Тами Хоуг
Куриерът трябва да умре (3)

Глава 3

Страхотни последни думи, щеше да си мисли по-късно Джейс, когато в спомените си се връщаше към тази нощ. Но когато сега излезе на дъжда и свали заключващото устройство с формата на буквата U от колелото си, не мислеше за нищо.

Вместо да сложи пакета в чантата, той го мушна под тениската си и я напъха под ластика на колоездачните шорти. На топло и сухо.

Качи се на колелото под светлината на неоновите букви „Психологични тълкувания“, които красяха приемната на гледачката, и завъртя педалите. Краката му тежаха, гърбът го болеше, пръстите на ръцете му бяха леденостудени и се плъзгаха по мокрите дръжки на кормилото. Тежестта му се местеше от педал на педал, колелото залиташе насам-натам, страничното движение постепенно се превърна в движение напред. С увеличаване на скоростта болките малко по малко се стопиха и трансформираха в познато вцепенение.

Последен курс.

Щеше да остави домашното за сутринта. Само да занесе пакета, да се прибере вкъщи и да допълзи до горещия душ. Опита се да си представи удоволствието: топлата вода бие по раменете му и масажира възлите в мускулите, горещата пара изтрива мръсотията на града, насъбрала се в ноздрите му, и успокоява дробовете, прекарали деня в смучене на пушилката и изгорелите газове на колите. Представи си горещата кисела супа на мадам Чен и чистите чаршафи върху матрака, и направи всичко възможно да не обръща внимание на студения дъжд, който биеше по лицето му и размиваше мазните петна по повърхността на улицата.

Беше разсеян и караше на автопилот. Премина покрай бензиностанция 76, зави вдясно. Мина два квартала, направи завой наляво. Страничните улици бяха тъмни и празни. По това време на нощта никой не се мотаеше в тази част на града по разбираеми причини. Предприятията — стъкларска работилница, магазин за поправка на климатици, шивашко ателие за калъфи на мебели, магазин за автомобилни купета — разположени в мръсни, ниски, с плоски покриви постройки, затваряха в шест.

Помисли си, че мястото е странно като адрес за получаване на кореспонденция от адвокат, но адвокатът беше Лени, а клиентите на Лени бяха все криминални типове от най-ниското стъпало в йерархията на професионалните престъпници.

Джейс провери номерата на къщите, доколкото позволяваше осветлението. Крайната му цел би трябвало да бъде първото място вдясно на следващия ъгъл. Работата обаче беше, че първото място вдясно се оказа празно.

Джейс го подмина, провери номера на следващата сграда, която беше тъмна, с изключение на резервната нощна лампа, висяща над предната фасада.

По врата му като драскане на нокът запълзя лошо предчувствие. Той направи завой на улицата и бавно премина отново покрай празното място.

В този момент блеснаха фарове, които го ослепиха за секунда.

Какво, по дяволите, беше това място? Какъв беше този адрес? Наркотици? Разплащане? Разчистване на сметки? Каквото и да беше, Джейс нямаше намерение да се навира там. Само глупак щеше да влезе и да помоли за подпис върху разписката.

Сега вече беше ядосан. Ядосан и уплашен. Да го изпратят до празно място посред нощ! Майната му! Да го вземат дяволите този Лени Лоуел! Може да си вземе пратката и да си я натика в задника!

Джейс настъпи педалите и потегли.

Колата тръгна напред, моторът й изръмжа като нападащ звяр и се насочи право към него.

За част от секундата Джейс замръзна. Просто не можеше да помръдне. Сетне тръгна, краката му се движеха като бутала на машина, гумите на колелото се пързаляха по мократа улица. Ако караше направо, колата щеше да скочи върху него като котка върху мишка, затова завъртя силно наляво. Задницата на колелото се плъзна странично върху мократа хлъзгава настилка. Той инстинктивно свали единия си крак, за да се предпази от падането, като избута колелото назад под себе си. След което атакува колата.

Със сърце, заседнало в гърлото, почти в последния момент зави надясно, прескочи бордюра в задната част на празното място и профуча покрай колата — голяма, тъмна, местно производство. Чу стърженето на метал в бордюра, когато тя мина през него и го закачи. Гумите й изсвириха върху мокрия асфалт, докато се завъртя в широк, тромав, хлъзгав кръг.

Джейс се отправи към алеята с всички сили, като се молеше тя да не се окаже без изход. В сърцето на града той беше като уличен плъх, който знае всяка канализационна тръба, всеки контейнер за боклук, всяка пукнатина в стената, която може да му предложи възможност за бягство, скривалище, място, където да се притаи. Тук беше уязвим и безпомощен, като заек, хванат на открито. Беше плячка.

Колата идеше след него. Тя беше хищникът. Фаровете й шареха нагоре-надолу, светлините им подскачаха, докато се тръскаше и блъскаше в бордюра.

Джейс не за пръв път беше следван от коли по улиците — младежи, които го гонеха просто така, заради спорта, мъже, побеснели от гняв, защото бе пресякъл пътя им или бе убил скоростта им по хълма, или бе ударил страничното им огледало. Всякакви задници, които се опитваха да се доказват или да го сплашат. Никога досега не беше побеждаван. Но и никога не бе преследван.

Ако успееше да стигне до края на алеята, преди колата да се обърне и да го освети, шансовете му да избяга бяха петдесет на петдесет. Краят на алеята му изглеждаше на десет километра пред него.

И всъщност вече беше късно.

Лъчите на фаровете го плеснаха по гърба като лапа, която се опитва да го привлече към себе си. Колата приближаваше, шумна като влак, блъскайки кофите за боклук като кегли.

Гръм и мълнии, мамка му, по дяволите!

Късметът му свърши по-бързо, отколкото алеята. Не можеше да изпревари колата. Не можеше да се обърне и да я заобиколи. От лявата му стана се редяха сгради, плътно прилепили рамо до рамо, задръстени от контейнери за отпадъци, кутии и разпилян, несъбран боклук — никаква възможност за бягство. От дясната му страна: ограда от преплетени вериги, увенчана на върха с режеща като бръснач жица. Зад гърба му: ангелът на смъртта.

Джейс протегна едната си ръка назад и измъкна от пощальонската си торба U-образния катинар, с който заключваше колелото. Бронята на колата целуна задната му гума. Той почти падна върху капака й. Движейки се колкото може по-близо до оградата, Джейс докосна спирачките, падайки точно зад бронята на хищника.

Той метна тежкия U-образен катинар направо в предното стъкло. То експлодира и се начупи под формата на паяжина. Колата се отклони и го хвърли върху оградата. Джейс се обърна и сграбчи с двете си ръце веригите, от които бе изплетена, и увисна на тях, докато колелото се измъкна изпод него. Дясната му обувка се закачи за педала, тялото му се разтресе и бе понесено настрани, тъй като колата буташе колелото напред.

Оградата се впи в пръстите му, докато колелото се опитваше да го издърпа и повлече със себе си. Имаше чувството сякаш ръцете му ще се измъкнат от раменете, че краката му ще се изкъртят от глезените надолу. После неочаквано се освободи и падна.

Приземи се по гръб върху разбития асфалт, сетне се претърколи и пропълзя на колене, докато наблюдаваше как колелото му изчезва под гумата на колата и загива от ужасна смърт.

Неговото единствено средство за придвижване. Начинът му за преживяване. Край. Свърши се.

Изправи се. На собствените си крака. И на единия от тях нямаше обувка. Болката прониза с горещ език навехнатия му глезен, докато Джейс се насили да я преодолее и затича към къщите, преди колата да е спряла напълно.

Гласът на инстинкта му за съхранение крещеше в мозъка.

Бягай, бягай, бягай!

Беше млад, беше бърз и беше силно мотивиран. Забеляза една ниска стена, преграждаща пространството между две сгради. Трябваше да стигне до нея, да я прескочи, да мине от другата страна и да изчезне. С наранен глезен или не, можеше да изпревари копелето, което караше тази кола.

Но не можеше да изпревари куршум.

Куршумът удари контейнера за боклук от лявата му страна почти в мига, в който чу изстрела.

Мамка му!

Трябваше да се прехвърли през тази стена. Трябваше да я прескочи. Да мине от другата страна и да бяга като вятъра.

Зад гърба му се приближаваха тежки стъпки.

Вторият изстрел мина далеч вдясно и удари другия контейнер.

Някакъв мъж изпсува.

— По дяволите!

Беше близо, прекалено близо.

Стъпките приближаваха.

Джейс се хвърли върху стената и в този миг бе издърпан назад, тъй като преследвачът му сграбчи пощальонската торба, която висеше на гърба му.

Той падна върху мъжа, а инерцията събори и двамата на земята с преплетени крайници. Тялото на преследвача омекоти падането им. Джейс изпълзя, за да освободи крака си под него, да се извие и измъкне встрани. Хищникът се бе увесил здраво на чантата му.

— Гадно, малко лайно!

Джейс замахна с лакътя си назад и го стовари силно върху лицето на мъжа. Някаква кост се счупи и звукът бе почти толкова силен, колкото изстрел от пистолет. За част от секундата хватката на копелето се отпусна малко и се чу ругатня като светкавица. Джейс се наведе надолу, отвърза ремъка на торбата и се хвърли отново към стената.

Преследвачът сграбчи дъждобрана му отзад с една ръка и го завъртя с другата. Евтиният найлон се сцепи като хартия. Прикладът на пистолета се стовари върху задната част на шлема му. Пред очите му изгряха звезди, но той продължи да се движи.

През стената! През стената!

Стигна до нея тичешком, покатери се и я прехвърли, като се преметна от другата страна като акробат, докато се приземяваше, търкаляйки се в кал и мръсотия, боклуци и вода.

В тесния като каньон процеп между блоковете беше тъмно като в рог. Единствената светлинна в края на тунела беше мъждукащата сребриста светлина на далечна натриева крушка. Затича се към нея, без да се надява, че ще я стигне. Всеки миг очакваше да почувства блъскането и изгарянето на куршума, който ще премине през гърба му, разкъсвайки тялото му, разцепвайки на части органи и кръвоносни съдове. Вероятно щеше да е мъртъв, преди да е стигнал до земята.

Но засега все още тичаше.

И никакъв куршум не го настигна.

Джейс излезе от алеята, обърна се наляво и тръгна бързо покрай предните фасади на тъмни сгради, прескачайки храсталаци и ниски досадни пейзажни оградки, оформящи лехи. След като се приземи от другата страна на редица храсти, нараненият му глезен се преви под него и той падна. Чакълът раздра дланите, с които се опита да намали силата на удара. Очакваше да чуе стъпки, още един изстрел, насочен в гърба му, но не се случи нищо.

Дишайки тежко, замаян и объркан, Джейс стана и препъвайки се, влезе в тесния коридор между две сгради. Спря и се подпря на грапавата бетонна стена. Искаше да повърне, но се страхуваше, че звукът ще привлече вниманието на преследвача и ще го доведе тук да го убие.

Разколебан и уплашен, той притисна с две ръце устата си и се опита да успокои дишането си. Имаше чувството, че сърцето му ще пробие стената на гръдния кош и ще падне на земята, мятайки се като риба на сухо. Главата му се въртеше. Виеше му се свят. Мозъкът му сякаш кръжеше с бясна скорост в тоалетна чиния, в която всеки момент щеше да бъде засмукан и повлечен в канализацията.

О, Боже. О, Господи!

Бог, в който не вярваше.

Някой се опитва да ме убие.

Исусе Христе.

Джейс се тресеше целият, стана му неочаквано студено. Изведнъж усети зимния дъжд, който се сипеше върху него и се просмукваше в дрехите. Болката пулсираше и изгаряше глезена му. Друга, по-остра болка пронизваше ходилото на крака му. Той опипа долната страна на мокрия си чорап и извади парче счупено стъкло. Клекна, прегърна коленете си с ръце и се облегна на стената.

Радиото за двустранна връзка все още висеше закрепено върху бедрото му. Можеше да се опита да се обади в базата, но Ета сигурно отдавна си беше вкъщи при децата. Ако имаше мобилен телефон, можеше да повика полиция. Но той нямаше, а освен това нямаше вяра на полицията. Всъщност нямаше вяра в никого, освен в себе си. Никога не бе имал такава.

Треперенето намаля и изчезна заедно с вълната от слабост, заляла го след първоначалната адреналинова атака. Джейс се напрегна да чуе през собственото си дишане, през шума от собствения си пулс, блъскащ като барабан в ушите му. Опитваше се да различи някакви звуци от преследвача си. Опитваше се да измисли какво да направи.

Беше най-добре да остане там, където си беше. Беше скрит и имаше път за бягство, ако убиецът го откриеше. Освен ако не бяха двама — убийците, в множествено число. По един във всеки край на тунела. Тогава щяха да го сгащят.

Помисли си за Тайлър, който сигурно вече се чудеше къде е брат му. Не че хлапето седеше някъде съвсем само и го чакаше. Тайлър никога не беше сам. Той бе умно, малко бяло момче, живеещо в Чайнатаун и говорещо свободно езика мандарин. В Чайнатаун Тайлър беше бяла врана. Хората го харесваха, бяха едновременно объркани и омагьосани от него. Китайците го приемаха като златното дете, изпратено им за късмет.

Въпреки това единственото истинско семейство, което двамата братя Деймън имаха, бяха те самите. И тази силна семейна връзка с Тайлър бе най-важното нещо, което Джейс познаваше. Той живееше заради нея, тя бе мотивацията на всичко, което правеше, на всяка цел, която си поставяше.

Трябваше да се измъкне оттук.

Върху паважа шляпаха стъпки. Джейс не можеше да каже откъде идват. Откъм алеята? Откъм улицата? Той се сви и заприлича на малка човешка топка, залепена към стената на сградата, и започна да брои ударите на сърцето си, докато чакаше.

В единия край на сградата, откъм улицата, се появи тъмна фигура и остана там с леко разперени встрани ръце. Движенията й бяха колебливи, когато се обърна на едната, а после и на другата страна. Нямаше достатъчно светлина, за да види човека по-добре. Беше само неясна форма. Нямаше лице. Нямаше цвят.

Джейс притисна ръката си към корема, към плика, който бе пъхнал в тениската си, за да не се намокри. Какво, по дяволите, беше сложил Лени в него?

Тъмната фигура в края на тунела се обърна и се отдалечи натам, откъдето дойде.

Джейс чакаше, броеше мълчаливо наум, докато реши, че преследвачът няма да се върне. След това пропълзя покрай стената през остатъците от вонящ боклук, през кални локви и счупени стъкла, и предпазливо подаде глава. Един контейнер за смет пречеше на изгледа. Можеше да види само част от червения фенер, който светеше като злокобно червено око в мрака на известно разстояние от алеята.

Колелото му лежеше смачкано на земята някъде зад колата на преследвача. Той въпреки всичко се надяваше, че рамката не е счупена, че може би само кормилото е осакатено. Тогава имаше шанс да го поправи. Можеше да оправи повечето повреди. Но ако рамката беше огъната, положението бе безнадеждно.

Можеше да чуе как Мойо му казва, че колелото е било прокълнато. Мойо, високият кльощав Мойо от Ямайка, който носеше в себе си всевъзможни страхове, чак до дъното на душата си, и се криеше зад грамадни, черни, защитни очила, предназначени за слепи хора. Мойо беше може би на тридесет години, най-старият между разносвачите. Беше нещо като шаман. Той щеше да каже много неща за това колело.

В интерес на истината Джейс го бе наследил. Трябва да се признае, че никой не искаше да го докосне, когато преди две години то неочаквано се появи. Предишният му собственик, един момък, който наричаше себе си Краля и работеше нощем като стриптийзьор, имитирайки Елвис, бе загубил управление над него в лудницата по улиците по време на най-натовареното движение и бе свършил живота си под колелата на един камион за боклук. Колелото бе оцеляло. Краля не.

Пощальоните бяха суеверна пасмина. Краля беше умрял на улицата. Никой не искаше колелото на мъртвец, който е бил прегазен. Така че то седя в задния коридор на базата около седмица, очаквайки да бъде потърсено от някой роднина от семейството на Краля, докато се установи, че няма такива, или поне няма никой, на когото да му пука за него.

Джейс не вярваше в суеверията. Смяташе, че човек сам кове съдбата си. Краля беше попаднал под колелата на камиона, защото през повечето време караше бясно и не преценяваше правилно обстановката. Джейс вярваше в съсредоточаването, вземането на бързи решения и светкавичните действия. Той огледа колелото и видя в него здрава рамка „Канондейл“, две отлични гуми и мека седалка. Видя себе си — как намалява времето за носене на пратките, как поема повече поръчки и печели повече пари. Затова пренебрегна всички предупреждения, остави оня боклук, който караше, подпрян до кутията на „Ел Ей Таймс“ за някой, който ще го пожелае, и яхна канондейла, за да се прибере вкъщи. Кръсти го Звяра.

Моторът на автомобила изръмжа и червените точки на задните мигачи изчезнаха от погледа му. Преследвачът му щеше да се прибере у дома си, за да отдъхне след един тежък ден, през който се бе опитал да убие човек, помисли си Джейс. По тялото му премина студена тръпка, от дъжда и от облекчение. Този път, когато си помисли, че ще повърне, наистина го направи.

Фаровете осветиха улицата. Хищникът, който го преследваше, премина покрай него. Голямата кола изръмжа като пантера, а отдалеч се чу вой на сирени.

Джейс се върна на мястото, където лежеше поваленият му кон. Задната гума бе цялата нарязана. Ако беше наистина кон, някой милостиво щеше да го застреля, за да го спаси от мъките. Но това беше колело и рамката му все още беше цяла. Чудо невиждано, би казал Проповедника Джон. В промеждутъците между курсовете като куриер Проповедника Джон стоеше на ъгъла на Четвърта и Флауър пред фасадата на хотел „Бонавентура“ и цитираше Библията на всички, които имаха нещастието да минат покрай него.

Джейс не вярваше в чудеса. Просто имаше късмет. Два пъти, предвид това, че беше все още жив.

Огледа се за голямата си пощальонска торба, но тя бе изчезнала. Сигурно преследвачът я бе взел като трофей; утешителна награда. Или може би беше решил, че така е изпълнил мисията си. Някой искаше онова, което се намираше в плика на Лени Лоуел, но той не бе в торбата, а на сигурно място, притиснат до корема му, стегнат от шортите му.

Каквото и да беше то, Джейс щеше да го открие. Лени имаше много да му обяснява.

Той вдигна велосипеда, наведе го напред, за да се търкаля предното колело, и потегли.