Тами Хоуг
Куриерът трябва да умре (28)

Глава 28

Утрото беше като сладка нежна мечта на хоризонта на изток от Лос Анджелис. Тесни ивици от индиговосиньо, мандариненожълто и розово очакваха да разцъфнат. Офшорната система за време, която бе докарала дъжда откъм океана, сега бе изчистила небето и бе оставила въздуха свеж и измит с обещание за синьо като от каталога на „Техниколор“.

На покрива на реставрирания стар склад един мъж се движеше бавно с елегантните, премерени движения на тай-чи — „Бял жерав разперва криле“, „Змия пълзи“, „Игла на дъното на морето“. Бе съсредоточен върху дишането, движението, вътрешната неподвижност. Дишането му бе незабележимо като леките облачета, които се разпръскваха в атмосферата.

На друг покрив на запад възрастен мъж и дете се движеха в унисон, рамо до рамо. Индивидуалните им енергии се докосваха, но съзнанията им бяха напълно разделени. Медитация в движение. Бавно посягане, бавна стъпка, пренасяне на тежестта назад. Една поза водеше до друга, следващата се преливаше в трета. Като бавен танц.

Под подлеза, където се пресичаха Четвърта и Флауър в центъра на Лос Анджелис, Джейс се бе свил в своето одеяло за оцеляване, военното му яке бе хвърлено върху него, за да скрие сребристата тъкан, от която бе направено. Приличаше на голям лист алуминий, но топлеше тялото му и можеше да се сгъне до размера на сандвич.

В продължение на няколко часа задрямваше и се събуждаше, но така и не можа да заспи. Свит на кълбо, за да се топли и да привлича колкото може по-малко внимание, Джейс чувстваше тялото си замръзнало. Сега започна бавно да се разтяга. Ставите му сякаш бяха разчленени.

Един квартал по-надолу, на Пета и Флауър, куриерите започваха да се събират за кафе и гориво в бистрото на Карл Джуниър. Беше готов да продаде душата си за чаша горещо кафе. Католическата мисия на Четвърта и Лос Анджелис Стрийт предлагаше закуска на всеки, който поиска.

Може би щеше да отиде там, но по-късно. Сега искаше да говори с Мойо, да разбере какво мислят хората, какво става в „Скоростни“, какво може да е казала Ета на ченгетата. По-късно пространството под моста щеше да се напълни с куриери, мотаещи се в очакване на повикване. Те паркираха своя разнороден асортимент от колела и кацаха като ято гарги на жицата, говорейки си за всичко — от вегетариански диети до мускулите на Шварценегер.

От всички куриери Мойо беше единственият, когото Джейс уважаваше много и на когото можеше почти да се довери. Той се изявяваше като побъркан последовател на раста с неговите вуду магии и суеверия, но Джейс знаеше, че повече се прави на луд, като лисицата, а не е луд като Проповедника Джон. Мойо бе оцелял като куриер много години. Никой не можеше да постигне това благодарение само на голия късмет. А понякога, когато за малко сваляше маската си, зад нея за миг можеше да се види кой стои — интелигентен мъж с невероятно душевно спокойствие.

От Мойо щеше да получи пълни подробности. Ако успееше да го хване насаме.

Джейс сгъна своето одеяло за оцеляване и го сложи в раницата си. Отиде зад купчина бетонни плочи и се облекчи, след което притегна ремъците, метна се на Звяра и завъртя педалите по улицата към бистрото на Карл. Нямаше никакво движение. Градът все още се събуждаше, протягаше и прозяваше.

Това беше любимото му време от деня, когато можеше да вдишва дълбоко свеж въздух, когато главата му все още беше чиста от шума и отровните газове и когато хилядите въпроси и отговори, които проблясваха за части от секундата като светкавици в мозъка на един куриер, докато хитруваше из трафика, избягваше пешеходците, вземаше мигновени решения, за да съкрати максимално пътя на доставката, все още не се въртяха в главата му. В този ранен час денят все още се опитваше да бъде добър.

Джейс паркира Звяра до стената на бистрото и пое риска да го остави незаключен, в случай че му се наложи много бързо да се изнесе оттук. Не можеше да рискува и да влезе вътре. Вместо това пресече Пета улица и застана на ъгъла с високо вдигната около лицето яка, присвити рамене, ръце в джобовете, шапка, нахлупена до очите. Приличаше на едно от многото момчета по тези улици. Никой нямаше да му обърне внимание, нито да занимае мисълта си с него повече от секунда.

Първата двойка куриери, които се появиха, работеха за друга агенция, която обличаше служителите си с фланелки с отпечатано лого и щитове срещу вятъра. Джейс познаваше доста момчета, които се бяха отказали от по-доброто заплащане, просто защото не искаха да загубят своята индивидуалност, като се обличат като бръмбари. Той самият бе готов да облече и циркаджийски костюм за по-добро заплащане, но агенциите с униформи не наемаха куриери без документи.

Стоя може би десетина минути, преди да види Мойо да идва откъм Пета. Макар че слънцето все още не бе изгряло, той вече бе скрил лицето си зад своите очила запазена марка тип Рей Чарлс. Глезените и пищялите му бяха увити с яркозелена лента върху морав колоездачен клин, а отгоре бе навлякъл няколко пласта парцаливи тениски и суитшърти. Приличаше на изпаднал балетист, танцьор, който преживява тежки времена.

Джейс тръгна да пресича улицата, когато Мойо се шмугна по тротоара в началото на алеята.

— Хей, приятел — започна той. — Може ли да ми дадеш…

— Нямам нищо за теб, момко — рече Мойо, като намали ход. Завъртя десния си крак назад, за да спре все още движещото се колело, и слезе грациозно от него. — Нямам нищо, освен добри пожелания.

Джейс подаде леко глава изпод яката на якето, надявайки се Мойо да го разпознае. Огледа се наоколо, за да се увери, че са сами на улицата и няма никой друг.

— Мойо, аз съм. Джейс.

Мойо спря като закован и го загледа. Вдигна очилата на главата си и продължи да го гледа. Но не се усмихна.

— Самотният рейнджър — каза най-накрая. — Сякаш дяволът те е преследвал и май те е хванал.

— Има нещо такова.

— Полицията те търси вчера. Две отделни групи. Първите ме попитаха дали те познавам. Казах им, че никой не познава Самотния рейнджър.

— А какво им каза Ета?

— Тя също не те познаваше — отвърна той. Лицето му беше мрачно, изтощено, тъжно, като лицето на Исус Христос по старите картини, изобразяващи го на кръста. Ако Христос е имал коса на сплъстени фъндъци по главата си. — За човек, когото никой не познава, ти се оказа особено популярен, Джей Си.

— Много е сложно.

— Не, не мисля така. Или си убил някого, или не си.

Джейс го погледна право в очите.

— Не съм. Защо ще го правя?

Мойо не мигна.

— Всеизвестно е, че парите по принцип са силен мотив.

— Ако имах пари, нямаше да съм тук. Щях да съм в самолета за Южна Америка.

Той огледа нервно улицата, очаквайки някой да излезе от ресторанта и да го види.

— Трябва да говоря с Ета, но не мога да се върна в „Скоростни“, а нямам мобилния й телефон.

— Там, където е Ета, няма телефони, момко — рече Мойо.

По гърба на Джейс пропълзя странно напрежение, докато гледаше христовото лице на Мойо. Очите му бяха подути и зачервени, сякаш беше плакал.

— Какво искаш да кажеш?

— Минах покрай базата на път за насам. Уличката е оградена с жълти ленти. Вътре се разхожда един полицай.

Джейс почувства студ, който нямаше нищо общо с времето. Този студ идеше някъде дълбоко отвътре.

— Не! — прошепна, клатейки глава. — Не!

— Казах му: „Аз работя тук, човече.“ А той ми рече: „Днес няма да работиш, растаман“. — Очите му станаха стъклени от сълзите, които напираха в тях. Гласът му надебеля. — „Снощи тук е била заклана една жена.“

Джейс отстъпи назад, обърна се на едната, после на другата страна, сякаш търсеше начин да избяга от този миг, от ужасните картини, които се промъкваха в съзнанието му като кървави петна по рокля.

— Не е била тя!

— Микробусът й още стои там. Тя не си ходи без него.

— Може да не е запалил. Може да е повикала такси.

Мойо го наблюдаваше. Джейс се завъртя в кръг. В мисълта си крещеше за помощ, но както става в сънищата, никой не го чуваше. Налягането в главата му се увеличаваше, натискаше ушите, опитваше се да прободе очите му. Той я хвана с ръце, сякаш да я предпази от избухване, да задържи образите и мислите, които се опитваха да я пробият и да излязат оттам. Струваше му се, че не може да диша.

Ета. Тя не можеше да е мъртва! Не можеше да изчезне току-така! Беше прекалено голяма. Имаше прекалено много собствено мнение, прекалено много ентусиазъм, прекалено голяма уста, всичко у нея бе много и голямо. Заля го вина заради подозрението, че го е издала на полицията. Господи, тя беше мъртва! Гърлото й било прерязано.

Можеше отново да види черния седан, който се плъзна по алеята вчера сутринта. Можеше да види преследвача зад волана. Квадратната глава, малките очички, бенката отзад на врата. Можеше да почувства първобитния страх, който го обзе да не бъде разпознат. Но колата го подмина като сянката на смъртта. Преследвачът дори не го удостои с поглед.

— Лош квартал — рече Мойо. — Стават лоши неща. Или може би ти знаеш нещо, които ние не знаем.

Джейс почти не го чу. Ета не беше мъртва, защото работеха в лош квартал. Тя беше мъртва заради него. Не знаеше защо земята, на която стоеше, не се продъни под тежестта на тази вина.

Беше прекарал по-голяма част от живота си, държейки хората на разстояние от себе си, за да се защити. Ето че същите тези хора сега бяха в опасност. Или мъртви, заради него. Иронията на ситуацията горчеше като жлъчка в устата му.

— Е, знаеш ли нещо, което останалите от нас не знаем, Самотен рейнджър?

Джейс поклати глава.

— Не. Бих искал, но не знам.

— Тогава защо бягаш? Не си убил човек. Не си убил Ета…

— Господи, не съм!

— Тогава от какво бягаш?

— Слушай, Мойо. Попаднал съм в центъра на нещо, което не разбирам. Ченгетата ще бъдат щастливи да хвърлят задника ми в пандиза, но аз няма да отида там. Не съм направил нищо лошо.

— Но търсиш помощ? — Мойо вдигна вежди. — Затова ли сега говориш с мен? Потърсил си помощ от Ета и сега тя е мъртва. Това никак не ми харесва.

— Защо смяташ, че е мъртва заради мен? — запита Джейс. Ти не можеш да знаеш това. Аз го знам, но не и ти. — Може да е била убита заради чантата й от някой надрусан наркоман.

— Вярваш ли го, Джей Си?

Не, не го вярваше, но не си призна. Нямаше смисъл да го казва. Мойо вече си бе направил изводите. Чудно как все още можеше да се чувства разстроен, когато знаеше, че така е много по-добре, отколкото да очаква нещо от когото и да било.

— Не искам нищо от теб — рече Джейс. — И със сигурност не съм искал това да стане.

Той тръгна към Звяра.

Мойо му препречи пътя.

— Къде отиваш?

Джейс не отговори, но се опита да го заобиколи. Мойо блокира пътя му, като го бутна назад с ръка върху рамото му.

Джейс също го отблъсна.

— Не бих искал да те направя съучастник, Мойо. Съжалявам. Не се тревожи за мен. Мога да се грижа за себе си.

— Не се тревожа за теб. А заради Ета. За онова, което се случи с нея. Полицията дойде да те търси и сега тя е мъртва. Мисля, че трябва да говориш с тях.

— Аз не мисля така. — Джейс нахлупи каската, сложи левия си крак на педала и се отблъсна, завъртайки десния върху стъпенката на колелото, което бавно тръгна напред.

— Значи не ти пука, че някой е прерязал гърлото й? — рече Мойо, а гласът му стана по-силен и по-гневен. Той яхна своето колело и подкара редом с Джейс. Двамата завиха край ъгъла и прекосиха Флауър. — Някой трябва да плати за това.

— Няма да съм аз — рече Джейс, набирайки скорост. — Не знам кой е убил Ета и няма да отида при ченгетата.

Докато го казваше, не откъсваше очи от пътя, защото не искаше Мойо да види, че лъже. Знаеше много добре кой е убил Ета. Ако отидеше в полицията, можеше да опише преследвача с подробности, чак до бенката на врата. Мъжът сигурно имаше досие дълго цял километър. Лицето му без съмнение фигурираше в полицейските архиви и албумите със снимки на престъпници. Джейс щеше да го разпознае на секундата. Можеше, без да се замисли да го покаже в редицата от заподозрени.

Работата бе, че ако отидеше в полицията, щяха да го тикнат в килията и нямаше дори да пожелаят да изслушат онова, което имаше да им каже. Те го търсеха заради Лени, а той нямаше алиби за времето на убийството, което сигурно бе извършено от човека, опитал се да убие и него, и от никой друг. Търсеха го и заради разбиването на апартамента на Аби Лоуел. Тя с радост щеше да го посочи. А сега и Ета. Не знаеше по кое време е била убита, не знаеше дали има алиби или не. Но бе наясно, че единственото, което свързваше тези трима души — освен преследвача, беше той самият.

— Ти не искаш да отидеш — укори го сърдито Мойо, карайки рамо до рамо с него. — Ета е мъртва. Тя има семейство, деца…

— А аз нямам, тъй че какво, ако ме вкарат в затвора — промърмори Джейс, докато се оглеждаше. Изправи се, пусна кормилото и постави големите защитни очила, които висяха на врата му, на очите си.

— Ти мислиш само за себе си и за никой друг.

— А ти не знаеш нищо за мен, Мойо. Не знаеш какво става. Стой далеч от тази каша.

Джейс натисна здраво педалите и усили ход, опитвайки се да увеличи разстоянието помежду им. Да се отдалечи от Мойо и от вината, която той се опитваше да му внуши. Искаше да избяга от образа на Ета Фицджералд, лежаща с прерязано гърло, от представата как животът й изтича върху омазнената, мръсна земя зад офиса. Не искаше да мисли за това какви са били последните й мигове, за какво ли е мислила, когато е умирала.

Звярът се клатеше силно, ту на едната, ту на другата страна. Новата задна гума зацепваше добре и го тласкаше напред. Той зави вдясно по Фигероа, където движението се бе усилило. Камиони за доставка на продукти и служащи, които идваха по-рано в града, за да избегнат задръстванията по магистралите.

Миризмата на изгорели газове, звуците на свистящи спирачки и дизелови двигатели му бяха познати, привични, всекидневни. Както и усещането на скоростта под него. Ако нищо друго в живота му не бе нормално, то поне това му доставяше известен, макар и малък комфорт — да чувства, вижда, чува и мирише нещата, които разбираше и познаваше.

Джейс погледна бегло назад, за да види дали Мойо е проумял намека му и се е отказал, но другият куриер го преследваше неумолимо и го приближаваше отляво. Той натисна спирачки и зави рязко зад ъгъла, право по Четвърта, където бе започнал денят му. Куриерите вече се събираха под моста. Успя да ги види като размазано петно, когато профуча покрай тях.

Мойо го бе застъпил от левия фланг, лицето му бе намръщено. Той му даваше сърдито знак да спре. Джейс му показа среден пръст и завъртя още по-бясно педалите. Беше поне десет години по-млад от Мойо, но бе изтощен и ранен. Мойо беше здрав и решителен, и вече се изравняваше с него. В дясната си ръка държеше катинара с формата на U. Посочи с него да спре, опитвайки се да го притисне към бордюра, да го стигне и да се опита да вкара U-образния катинар между спиците му.

Джейс се хвърли вдясно и скочи със Звяра върху тротоара, докато пресичаха Олив Стрийт, предизвиквайки рева на клаксона на една кола, опитваща се да направи десен завой по Четвърта. Пешеходците по тротоара отскочиха назад, проклинайки го. Той блъсна ръката на един човек, който държеше чаша от „Старбъкс“ и кафето бликна във въздуха като фонтан.

Мойо все още бе на улицата и го изпреварваше, очите му бяха приковани в следващото кръстовище.

Милион малки, мигновени пресмятания преминаха през ума на Джейс като данни в компютър — скорост, ускорение, траектория, ъгли, пречки. Препятствия.

Една сирена парализира мисълта му и я прекъсна. Черно-бялата полицейска кола приближаваше към Мойо, светлините на покрива й се въртяха. През високоговорителя долетя глас.

— Полиция! Хей, ти, с колелото! Спри!

Когато направиха завоя на Четвърта и Хил, Мойо завъртя рязко вдясно и пресече пътя на Джейс. Той изви предната си гума наляво. Светофарът на Четвърта светна жълто. Кръстовището бе почти празно.

Звярът се разтресе и отхвръкна от бордюра, пропускайки на сантиметър задната гума на Мойо. Почти отнесен от вихъра, Джейс натисна с всички сили педалите и обърна колелото.

Полицейската кола беше на ъгъла, зави надясно и пресече пътя му. Задната гума на Звяра се приземи точно пред левия преден фар на колата. Чу се силен звук като от счупване, а полицейската кола подскочи напред, сякаш нещо я удари отзад.

Джейс пое раздрусването от приземяването си, натисна педалите и насочи колелото право в идващото насреща му движение по еднопосочната Хил Стрийт.

Настана истинска лудница. Хор от клаксони. Свирещи по паважа гуми. Той премина две алеи като конец през ухото на игла, едва избягвайки страничните огледала и праговете на автомобилите. Шофьорите викаха, крещяха ругатни и неприлични думи. Джейс само се молеше някой да не отвори вратата си. Щеше да го отнесе.

Продължи да се движи, въртейки кормилото, пресичайки алеи, летейки, криволичейки. Дори устройството за откриване на топлина не можеше да го проследи. Беше един от най-бързите куриери в града. Това бе неговото състезание. Дори не мислеше. Просто караше, изгарян от адреналина в кръвта, изпотен от страха, който тресеше ръцете му и блъскаше като бухалка в гръдния му кош.

Проклетият Мойо го преследваше. Самият Христос на колело. Едно грешно движение и двамата щяха да свършат това състезание в болницата или в моргата. Джейс може би щеше да отиде в затвора, обвинен в каране на колело по особено опасен начин или в нещо много по-сериозно, зависеше колко ядосан щеше да бъде полицаят. И щяха да са необходими няколко минути, но не повече от час, за да установят, че са хванали момчето, което всеки полицай в града издирваше — ако Мойо не им кажеше предварително тази информация.

Ето каква е наградата, когато се довериш на някого, Джей Си. Ето какво получаваш.

А какво получаваха другите, когато ги допуснеше до себе си? Помисли си отново за Ета и поиска да повърне.

Преминавайки на зелено, Джейс погледна табелата на улицата и му се дощя да се разсмее, ако все още можеше да се смее. Хоуп Стрийт.^[1]

Спря на Мюзик Сентър Плаза — разположен между три известни места за развлечения — форум „Марк Тейлър“, театър „Ахмансън“ и павилион „Дороти Чандлър“, дома, в който се раздаваха „Оскарите“, преди Холивуд да се окопити и да започне да обявява сам наградите.

Площадът беше пуст. Нищо не бе отворено и нямаше да бъде поне още един час. Джейс паркира Звяра и седна на една пейка, опитвайки се да освободи тялото си от напрежението. Гледаше изхвърлянето и падането на много водни струи около скулптурата „Мир на земята“ и се опитваше да прочисти мозъка си за една минута.

Скулптурата, както се твърдеше, беше известна. На Джейс му приличаше на купчина от безразборно натрупани хора, опитващи се да задържат гигантски артишок, който един гълъб бомбардираше с човката си, насочена надолу. Всичко, което си мислеше, докато я гледаше, бе, че човекът, който бе създал тази скулптура, не живееше в същия свят, в който живееше той или в който бе живяла Ета Фицджералд.

Скулптурата беше вечна. Нещо без живот, което щеше да живее вечно. Нещо без чувства, предназначено да събужда такива. Щеше да стои на това място безкрайно дълго, до последната ядрена атака или до Голямото земетресение.

Джейс не можеше да си представи, че някого наистина го е грижа дали този паметник ще бъде тук или не, но така или иначе той щеше да остане. Хората щяха да идват и да си отиват, да живеят и да умират, годините щяха да минават, някои нямаше да му обръщат внимание, а други изобщо нямаше да мислят за него.

Той се опита да си представи какво щеше да каже Ета за „Мир на земята“, но не можеше да чуе гласа й и никога повече нямаше да го чуе. Можеше само да захлупи очи с ръце и да плаче за това, че я няма.