Тами Хоуг
Куриерът трябва да умре (26)

Глава 26

— Дявол да го вземе! — изруга Паркър с дълга въздишка. Чувстваше как заедно с нея изтичат силата и енергията му. — Дявол да го вземе! — повтори шепнешком.

Фаровете от колата на Чувалски осветяваха мястото с безчувствена бяла светлина, като сцената на някакъв авангарден театър.

Ета Фицджералд лежеше като купчина дрехи върху мокрия, разбит паваж зад офиса на „Скоростни куриери“, Или по-точно там лежеше тялото й. Чувството за голямата личност, която Паркър срещна днес сутринта, повече не съществуваше. Силата, която извираше от нея, си бе отишла. Онова, което виждаше сега, бе само обвивката, черупката. Паркър приклекна до тялото. Гърлото й бе прерязано от ухо до ухо.

— Това наистина е жена и половина — рече Джими Чу.

— Недей, моля те — тихо каза Паркър. — Не и този път.

— Познаваше ли я, Кев?

— Да, Джими. Познавах я.

Това бе проблем сега. Едно от първите неща, които се опитваше да втълпи на своите курсисти, бе да не се обвързват емоционално с жертвите. Подобно нещо обикновено водеше до лудост. Не можеше да приемат всеки случай лично. Бремето бе прекалено тежко, направо унищожително. Но по-лесно бе да се каже, отколкото да се изпълни, особено когато си се срещал с жертвата преди престъплението.

— Виж ти, извинявай! — рече Чу. — Приятелка ли ти беше?

— Не — отвърна Паркър. — Но можеше да бъде, в друго време и на друго място.

— Няма лична карта в себе си. Нито портфейл. Обзалагам се, че в момента наличните й пари обикалят града и с тях се купува кокаин и свирка за петдесет долара. Намерихме ключове близо до тялото. Стават на микробуса. Той е регистриран на името на Еванджелин Фицджералд.

— Ета — произнесе Паркър. — Тя се наричаше Ета. Беше диспечер тук. Руис и аз говорихме с нея тази сутрин.

— Онзи куриер, от миналата нощ, тук ли работеше?

— Да.

— Смяташ ли, че е той? Адвокатът. Диспечерката. Общото помежду им е куриерът.

Паркър не каза нищо, но не мислеше така. Защо Деймън трябваше да чака края на деня, за да я убие? Би трябвало да се досети, че ченгетата първо ще отидат в куриерската служба. Значи белята щеше да е сторена преди края на работния ден — ако Ета избереше възможността да им даде някаква информация. Ако Деймън искаше тя да мълчи, трябваше да я убие, преди да дойде на работа, а не когато си тръгва.

Може би се е върнал, за да я обере, но Паркър се съмняваше и в това. Защо щеше да рискува да се връща въобще тук? От всичко, което му бе известно, би трябвало да очаква мястото да бъде под наблюдение. А и той би трябвало да има голямо количество пари, ако е задигнал онези от сейфа на Лени Лоуел. Защо би се полакомил да прибере съдържанието на нейния портфейл?

— Тя имаше семейство, деца — каза на глас.

— Както съм установил, единствените хора, които си заслужават смъртта, обикновено са от другия край на ножа — подхвърли Чу.

Паркър се изправи и огледа.

— Къде е Руис? Тя ми се обади.

— Все още я няма. Вероятно е заета да си подостри ноктите. Този път ти се е паднала истинска прасковка, Кев.

— Не ги избирам по красота и не се налага да ги харесвам, Джими — отвърна Паркър, отдалечавайки се. — Просто трябва да ги науча на нещо.

— Да, пожелавам ти успех.

— Нещо за пресата, детектив? — попита го Кели зад жълтата лента.

Паркър тикна ръце в джобовете и се отдалечи.

— Случаят не е мой.

— А дежурният детектив?

— Все още го няма. — Той се огледа, за да види дали Джими Чу не подслушва. — Къде е Калдровикс?

Кели вдигна рамене.

— Изпари се. Може би е отишъл да се оплаче от насилието, което ти упражни върху него.

— Няма никакви следи по него, освен там, където ти го ритна — рече Паркър. — Впрочем, благодаря за помощта.

— Той си го заслужаваше, а ти си добре дошъл, мой човек. Радвам се да изпълня обществения си дълг, помагайки на полицай.

— Опитах се да внуша същата идея на Калдровикс, но той не я възприе.

Кели направи физиономия.

— Такива са днешните деца. Знаят само „аз, аз, аз“. — Тя направи кратка пауза, за да си поеме дъх. — Та какво имаш за мен, Паркър? Голям случай ли?

— Жертвата е диспечер в „Скоростни куриери“. Очевидно е обир. Портмонето й го няма.

Кели записваше в бележника си.

— Има ли си име?

— Очакваме разпознаване от роднините. — Паркър пое от влажния въздух, който миришеше на боклук, и го изпусна, мислейки за семейството на Ета. Как щяха да приемат новината, как щяха да се оправят без нея. Не можеше да остави Руис да им съобщи лошата вест. Направо я чуваше как казва: „Тя е мъртва. Това е. Забравете я.“

— Кев? — Кели го гледаше загрижено.

— Лени Лоуел е очаквал куриер миналата нощ. Той е дошъл от „Скоростни куриери“. Оттогава никой не го е виждал.

Това не бе съвсем истина, но нямаше нужда Кели да знае всяка подробност, пък и Паркър не бе сто процента сигурен в историята, разказана от Аби Лоуел за срещата й с Деймън.

— Руис и аз бяхме тук тази сутрин, опитвайки се да съберем информация — продължи той. — Нищо не излезе. Името му най-вероятно е фалшиво. Адресът, който имаха в досието му, не е истински.

— Този куриер ли е твоят заподозрян? И по двете убийства?

— Представлява интерес.

Една кола изръмжа по алеята, плъзна се и спря зад радиоколата на Чувалски, на една боя разстояние от задната й броня. Вратата на шофьора се отвори и Руис излезе, облечена в черна кожа от главата до пръстите на краката.

— Къде беше? — извика строго Паркър. — Разхождала си се под луната? Обади ми се преди половин час.

— Извинявай. Аз не живея в луксозен мезонет в центъра. Живея в Долината.

— Защо ли това не ме изненадва? — промърмори Кели не много високо, колкото да я чуе само Паркър.

— Трафикът по шосе 101 беше убийствен — продължи Руис. — Някакъв слабоумен изръси маса за хранене от камиона си. И тогава…

Паркър вдигна ръка да я спре.

— Достатъчно. Сега си тук. Няма нужда да ни измъчваш повече от това. — Руис, това е Анди Кели — продължи той, като кимна с глава към репортерката. — Тя работи за „Таймс“.

Руис погледна обидено.

— Какво прави тук?

Кели зае театрална поза и издаде презрителен звук като момиче от Долината.

— Репортер, престъпление, статия. Вдяваш ли?

— Дами, моля, без бой на местопрестъплението — намеси се Паркър. — Случаят е твой, Руис. Ти трябва да решиш какво искаш да знае пресата. Опитай се да си спомниш, че и от тях има някаква полза. В този случай искам всичко първо да мине през мен. Това убийство може да е свързано с моето от снощи. Трябва да бъдем на една и съща страница. Знаеш ли коя е жертвата?

— Диспечерката.

Съдебният следовател пристигна и обиколи бавно тялото на Ета Фицджералд, сякаш не можеше да реши откъде да започне.

— Това е твоето местопрестъпление — продължи Паркър. — Започвай. И се опитай да не се скараш с повече от трима-четирима. Помни, наблюдавам те като ястреб. Едно погрешно движение и ще обслужваш апаратите за паркиране.

Руис леко го избута и се отдалечи.

— Дааа — проточи замислено Кели. — Някой в „Паркър Сентър“ наистина те мрази.

— Скъпа, всички в „Паркър Сентър“ ме мразят. — Той вдигна яката на шлифера си и нагласи шапката си. — Ще ти се обадя.

След което се упъти към местопрестъплението.

— Хей, Паркър — извика Кели, преди да е направил и десет крачки. Той я погледна през рамо. — Наистина ли живееш в луксозен мезонет в центъра?

— Лека нощ, Анди — сбогува се той и продължи да върви.

Съдебният следовател си вършеше работата, като лишаваше жертвата от остатъците от нейното достойнство, разрязвайки дрехите й, за да изследва тялото за наранявания, белези, драскотини, синини.

— От колко време е мъртва, Стан? — попита Паркър.

— Два до три часа.

Мъжът изпъшка и се напрегна да обърне тялото на Ета. Сто и кусур килограма мъртво тегло. Трупът се прекатури и удари следователя по задника. Гърлото на жертвата бе разрязано почти до гръбначните прешлени и когато я обърнаха по гръб, главата й едва не се отдели от тялото.

Руис се сви и промърмори:

— Madre de Dios.

Пребледня като мляко и отстъпи крачка назад. Паркър сложи ръка на рамото й, за да я подкрепи.

— Това първото ти срязано гърло ли е?

Тя кимна.

— Лошо ли ти е, кукло?

Тя отново кимна, а Паркър я обърна и отведе от мястото.

— Да не повърнеш върху някое веществено доказателство.

Това беше смърт по особено жесток начин. Паркър познаваше доста привикнали ветерани, които изхвърляха вечерята си само при вида на срязано гърло или осакатяване.

Нямаше нищо срамно. Беше ужасно за гледане. Това, че успяваше да запази самообладание при подобни гледки, понякога го караше да се чуди какво ли говореха за него. Че е възприел своя собствен съвет да не приема нещата твърде лично, предположи той. С времето бе развил у себе си безценното умение да разграничава жертвата като жив човек от жертвата като мъртво тяло.

И въпреки всичко това мъртво тяло го потресе повече от обикновено. Само преди няколко часа слушаше остроумни забележки да се сипят една след друга от устата на тази едра, тръпнеща от живот жена. Сега нямаше глас. Само анатомичен урок за вътрешните органи в човешкото гърло.

Краищата на прорезната рана бяха обелени като деликатни слоеве от поръбена дантела, разкривайки яркожълта тъкан — съединителната тъкан, в която се съхранява тлъстината. Приличаше на искрящата пилешка мазнина под безмилостната бяла светлина.

Върху и около самата рана нямаше много кръв. Повечето от нея сигурно бе отишла директно надолу през частично изложената на показ трахея в дробовете й, задавяйки я. Сънната артерия сигурно е изригнала като гейзер. Ако не бяха измити от периодичното преваляване, криминалистите сигурно щяха да открият пръски на шест до осем крачки от тялото. Доста кръв се бе събрала в локвата под нея, докато бе лежала безжизнена върху разбития паваж. Гърдите й бяха изцапани там, където се бе просмукала в дрехите й, скривайки частично малка татуировка на излъчващо пламъци червено сърце, точно над лявата й гърда.

Въпреки всичката тази кръв, в зависимост от това къде е стоял убиецът, той можеше да си е тръгнал без нито една капка върху себе си.

Руис се приближи с такова изражение на лицето, че Паркър не си позволи дори да се пошегува.

— Изпрати ли униформени полицаи да проверят другите сгради? — попита той. — Някой може да е видял нещо.

Тя кимна.

— Кой е съобщил за трупа?

— Не знам.

Паркър се обърна към Чувалски.

— Джими?

— Един от нашите съвестни граждани — отвърна полицаят, кимвайки да го последват.

Когато приближиха до товарната рампа на мебелния склад, наречен „Флоренция“, една тъмна, свита на две фигура се появи от вътрешността на голям картонен кашон. След като се изправи, се оказа, че е висок и слаб черен мъж с дълга сива коса и катове парцаливи дрехи. Миризмата го предшестваше. Вонеше така сякаш е прекарал в канализация много дълго време.

— Детективи, това е Обидиа Джоунс. Оби, да ти представя детективи Паркър и Руис.

— Аз намерих тази бедна жена — поде Джоунс, показвайки алеята. — Щях да й направя изкуствено дишане, но не можах да я обърна. Както виждате сами, тя е многогабаритна. Горката, молех й се да не умира, но тя вече беше мъртва.

— Ти ли се обади на полицията? — попита със съмнение Руис.

— Нищо не ми струва да звънна на 911. Правя го от време на време. На ъгъла има телефон.

— Видяхте ли какво се случи, господин Джоунс? — попита Руис, а лицето й се смръщи, подушвайки вонята от него.

— Не, госпожо, не видях. Не бях разположен по времето на този варварски акт. Сигурно съм консумирал прекалено много фибри в диетата си.

— Няма нужда да знаем това — рече Руис.

Старият мъж я изгледа косо и се наведе към лицето й.

— Струва ми се, че на вас ви липсват фибри. Това може би е причината за изражението ви.

Сетне погледна въпросително Паркър, за да чуе неговото мнение.

— Де да беше толкова просто — обади се той. — Как намерихте мъртвата жена, господин Джоунс?

— Върнах се към естествената си среда и я видях да лежи там точно след като колата потегли.

— Каква кола?

— Голяма черна кола.

— А случайно да видяхте кой караше тази кола? — попита Паркър.

— Този път не.

Руис потърка челото си.

— Какво означава „този път“?

— О, че съм го виждал и преди — отговори безгрижно Джоунс. — Той мина оттук по-рано днес.

— Ще познаете ли човека, ако го видите отново? — попита Паркър.

— Прилича на питбул — отвърна Джоунс. — Квадратна глава, малки хлътнали очички. Без съмнение боклук от бялата раса.

— Ще ви помоля да видите някои снимки — продължи Паркър.

Джоунс изви плътна сива вежда.

— В участъка ли?

— Да.

— Тази нощ — уточни старецът. — Щото е студено и влажно тук.

— Ако не възразявате.

— Нямам нищо против — отвърна Джоунс. — Поръчвате ли си пица там?

— Разбира се.

— Може ли да взема и торбите си с мен? Цялото ми имущество, всичките ми премени и парадно облекло са в тях.

— Без съмнение — отвърна Паркър. — Детектив Руис ще ги сложи в колата си.

Джоунс я погледна.

— В тях може да се намери малко храна, богата на фибри. Заповядайте, самообслужете се.

— Страхотно — рече Руис, изпепелявайки с поглед Паркър. — А детектив Паркър може да ви откара с неговата кола.

— Не — отклони предложението Паркър. — Господин Джоунс ще предпочете да бъде возен в официална полицейска кола с шофьор, сигурен съм. Полицай Чувалски може дори да пусне сирената и светлините за вас — обърна се той към Джоунс.

— Ще бъде наистина класическо — кимна Джоунс. — Съгласен съм.

— Позволете да взема торбите ви, Оби — рече Чувалски. — Ще ги сложа в колата на детектива.

Руис изгледа Паркър и изломоти:

— Мразя те.

Паркър въобще ней обърна внимание.

— Едно последно нещо, господин Джоунс. Около времето на убийството да сте забелязали наоколо някой с колело?

— Не, сър. Всички момчета с колелета отдавна си бяха отишли.

— А малка черна кола? Като кутийка?

— Не сър. Голяма кола. Дълга и черна като онази неумолимата, с косата.

— Благодаря.

— Ти си голям гадняр! — процеди Руис, докато се връщаха към местопрестъплението.

— Приеми го като наказание — отвърна Паркър.

— За закъснението ми?

— За поведението ти.