за да направят някакъв коментар, да изразят шока или удивлението си. В горния десен ъгъл на екрана на всеки канал стоеше снимката й.

Сърцето го заболя, когато я видя. Заболя го от опустошените й очи, от бледността на кожата. Жизнената, силната, прекрасната жена, която познаваше, повече не съществуваше. Това бе някаква друга Даян. Това бе Даян, за която тя му бе говорила снощи, една непозната, дори за самата нея. В тази Даян живееха страх и ярост, и онази първична болка, която караше иначе добри хора да прескачат граници, които никога не биха прекрачили. Тази Даян бе извършила задочно убийство, бе простреляла един човек в главата. Бе замислила и осъществила план да осъди един човек за престъпление, което обикновено се наказва със смърт.

В тази Даян живееше необходимостта от любов, жаждата за връзка, уязвимостта на дете. Тази Даян бе използвана и наранена от един сексуален социопат в жестока и безсърдечна игра.

Паркър се отдалечи от телевизора с плазмен екран и отиде на покрива, за да се разкърши, да изключи всичко от съзнанието си и да изпълни движенията, които му помагаха да се успокои и концентрира всеки ден през последните няколко години. Днес обаче танцът му бе напрегнат от гняв, а енергията чи — блокирана от силата на емоциите му.

Когато търпението му се изчерпа и той се измори, просто се предаде и застана, загледан в покривите на Чайнатаун, заслушан в звуците на града, който се събуждаше и започваше новия си ден.

Едно от нещата, които най-много обичаше в Лос Анджелис, бе всепобеждаващото чувство, че всеки ден е новост, че носи в себе си възможността мечтите ти да се осъществят и да се превърнат в действителност. Днес той най-вероятно щеше да загуби кариерата, за която така упорито се бе борил да възстанови. Днес жената, която обичаше, щеше да бъде обвинена в убийство, а един неморален, безскрупулен и безсърдечен емоционален изнасилвач щеше да бъде освободен с неизказаното пожелание да си живее живота все едно нищо не се е случило.

Паркър въздъхна тежко и се върна в къщата, за да се приготви да посрещне всичко това. Най-доброто, което човек можеше да направи с един лош ден, бе да го изживее и приключи с надеждата, че следващият ще бъде по-добър.

Първо спря в болницата. Преди всичко, защото беше рано и имаше по-голям шанс да не се сблъска с никого от „Обири и убийства“. Те със сигурност щяха да разпитат Аби Лоуел същия ден, но едва ли бързаха да го направят толкова рано. Еди Дейвис нямаше да отиде никъде. И второ, защото все още имаше значка и карта, а това му позволяваше да я види, без да му бъдат задавани излишни въпроси.

Тя лежеше като призрачна фигура под белите чаршафи. Уредите отчитаха жизнените й показатели и бяха единственото нещо, което показваше, че е жива. Беше втренчила очи в телевизора, който висеше от тавана. Лицето й беше бледо, празно, а очите безизразни. Гледаше предаването „Днес“. Репортерът на Ен Би Си стоеше на Пършинг Скуеър и говореше за инцидента, филмът на студента се въртеше, а Кати Курик изглеждаше загрижена, докато питаше репортера дали има пострадали от минувачите.

— Твоите петнадесет минути започват — рече Паркър, почуквайки по часовника си.

Очите на Аби се обърнаха към него. Не каза нищо. Паркър придърпа един стол до леглото й и се настани на него.

— Казаха ми, че прогнозите са добри. Имаш усещания във всички крайници.

— Не мога да движа краката си — проговори тя.

— Но знаеш, че са там. Това е добър знак.

Тя го изгледа за миг, опитвайки се да реши какво да отговори. Погледът й прескачаше от телевизора върху него и обратно.

— Благодаря, че остана с мен снощи в парка. Беше много любезно от твоя страна.

— Пак заповядай — усмихна се закачливо той. — Видя ли? Не съм чак толкоз лош.

— Ти си ужасно лош — възрази Аби. — Третираше ме като престъпник.

— За това сега ще ти се извиня — каза Паркър. — Но моята работа е да подозирам хората. В девет случая от десет излизам прав.

— А в десетия?

— Изпращам цветя.

— Хвана ли куриера?

Той кимна.

— Той няма нищо общо със смъртта на баща ти.

— Той се опита да ми продаде негативите. Мислех, че работи заедно с Дейвис.

— Защо искаше да ги притежаваш?

— Трябва ли да извикам адвоката си? — попита тя.

Паркър поклати глава.

— Не е противозаконно да преследваш негативи. Ти ли си на тях?

— Не.

— Имаш ли някаква роля или участие в изнудването? — Не беше сигурен, че няма. Поведението й през цялото време не бе на невинен човек.

— Случайно открих в какво се бе забъркал Лени — обясни Аби. — Не мислех, че повече може да ме изненада или разочарова. Оказа се, че съм грешила.

— Тежко е да научиш този урок, особено от човек, на когото държиш.

— Не можех да повярвам, че е истина. Противопоставих му се, молех го да престане, като че ли това щеше да промени факта, че бе станал изнудвач. Заяви ми, че не може. Бил хванат в капан, страхувал се от Еди.

— Как изобщо се е забъркал в това?

— Дейвис му беше клиент. Отишъл при него и му признал за убийството, похвалил му се колко е велик. Не мислел, че Лени може да го издаде. После го помолил да му помогне с изнудването. Трябвал му някой, който няма да го измами и да отмъкне снимките.

— И Лени се съгласил — довърши Паркър. Съблазънта на парите беше прекалено голяма, а признанието за бруталното убийство от извършителя правеше офертата опасна за отхвърляне.

Една сестра влезе в стаята и го погледна укорително, докато проверяваше уредите и състоянието на Аби, опитвайки се да го прогони. По напрежението върху лицето на Аби можеше да разбере, че й се е насъбрало много.

— Лени ли предаде Дейвис на областния прокурор? Искал е последната, голямата сума само за себе си?

Сълзи напълниха очите й и затрепкаха заплашително на клепачите. Машината отчете, че сърцето й заби по-бързо.

— Аз направих това — призна с тих, виновен глас тя. — Мислех, че Жирадело ще тръгне след него…

Тогава Дейвис щеше да бъде арестуван за убийството на Триша Краун-Коул. На снимките бяха само Даян и Дейвис. Може би нямаше да намерят нищо срещу Лени, освен думата на един престъпник. Но Дейвис бе имал други планове.

— Ти лично ли говори с Жирадело?

— Не, говорих с помощника му.

— Каза ли си името?

— Не можех.

Колко сериозно бе приел Антъни Жирадело едно анонимно обаждане, засягащо случай, който щеше да изстреля в орбита собствената му политическа кариера? Не особено сериозно. Той имаше личен интерес да тикне Роб Коул зад решетките. Дори беше изненадващо, че изобщо си бе направил труда да изпрати Кайл и Родик да поогледат и подушат на бойното поле.

Паркър погледна Аби Лоуел. Изглеждаше много млада, уплашена и съкрушена от загубите, които бе понесла. Можеше да я види на пет или шест годинки как седи в ъгъла на някой клуб за залагания, със същото изражение на лицето, захвърлена от баща си сякаш е багаж или вехта чанта, която той ще си вземе на излизане.

Очите й се затвориха. Сестрата загълча. Паркър измърмори едно „довиждане“ и излезе от болничната стая.