Тами Хоуг
Куриерът трябва да умре (18)

Глава 18

Аби Лоуел живееше извън юрисдикцията на Централното бюро. Паркър показа значката си на униформените полицаи, които стояха във фоайето на сградата. Единият му кимна да мине. Другият беше зает с някакъв шкембест възрастен мъж, който разпалено обясняваше теорията си за падението на нашата някога велика нация.

Двойка детективи от Западното бюро, участък Холивуд, стояха в дневната на Аби Лоуел и се оглеждаха, сякаш мереха помещението, за да го преобзаведат. Всичко беше разхвърляно. Стаята имаше вид на нарязана салата. Служител от „Пръстови отпечатъци“, когото Паркър познаваше, мажеше с четката си по мебелите.

— Я какво хубаво малко парти — рече Паркър. — Имате ли нещо против да се присъединя?

По-възрастният от холивудските ченгета, мъж с квадратна глава и моряшка подстрижка, изви устни като куче, готово да изръмжи.

— Какво правиш тук, Паркър? Мислех, че са те пратили да пишеш глоби за неправилно паркиране.

— Вашата жертва ми се обади. Очевидно не сте успели да я впечатлите с присъствието си.

— Връщай се обратно в дупката си, Паркър. Това е наша територия. Ще ти изпратим копие от доклада.

Паркър на свой ред изви устни и пристъпи напред.

— Да не си мислиш, че ми е притрябвал твоя въшлив, шибан доклад? Пиши си докладите, после иди да гониш бандити в „7-11“ или да стреснеш съмнителни старлетки, наслаждаващи се на луната по гръб, или да плашиш гаргите. Прави каквото щеш. — Той посочи с пръст наоколо, показвайки стаята. — Това е част от моето убийство, многознайко. Не можеш да препикаеш оградата по-високо от мен.

— Вечно чаровният детектив Паркър.

Аби Лоуел стоеше под арката, водеща към стаите в апартамента й, облегната с едното си рамо на стената. Все още носеше същия сапфирен пуловер, с който бе сутринта, но се бе загърнала със стара, огромна сива жилетка. Направо се бе увила с нея. Косата й беше разрошена. Гримът се бе размазал под очите, сякаш беше плакала.

Паркър се приближи.

— Добре ли сте?

Усмивката й беше крива, крехка и трошлива, само леко изви ъгълчетата на устните си. Тя погледна надолу към краката му и прибра кичур коса зад ухото си с трепереща ръка.

— Той не ме уби, така че съм по-добре от последния Лоуел, при когото е бил.

— Къде държите напитките си? — попита Паркър.

— В хладилника. Имам „Грей Гуус“. Сипете си.

— Това не е моята отрова — рече той и си проправи път сред разхвърляните вещи към кухнята. Намери чаша, наля малко водка с лед и й я подаде. — Преди колко време се случи това?

Тя отпи от водката и подпря бедрото си на барплота.

— Преди няколко часа, предполагам. Не знаех, че е извън вашата територия, преди да се появят полицаите. Не искаха да ви се обадя.

— Не се тревожете за тях. Постъпихте правилно. Освен това аз съм вълк единак. Имам голяма територия. Е, какво стана?

— Прибрах се вкъщи, влязох. Видях това наоколо. Тръгнах по коридора, влязох в банята и той ме сграбчи.

— Имаше ли оръжие?

Тя поклати глава.

— Опишете ми го. Висок, нисък, черен, бял?…

— По-нисък от вас. Рус. Млад, бял. Беше насинен и разкървавен сякаш се беше боксирал, бил или нещо подобно.

— Ще ми трябвате, за да направим портрет по описание утре сутринта — каза Паркър. — Откъде знаете, че е куриерът с колелото?

— Той не би ми признал това. Но каза, че познава баща ми, че е вършил някои неща за него, и аз просто се досетих.

— Какво искаше? Защо е дошъл при вас?

— Не знам. Не исках да разбера. Бях сигурна, че е дошъл да ме убие. Избягах, той ме последва, почти бях стигнала до вратата, когато скочи отгоре ми…

Тъмните очи заблестяха от сълзи. Тя се наведе над барплота и покри с ръка лицето си. Паркър я наблюдава за момент, сетне се отдалечи от нея и тръгна по коридора. Банята беше вляво. Малко пространство с вана и душ, тоалетна и мивка на крака. Огледалото на шкафчето над мивката бе счупено, липсваха парчета.

Той приклекна и провери бледата, ръждива следа върху старите осмоъгълни плочки. Кръв. Беше се просмукала във фугата между плочките и я бе боядисала по-тъмна.

Паркър се изправи и разгледа отблизо счупеното огледало и предупреждението, което някой бе написал с червено червило: „СЛЕДВАЩИЯТ, КОЙТО ЩЕ УМРЕ, СИ ТИ.“

Защо някакъв си куриер с колело искаше смъртта на Аби, след като убийството на Лени и кражбата на парите от сейфа са били случайно престъпление? Не, нямаше причина. Който стоеше зад убийството и зад неразборията тук, е имал и продължава да има много по-сложни мотиви. И колкото повече разсъждаваше Паркър, толкова повече се убеждаваше, че престъплението не бе извършено от Деймън.

Образът на Аби се появи в парчетата счупено огледало, раздробен на много малки късчета, сякаш се бе скрила в гигантски калейдоскоп.

— Какво е търсил този човек? — попита я Паркър, като се обърна към нея.

— Не знам.

— Жилището ви е обърнато наопаки, някой заплашва да ви убие и вие не знаете защо?

— Не, не знам — отвърна твърдо тя и се наежи. — Ако Лени е бил по следите на нещо, не бях удостоена с честта да бъде посветена.

Паркър свъси вежди.

— Наистина ли? Не е ли странно тогава, че малко преди да бъде убит, Лени е телефонирал на собствения си убиец? И че след смъртта на баща ви убиецът се е обадил на вас? Аз лично го намирам за странно. Защо Лени е решил, че спокойно може да даде на убиеца вашия номер и адрес?

Тя вече не беше склонна да плаче. Личеше, че започва да й писва. Кафявите очи станаха почти черни. Ней харесваше, че той не бе толкова симпатичен, колко той се искаше да бъде.

— Може би ги е взел от ролодекса на Лени.

— Но защо? Защо ще тероризира вас, ако вие не можете да му дадете онова, което иска?

— Не би трябвало да ви напомням, детектив, че тук жертвата съм аз.

— Защо не ми казахте за сейфа на баща ви? — неочаквано попита Паркър.

Дишането й спря в гърлото. Тя отвори уста да отговори, но оттам не излезе звук.

— Онова, което убиецът е търсил — и в офиса на баща ви, и тук, дали няма да го намеря в онази кутия, когато я отворя утре сутринта?

— Не знам за какво говорите. Аз все още продължавам да търся последната воля на Лени и застраховката му. Мислех, че може да са в този сейф в банката.

— Ще ви съобщя — рече Паркър. — От мен няма да изискват официално утвърждаване на завещание. Веднага след като получа съдебна заповед, ще открия наградата в кутията от „Кракър Джак“.

Тя нямаше какво да каже, но не изглеждаше нервна. Ако завещанието на Лени бе в сейфа, то едва ли съдържаше параграф, започващ с изречението: „В случай че умра от насилствена смърт, моята дъщеря е замесена в това.“

— Намирам за странно, че не включихте и отиването ви до банката в списъка от причини да се отървете от мен тази сутрин — продължи Паркър.

— Не се опитвах да се отърва от вас. Имам прекалено много задачи, за които да се погрижа.

— Сигурен съм, госпожице Лоуел. А как бяха лекциите ви между другото?

— Не ходих.

— Каква беше темата днес?

В погледа й се четеше „Искам да те фрасна по муцуната“.

— Какво значение има? Казах ви, че не ходих.

— А коя погребална агенция избрахте?

— Все още не съм решила.

— Но ходихте поне в една днес? След банката, преди да се върнете тук.

Аби си пое отново дълбоко въздух и го изпусна.

— Ако нямате нищо против, детектив, трябва да си легна. Не съм в състояние да бъда разпитвана тази нощ.

— Вероятно ще отидете при някой приятел — предположи Паркър.

— Ще отида на хотел — отвърна сопнато тя.

Паркър стоеше прекалено близо до нея, точно срещу вратата.

— Приятни сънища, госпожице Лоуел — прошушна той, като задържа погледа си върху нея. Беше толкова близо, че почти можеше да я целуне. — Обадете ми се, ако имате нужда.

— Едва ли. — Тя не мигна, не трепна. Страхотен играч на покер щеше да излезе от нея!

Паркър мина покрай нея и тръгна по коридора. Бъз Кат говореше по мобилния си телефон близо до предната врата. Паркър се присъедини към по-младия детектив, който все още си водеше бележки.

— Някой да е видял момчето, когато е избягало?

Младият полицай се опита да потърси погледа на партньора си.

— Можеш да ми отговориш, младши, или ще накарам моя капитан да подпали задника на твоя и тогава за всички ни ще настанат лоши времена. Не ми се иска това да става — поде извинително Паркър. — Нямам нищо против теб, момко, но работя по убийство. Нямам време да се баламосвам с теб, нито ще позволя на някой да ме ебава.

Последва дълбока въздишка. Младши детективът погледна с неудобство някъде встрани.

— Един от съседите е видял част от номера на колата. Тъмнозелен или тъмносин миникупър.

— Миникупър ли? — повтори изненадано Паркър и отстъпи назад. — Че кой ще е този престъпник, който ще кара миникупър?

Свиване на рамене. Вирване на глава.

Младият детектив прелисти няколко страници от бележника си и му показа бележките си.

— Бил е засечен от миниван, когато е направил обратен завой по средата на улицата. От удара най-вероятно е счупен стопа на миникупъра от страната на шофьора и е одраскана боята му.

— Шофьорът видял ли го е добре?

— Не съвсем. Всичко, което ни каза жената, бе, че е бил млад бял мъж. Станало е светкавично бързо.

— Имаш ли визитна картичка?

Младият детектив извади визитката си от джоба и му я подаде. Джоуел Коен.

— Благодаря ти, Джоуел — рече Паркър, като погледна номера на гърба на картата. — Ако открия нещо, няма да те забравя.

Той пъхна визитката в джоба си и отиде при колегата от „Пръстови отпечатъци“ да му каже, че търсят възможно съвпадение с отпечатъците, намерени на мястото на убийството на Лоуел. Препоръча му да говори с Джоан.

Бъз Кат затваряше телефона си.

Паркър се упъти към вратата, докосна с пръст шапката си и произнесе саркастично:

— Благодаря за гостоприемството, Бъз. Ще ти се обадя веднага щом разреша случая.