Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Kill the Messenger, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 9 гласа)

Информация

Разпознаване и корекция
Epsilon (2019)

Издание:

Автор: Тами Хоуг

Заглавие: Куриерът трябва да умре

Преводач: Таня Виронова

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2005

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: Полиграфюг — Хасково

Излязла от печат: 13.06.2005

Редактор: Олга Герова

ISBN: 954-585-625-4; 978-954-585-625-9

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/10707

История

  1. — Добавяне

Глава 30

Руис седеше на бюрото си, подпряла главата си с ръка. Изражението й беше смесица от изтощение, погнуса, раздразнение и повехнала надежда. Беше настанила своя ароматен свидетел на стола на Паркър, пред бюрото на Паркър, с намерение да изтърпи зловонието му в името на отмъщението.

Обидиа Джоунс се бе наспал едно хубаво в килията след обилна късна вечеря, поръчана от „Домино“. За закуска получи кафе и сладкиш от „Старбъкс“. Сега прелистваше албумите със снимки на престъпници все едно четеше списание, като от време на време правеше кратки коментари, когато видеше някого, когото познаваше.

— Лично аз предпочитам топла закуска — рече, като отчупи деликатно парче от сладкиша. — Нещо съществено, което да се залепи за ребрата на човек. Нещо, в което да са представени всички основни хранителни съставки. Например едно голямо бурито.

Руис отчаяно завъртя очи.

Крей мина покрай тях с кисело лице.

— Не можеш ли да отведеш това нещо някъде другаде, Руис? Защо останалите от нас трябва да търпят тази воня?

Руис го изгледа.

— Тъй като прекарваш доста време с глава в задника си, Крей, смятах, че вече си свикнал с вонята.

Ямото, който стоеше до кафемашината, щеше да се задави от смях, но избегна змийския поглед, който партньорът му хвърли към него.

— Кучка — промърмори Крей под носа си.

— Кажи го по-високо — заяде се Руис. — Така ще мога да подам оплакване срещу теб. Ще се наложи да преминеш отново през обучението за чувствителност. Колко пъти може да ти се случи?

Крей направи физиономия и я имитира сякаш беше петгодишно хлапе.

Паркър влезе в стаята, направи три крачки напред и отстъпи назад, задушен от миризмата, а когато видя господин Джоунс да седи на стола му, се обърна и погледна свирепо Руис.

Тя му се усмихна като лукава котка и рече:

— Туше.

— Мисля, че открих колата — рече той, без да й обръща внимание. — Трябва да се обадя на помощник областния прокурор за заповед. С малко повече късмет ще имаме отпечатъците до обяд.

— Къде я намери? — попита Руис.

— В Чайнатаун. Може да няма смисъл, но имам предчувствие, че е тя.

Предчувствието имаше ефект като кафето, като скоростта. Той се движеше по-бързо, говореше по-бързо, мислеше по-бързо. Беше по-хубаво дори и от секса.

— Обичам, когато шестото ми чувство не ме лъже — продължи той. Беше се върнал вкъщи след срещата си в рибния пазар на Чен и се бе преоблякъл. Но сега не смяташе да положи задника си в собствения си стол. Отиде до бюрото на Крей и използва телефона, без да пита, без да обръща внимание на колегата си, който седеше точно пред него.

— Как сте, господин Джоунс? — попита, докато чакаше някой да вдигне на другия край на жицата.

— Щастлив. Вие всички сте изключителни с вашата гостоприемност.

— Госпожица Руис добре ли се отнасяше с вас?

— Беше така любезна да ми донесе кафе.

— Ще трябва да отбележим този знаменателен ден в календара — рече Паркър. — Тя никога не е така мила с мен.

— Сигурно заради одеколона ти — измърмори Крей.

— Аз не употребявам одеколон. Нямам нужда — отвърна Паркър. — Мириша си на свежа пролетна утрин. Но ти би могъл да смениш тази грозна риза, човече. Колко дни си се потил в нея? Ямото, колко дни според теб Крей носи тази риза?

— Много. Прекалено много.

Мръщейки се, Крей блъсна телефона.

— Я се махай от телефона ми, Паркър!

— Майната ти… Не, не на теб сладурче! — Той посегна и удари с юмрук една купчина хартии в края на бюрото, като изрече само с устни „задник“ към Крей. — Аз съм Кев Паркър. С кого говоря? С изумително милата Мейвис Грейвс?

Мейвис Грейвс бе на шейсет и три и горната част на ръката й бе с размера на свински бут, но всяка жена обича комплиментите.

— Мейвис, кукло, трябва да говоря с Лангфийлд за една заповед. Там ли е вече?

По телефонната линия зазвуча гласът на Стиви Уондър. „Моя скъпа любов“.

Паркър посочи с пръст Руис.

— Пристигна ли заповедта за отваряне на сейфа на Лоуел?

— Все още не.

— Лангфийлд. Какво искаш, Паркър?

— Трябва ми заповед за претърсване на една кола, която според мен е била използвана за бягство от местопрестъпление.

— Според теб?

— Кола, отговаряща на описанието, е била използвана за бягството. Имам частични регистрационни номера и неотдавна счупен мигач. Колата, напуснала местопрестъплението, е била ударена от миниван, който е счупил мигача й.

— Къде е колата? Изоставена ли я намери?

— Не. Колата е в Чайнатаун. Принадлежи на една разярена дама, която не бе особено любезна с мен.

— Какво казва тя относно колата?

— Че не е била използвана вчера и че мигачът й бил счупен на паркинга на Бевърли Хилс.

— Ти имаш ли заподозрян? Тя ли е заподозряната?

— Жената не е под подозрение, но мисля, че знае повече, отколкото казва. Ако мога да взема отпечатъци и да поставя автомобила под подозрение…

— Значи само предполагаш? Хвърляш въдицата?

— Сигурен съм, че това е колата.

— Има ли други коли в Лос Анджелис, които да отговарят на същото описание?

Паркър въздъхна.

— Ти на чия страна си, Лангфийлд?

— На моята. Няма да ти дам заповед. Доказателството ти никога няма да мине пред съдията. Можеш ли да свържеш заподозрения с тази жена?

— Все още не.

— Значи си до никъде.

— Имам колата, имам повредата по нея, имам номерата й…

— Нямаш нищо. Не можеш дори да направиш оглед на колата с това, което имаш.

— Е, добре, благодаря, че се изпика на метеното — заяви Паркър, търкайки слепоочието си. — Би могъл сам да го направиш, Лангфийлд. Съдия Вайс би разписал…

— Съдия Вайс е един изкуфял дъртак. Няма да нарушавам законите заради теб, Паркър. Ти си жив пример за онова, което става, когато ченгетата нарушават закона в търсенето на пряк път. Няма да бъда част от…

Паркър остави слушалката на бюрото на Крей. Лангфийлд все още проповядваше.

— Скапан задник — промърмори Паркър и се отдалечи, опитвайки се да успокои нервите си. Трябваше да продължи опитите. Той се върна и пак вдигна слушалката.

— Слушай! По колата има следи от боя. Ако успея да я сравня с боята на микробуса, който е ударил колата…

— Ще разрешиш един пътен инцидент. Все още нямаш причина да влезеш вътре в колата.

— Това са глупости! Тя е напуснала мястото на престъплението!

— Само се опитай да направиш това отзад напред и всичко, което си намерил и което може да доведе до твоя заподозрян, няма да бъде признато в съда, защото разследването не е проведено правилно. Искаш някой друг да се разходи, защото ти…

Паркър отново хвърли слушалката. Излезе от стаята, отиде в мъжката тоалетна и напръска лицето си със студена вода, след което остана там, като остави китките си под струята.

Погледна се в огледалото, но въобще не си зададе въпроса колко дълго щеше да плаща за смъртния грях високомерие. Нямаше смисъл да се връща назад и да си повтаря отново и отново, че бе изхвърлен от управлението като изкупителна жертва, при това абсолютно неправилно, и че това не беше честно.

Нямаше да се извинява. Никога и на никого не се извиняваше. Станалото станало. Значи така е било писано. Дори други хора да не можеха, той щеше да остави миналото зад себе си и да живее в настоящето. Щеше да намери начин да стигне до колата. Нямаше да губи време и енергия да се ядосва, че това не бе станало лесно като разходка в пролетния дъжд.

Когато се върна в залата, телефонът на Крей все още беше отворен и от слушалката се носеше мелодията „Не е ли прекрасна“.

Капитан Фуентес излезе от своята канцелария и го посочи с пръст.

— Кев, може ли да те видя?

Паркър го последва и затвори вратата зад себе си.

— Не съм го направил аз. Това не е моя работа. И се кълна, че момичето беше на деветнайсет.

Фуентес, който бе добър човек и имаше чувство за хумор, този път не се разсмя. Той имаше добри черни очи, които сякаш бяха пълни със скръбта на целия свят, когато бе сериозен както в момента.

— Изглеждаш така, сякаш се каниш да ми кажеш, че ми остават шест седмици живот — рече Паркър.

— Преди малко ми се обадиха по телефона. „Обири и убийства“ поемат твоя случай.

Паркър заклати глава. Яростта сякаш закипя в краката му и тръгна нагоре. Това бе дори по-лошо от новината, че му остават само шест седмици живот. За шест седмици поне имаше възможност да направи нещо, да се опита да се спаси. А ето че му вземаха случая сега, днес, на минутата, а не след шест седмици. Първият случай, който се появяваше от години и миришеше на голяма работа. Случай от рода на онези, с които всеки детектив си забърква попарката или излиза от чистилището.

— Не — рече той. — Не и Лоуел.

— Нищо не мога да направя, Кев.

— Дадоха ли някакво обяснение? — В съзнанието си можеше да види картината, която Даян му описа по телефона — как Брадли Кайл, партньорът му Моуз Родик и Тони Жирадело си шушукат с допрени глави.

— Капитан Флорек ми каза, че според тях може би е свързан с нещо, което вече разследват.

Току-що чух името ти в един разговор…

— Това е всичко, което каза — продължи Фуентес. — Ти много добре знаеш, както и аз, че нямат нужда от причина. Със същия успех можеше да каже: „Защото небето е синьо“ и какво мога да направя аз? Съжалявам, Кев.

Не, не сега, помисли си Паркър. Не и когато беше толкова близо до повърхността. Всичко, което трябваше да направи, бе да покопае още малко по-дълбоко, още съвсем малко.

— Можеш да се преструваш, че все още не сме водили този разговор — каза той.

— Кев…

— Не съм тук. Не си ме виждал. Не отговарям на радиото. Телефонът ми не работи.

— Кев, едва ли ще успееш да разрешиш случая в следващите три часа, нали?

Паркър не отговори.

— Искат всичко, което си открил — продължи Фуентес. — Събери си документите и ги предай в „Паркър Сентър“.

— Няма.

— Кев…

— Няма да го направя. Няма да отида там. Ако Брадли Кайл иска този случай, нека кучият син да дойде тук и да си го вземе. Няма да отида там като някой… някой…

Паркър сложи ръка на устата си и се спря, преди да загуби напълно самообладанието си. Пое си дълбоко въздух и го издиша. Погледна Фуентес, желаейки той да му каже онова, което искаше да чуе. Фуентес само го гледаше и в очите му имаше нещо много близко до съжаление.

— Не си ме виждал — рече тихо Паркър. — Не сме говорили.

— Няма да успея да ги задържа дълго.

— Знам — кимна Паркър. — Колкото можеш. Благодаря, капитане.

— Изчезвай оттук — рече Фуентес и седна зад бюрото си. Намести очилата си за четене върху високата гърбица на носа си и посегна да продължи работата си. — Не съм те виждал. Не сме говорили.

Паркър излезе от канцеларията на Фуентес и затвори вратата. Руис го следеше като ястреб. Имаше добри инстинкти, когато ги използваше, помисли си Паркър.

Убийството на Ета Фицджералд беше неин случай. Той бе свързан с убийството на Лоуел. Така че щеше да остане в разследването по този начин. Брадли Кайл нямаше да се отърве от него толкова лесно.

Руис стана от стола и го приближи.

— Имаш твоята съдебна заповед — рече тихо тя. — Какво става?

— Отдел „Обири и убийства“ ни вземат случая „Лоуел“.

— Защо?

— Защото могат.

Паркър имаше чувството, че в главата му е кошер, в който бръмчат пчели. Нуждаеше се от стратегия, трябваше да решава бързо, трябваше да направи пробив. Имаше само още няколко часа живот.

— Какво смяташ да правиш? — попита Руис.

Преди да успее да формулира отговора, Обидна Джоунс произнесе високо едно възклицание.

— Това е той! Ето го вашият заподозрян, точно той е! — каза, като заби дългия си мръсен пръст в една снимка в книгата пред него. Паркър и Руис мигновено се озоваха до него, като Руис затисна с пръсти носа си.

— Кого си намерил, господин Джоунс? — попита го Паркър.

Старият човек плъзна пръст по лицето на снимката, разкривайки онова, което им бе описал и преди: глава като блок сгурия, малки подли очички, в които се притаяваха първите сенки на здрача. Еди Бойд Дейвис.

— Само че имаше и лепенка на носа — добави Джоунс. — Сякаш някой го бе халосал здравата с нещо тежко.

— Господин Джоунс, вие сте един прекрасен съвестен гражданин. Вие сте гордост за нашата нация — рече Паркър. — Мисля, че госпожица Руис ще ви разцелува в устата.

Джоус вдигна към нея глава, едновременно стреснат и изпълнен с надежда.

— Но това ще бъде в разрез с правилата — протестира Руис. Паркър погледна отново лицето на мъжа, който хладнокръвно бе убил Ета Фицджералд. Той почука с пръст под името му и заговори на Руис с нисък глас.

— Изрови всичко, което можеш да намериш за това куче. Искам да знам дали има някаква връзка с Лени Лоуел. И ако Брадли Кайл дойде тук, не знаеш нищо за мен. Дори не си ме виждала.

— Ще ти се. Гладна кокошка просо сънува — промърмори Руис.

Мозъкът на Паркър вече беше зает с друго.

— Ти си истинска кукла — рече той и я потупа по бузата.

Той прерови няколко чекмеджета, извади една папка, издърпа няколко листа от табличната върху бюрото си. Грабна голямата папка, в която се съдържаше всичко по убийството на Лоуел — докладни записки, официални бележки и заключения, скици на местопрестъплението, снимки — всичко, свързано с убийството, без собствените му записки. Сложи го в една пластмасова кутия, която държеше под бюрото си за тази цел, сетне заобиколи бюрото на Руис, за да използва телефона.

— Не си ме виждала да излизам оттук с този контейнер — рече, докато набираше участъка в Холивуд. — Ясно ли е?

— Тъй вярно — отговори след кратко колебание тя.

— Това е също и твой случай — обясни Паркър. — Лоуел и Фицджералд. Ако вземат единия, ще вземат и другия. Ти това ли искаш?

— Те са отдел „Обири и убийства“! Ще направят каквото си искат. Ние не можем да ги спрем.

Паркър я изгледа свирепо.

— Ако ме продадеш на Брадли Кайл, в мое лице ще си създадеш враг, какъвто не би искала да имаш.

— Добре де, казах добре — отвърна неохотно тя. — Не ме заплашвай.

— Какво смяташ да правиш? — презрително я попита Паркър. — Да се обадиш във „Вътрешни разследвания“?

— Що не си го начукаш, Паркър? Просто ме остави на мира.

Щеше да го предаде на секундата, без да й мигне окото, помисли си Паркър, спомняйки си какво бе предсказала Даян. Щеше да го продаде на Кайл, защото Кайл можеше да направи така, че в „Обири и убийства“ да я забележат точните хора.

— Полицейско управление Лос Анджелис. Поделение Холивуд. С кого искате да ви свържа?

Паркър не отговори и затвори телефона. Протегна се през бюрото, грабна речника и го хвърли върху попивателната на Руис.

— Урокът ти за днес — каза й той. — Търси думата партньор. Ще ти се обадя по-късно.

Грабна пластмасовата кутия и напусна стаята, а сетне и сградата. Имаше само няколко часа живот. Не можеше да си позволи лукса да загуби дори и една минута.