Тами Хоуг
Куриерът трябва да умре (17)

Глава 17

— Твърденията на Аби Лоуел за „Цикада“ се потвърдиха — обяви Руис, когато Паркър приближи към нея откъм паркинга. Тя стоеше навън, пред вратата, пушеше цигара, като я криеше от дъжда, който бе започнал да пада на бавни, едри капки.

— Какво друго откри в ресторанта?

— Че имат прекрасна салата от варени круши — отвърна тя.

— А опита ли от винарската изба?

— Не, но си уредих среща с един наистина сладък сервитьор — каза тя, като се наду. — Същински Брад Пит.

— Че те не са ли всичките еднакви? Говори ли с метрдотела, който е бил на работа онази нощ?

— Да. Каза, че била неспокойна, често гледала часовника си.

— Била ли е разстроена? Плакала ли е? Или е била шокирана?

— Неспокойна беше всичко, което каза. Били много заети.

— А какво ти разказа сервитьорът?

Тя поклати глава.

— Не е седнала на маса. Метрдотелът я настанил на бара. Барманът си спомни, че е пила водка с тоник. Няколко мъже се опитали да я заговорят. Тя ги отблъснала. Видял я да говори няколко пъти по телефона. Оставила хубав бакшиш, но не я видял кога си е тръгнала.

Паркър се намръщи, като се загледа в приближаващия с промъкващата се вечер мрак.

— Искам списък на телефонните й разговори, от домашния и мобилния.

— Нима мислиш, че има нещо общо? — попита изненадана Руис.

— Тази сутрин я хванах в офиса на баща й. Каза, че търси застрахователната му полица и последната му воля.

— Това е безсърдечно, но не е престъпление.

— Беше проникнала в запечатано местопрестъпление — каза Паркър. — И освен това не си отиде с никаква застрахователна полица. Тръгна си с документи и ключ за сейф в „Сити Нешънъл Банк“. Отиде там направо от офиса на баща си и се опита да получи достъп до неговия сейф.

— Пуснаха ли я?

— Пробва се да разчувства управителя с една сълзлива сантиментална история, но не бе упълномощена от Лоуел за достъп до сейфа му. Управителят я посъветва да подаде молба за официално отваряне на завещанието и да получи съдебно разрешение. Госпожица Лоуел не е щастливо момиче.

— А ти докопа ли се до сейфа?

— Първата ни работа утре ще бъде да вземем съдебна заповед — отвърна Паркър. Той се прозя, докато вървеше към вратите. — Трябва да пийна нещо.

— Обадих се в Масачузетс — съобщи Руис, когато влязоха в залата на детективите. — Провериха номера на шофьорската книжка на Алисън Дженингс. Стигнаха до жена, която живее в Бостън.

— Намери ли телефона й?

— Направих нещо още по-добро — рече самодоволно Руис. — Обадих й се. Тя каза, че няма представа как нейната книжка се е появила тук. Сети се, че чантата й е била открадната и е загубила книжката си преди много време. Може би това е обяснението.

Те влязоха в голямата зала. Паркър закачи шлифера и шапката си и отиде направо при кафемашината. Напълни чаша с кафе и се облегна на шкафа. Кафето беше три пъти по-лошо, отколкото сутринта.

— Ти си била като истински въртящ се дервиш, докато ме нямаше — похвали я той. — Браво. Впечатлен съм.

Тя го загледа, сякаш не можеше да повярва на ушите си. Очакваше някакво гадно продължение.

— Казвам и хубави неща понякога — рече Паркър. — Когато са заслужени.

Руис явно не му повярва, но не го предизвика с нищо. Облегна се на бюрото и скръсти ръце, показвайки щедро червената дантела на сутиена си и част от неговото съдържание.

— Молбата за работа на Деймън е в отдел „Пръстови отпечатъци“. Не са се обадили за резултатите. А аз събрах подробности за телефонните разговори на „Скоростни куриери“ и на жертвата — от дома и от офиса.

Паркър я погледна изненадано.

— Коя си ти? И какво си направила с горката госпожица Руис?

Тя му показа среден пръст и продължи.

— Искаш ли да знаеш нещо повече за номера от списъка с обажданията на мобилния телефон на Аби Лоуел? Леонард Лоуел е звънял на същия номер вчера от своя офис в пет и двадесет и две следобед. Разговорът е продължил една минута и двадесет секунди.

Паркър отново се намръщи и се замисли върху чутото. В 5,22 Лени Лоуел се е обадил на непроследим мобилен телефон. Малко по-малко от час след това някой е използвал същия телефон, за да съобщи на Аби Лоуел, че баща й е мъртъв.

Как можеше това да има връзка с куриера с колелото? Не можеше. Адвокатът се бе обадил в офиса на „Скоростни“, за да поръча да вземат пратка.

Дори ако телефонът принадлежеше на Деймън, нямаше смисъл. Защо Лоуел ще му се обажда директно, а след това ще звъни в „Скоростни куриери“, за да направи официална заявка? Нямаше причина да го прави.

Тогава какво излизаше? Деймън пристига, убива Лоуел, взема пакета и парите от сейфа, обръща офиса с краката нагоре все едно някой е търсил нещо, чупи стъклото на колата на Лоуел пътьом и се обажда на една жена, която не познава, за да й каже, че баща й е мъртъв?

— Нещо не ми се връзва — промърмори Паркър, като заобиколи бюрото, за да се настани на стола си. Прозя се и потърка лицето си с ръка. Нуждаеше се от нов прилив на енергия. Смяната му може да бе приключила, но денят не.

При разследването на убийство първите няколко дни са критични. Следите изстиват бързо, свидетелите започват да забравят подробности от спомените си, престъпниците се скатават и притаяват в дупките си. Без да споменаваме факта, че три дни често са максималното време, което може да бъде отделено на един случай, преди да изникне някое друго мъртво тяло и детективите да се прехвърлят върху новото разследване, защото както знаем първите три дни са критични… И така отново и отново, до следващия случай.

Не страдаха от излишък на време. Полицейското управление в Лос Анджелис разполагаше с 9000 ченгета за град с 3,4 милиона жители. Полицейското управление на Ню Йорк разполагаше с 38 000 за град с два пъти повече население.

— Е, какво ще кажеш? — попита, прекъсвайки мислите му, Руис. — Изглежда ми доста просто.

— Затова аз имам цифрата две в категорията си, а ти не. Повечето убийства са прости. Един човек убива друг, защото вторият има нещо, което първият иска. Пари, дрога, жена, кожено яке, сандвич с шунка. Един мъж убива жена си или приятелката си, защото тя се чука с някой друг, или защото е загорила яденето, или защото той самият е най-обикновен задник с умствено разстройство.

— Същото важи и за жените. При тях дори е още по-просто. Те убиват, защото ревнуват. При жените причината винаги е ревността. Понякога е смесена с алчност, но главно е ревност.

Паркър поклати глава.

— В нашата картинка обаче има нещо погрешно. Един куриер е изпратен случайно. Той отива в офиса на Лоуел, вижда парите в сейфа, убива Лоуел, открадва парите, чупи стъклото на колата му. Лоуел не го е извикал и не му е казал: „Хей, я ела да откраднеш парите и да разбиеш главата ми.“ И ако това е случайно престъпление — продължи той, — куриерът не би имал време да търси номера на мобилния на Аби Лоуел и да й се обажда, преструвайки се на ченге, за да й каже да отиде в офиса на баща си. Защо трябва да го прави? Какво му пука? — Телефонът на бюрото му зазвъня. Той вдигна слушалката. — Паркър слуша.

— Кев, аз съм Джоан Спуунър от „Пръстови отпечатъци“.

Паркър цъфна като тропическо цвете, макар че тя не можеше да види усмивката му.

— Кажи ми нещо, което очаквам да чуя, Джоан. Какво имаш за мен, освен сърцето си?

— Съпруг — отвърна сухо тя.

— Педикюрист — произнесе с погнуса Паркър. — Човек, който се прибира всяка вечер, миришейки на онова, на което миришат краката на другите. Кога ще ме имаш? Много жени биха убили, за да ме притежават.

— Точно така. И го правят. Наричат се заподозрени — отвърна тя. — Не е ли тъжно, че трябва да сложиш белезници на ръцете на жените, за да ги накараш да отидат някъде с теб?

— На някои им харесва — мъркаше като котарак Паркър по телефона. — Не плюй по нещо, докато не си го опитала, Джони.

От другата страна на бюрото Руис завъртя драматично очи.

— Стига толкова, господинчо. Сложи и двете си ръце на масата и слушай. Вероятно имам съвпадение на отпечатъците от убийството на Лоуел. Няма да можеш да заложиш фамозната си шапка в съда, но е нещо, на което ще можеш да се позовеш. Имам палец и частичен среден пръст върху оръдието на убийството и частичен палец върху молбата за работа.

— И те съвпадат?

— В съда ще мога да се закълна само за вероятно съвпадение на отпечатъците от палците и защитникът сигурно ще ме покани на обяд. Според мен принадлежат на един и същи човек, но да си остане между мен, теб и настолната ти лампа.

— Обичам те, Джоан — изтананика Паркър.

— Само така казваш, Кевин. Някой ден или ще трябва да го докажеш, или да млъкнеш завинаги.

— Внимавай какво ще си пожелаеш, кукло.

Той благодари и затвори.

Руис се опита да привлече погледа му.

— Хей, Ромео, какво каза тя?

Паркър замислено гризеше палеца си, загледан в близката стена.

— Че има вероятно съвпадение на отпечатъка от палеца върху оръдието на убийството и молбата за работа.

— Значи това е нашият човек.

Той мрачно поклати глава.

— Хайде, опитай се да бъдеш адвокат на дявола. Ако ти беше защитник на Деймън, какво щеше да кажеш, за да опровергаеш доказателството на „Пръстови отпечатъци“?

Руис въздъхна.

— Щях да кажа, че признаваме присъствието на Деймън в офиса на Лоуел. Бил е там. Отишъл е, за да вземе пратката. Така че е съвсем логично и естествено да е докоснал трофея от турнира по боулинг. Това обяснява отпечатъците върху него. Така ли е?

— Точно така. И къде се намират тези отпечатъци върху оръдието на убийството? За да разбие главата на Лоуел, той е трябвало да вдигне трофея от горе на долу. Мраморната поставка е причинила всички поражения върху главата. Получи ли снимките?

— Не.

— Тогава веднага се обади във фотографския отдел, преди да си отидат вкъщи като почтени граждани. Трябва да говориш и с човека, който е взел отпечатъците от оръдието. Искам снимките на задната част на бюрото и на площта около него.

— Ей, аз да не съм ти секретарка? — оплака се Руис. — Смяната ми свърши и освен това съм гладна.

Паркър й подхвърли ролка ментови бонбони през бюрото.

— Щом си с мен, няма работни смени. Особено когато разследваме убийство, скъпа. Изяж едно бонбонче. Ще се почувстваш отлично. А и дрехите ще ти стоят по-добре.

Телефонът му иззвъня и той го грабна.

— Паркър слуша.

— Детектив Паркър? — Далечният глас леко трепереше. — Аз съм Аби Лоуел. Апартаментът ми е разбит. От куриера с колелото. Реших, че трябва да знаете това.

— Идвам веднага.

Паркър остави слушалката и скочи на крака.

— Вземи снимките — нареди на Руис, докато отиваше към закачалката, за да вземе шлифера си. — А също и записите на разговорите от „Скоростни куриери“. Трябва да проследим Деймън. Аби Лоуел каза, че днес той влязъл и разбил апартамента й.

— А ти къде отиваш? — нацупи се Руис.

Паркър направи реверанс и нахлупи шапката си.

— При една девойка в беда.