Тами Хоуг
Куриерът трябва да умре (52)

Глава 52

Даян седеше на един стол в ъгъла на стаята за разпити. Краката й бяха събрани един до друг, ръцете й обгръщаха прасците, а главата й лежеше на коленете. Никакъв грим, никакво външно лустро за самочувствие или самоконтрол. Паркър никога досега не бе виждал по-уязвим човек. Не по начина, по който е уязвимо едно дете, което въпреки всичко продължава да вярва в Дядо Коледа. Тази зряла жена знаеше нещо със сигурност, но не й е останала нито капчица сила за защита.

Паркър затвори вратата зад себе си и седна в единия край на масата.

— Здрасти.

— Здрасти — отвърна с толкова тих и тънък глас тя, сякаш говореше в друга стая.

Беше издърпала ръкавите на черния си пуловер, така че се виждаха само връхчетата на пръстите й. Използваше ги, за да попие сълзите, които падаха от време на време. Погледът й се местеше от точка на точка из малката бяла стая, без да се задържа върху нещо повече от няколко секунди. Въобще не се спря на лицето му.

— Студено ли ти е? — попита той, сваляйки сакото си.

Нямаше значение, ако отговореше „не“. Търсеше повод, извинение да я докосне. Зави я със сакото през раменете и допря пръстите си до лицето й.

— Кой ни гледа? — попита тя, като погледна към едностранното огледало, поставено на стената.

— Никой. Сами сме. Имаш ли адвокат?

Тя поклати глава.

— Ще се погрижа.

— Кев, не трябва да…

— Вече е направено.

Даян въздъхна и погледна встрани.

— Благодаря.

— Така… наела си Еди Дейвис да убие Триша Краун-Коул и си оставила Роб Коул да бъде обвинен за това — рече Паркър. Беше толкова изтощен, та му се струваше, че гласът му едва ли ще измине разстоянието до другия стол. — Това е доста сурово наказание за опита на един женен мъж да те сваля.

Тя погледна някъде встрани и затвори очи. Единственият звук в стаята бе досадното бръмчене на флуоресцентната лампа. Беше късно. Паркър бе уредил да я заведат в Централното управление преди „Обири и убийства“ да направят каквито и да е постъпки. Териториалният спор беше отложен за сутринта. Прекарването на нощта в тази килия нямаше да промени нищо. Тя бе същата като всяка друга килия. И никой не можеше да разпита Даян без присъствието на адвокат.

— Сами сме, Даян — рече той. — Не съм тук като ченге. По дяволите, вероятно утре по същото време няма да бъда полицай. Тук съм като приятел. Твоят приятел.

— Прекарвам го през главата си — прошепна тя. — Това не съм аз. Не мога да повярвам, че в тези спомени съм аз. Прекалено съм умна, прекалено съм цинична. Прекалено строг съдия съм. Чувала съм жени, мои приятелки, да плачат за тоз или оня, чувала съм обещанията, които дават, и извиненията, които измислят, когато нито едно от тях не е изпълнено. И съм си мислела: „Тя в ред ли е? Как може да е толкова глупава? Коя самоуважаваща се жена би се държала по този начин? Как може да бъде толкова патетична?“ И тогава разбрах. Открих го. Това е някакъв вид лудост. Силата на страстта, необузданата радост. То е като наркотик.

— Какво е това то? — попита Паркър.

— Любовта. Онази, за която се пише, но никой не вярва в нея. Винаги съм искала да знам какво е да се чувстваш така, да има някой, който да се чувства така заради мен.

— Коул ти е казал, че чувства това?

— Никой не ме е карал да се чувствам така, както ти. Никой не ме е разбирал по начина, по който ти ме разбираш. Никого те съм обичал толкова, колкото обичам теб. — Устните й се изкривиха в горчива самоиронична усмивка. — Знам. Знам. Мислиш си: Какво не й е наред? Как може да е толкова глупава? Сега поглеждам назад и се питам същото. Но тогава вярвах на всичко, което той ми казваше, защото се чувствах по този начин. Говорех същите неща и освен това ги мислех. Вярвах, че той също мисли така. Можех да го почувствам, когато идва при мен, от една миля разстояние.

Тя отново отпусна главата си на коленете. Очите й се взираха в нищото.

— Той е актьор — рече Паркър. — Играл е тази роля доста дълго време.

— Бедното, неразбрано лошо момче от лошата страна на пътя — промълви Даян. — Жертва на собствената си популярност. Хванат в капана на един брак без любов. Най-сетне намерил любовта на живота си. Само ако можехме да бъдем заедно. Но аз бях омъжена… той беше женен… а Триша беше „крехка“. И тогава най-неочаквано изгубих любимия мъж… и нещата станаха ужасни. Триша била склонна към самоубийство… той имал задължения… Трябвало да направи саможертва… да жертва себе си… да постъпи правилно…

Тя затвори очи. Флуоресцентната лампа мъркаше. Паркър си помисли, че Даян може би е заспала, но това нямаше значение. Не след дълго всичко щеше да се промени, тя щеше да бъде заобиколена от много хора и никога повече нямаше да водят среднощни разговори, само те двамата в една стая. Сами.

Много тихо Даян запя една песен, която някога бе чула по радиото:

Никога не съм вярвала, че може да ми се случи.

Подобно нещо се случва само на лошите момичета.

— Защо уби Триша? — попита Паркър. — Защо не Коул? Той го заслужаваше повече.

— Ти не знаеш какъв гняв изпитвах — прошепна тя. — Когато срещнах Роб, моят брак вече се бе разпаднал. Бях уязвима, разбита, самотна. Той знаеше точно как да преследва целта си и да заложи на тези чувства. И после, когато Джоузеф умря… Вината, която изпитвах, беше ужасна. Не защото аз причиних смъртта му, а защото не бях достатъчно добър партньор, защото го бях мамила и продължавах да го мамя. А Роб знаеше какво да прави с подобни чувства. Повярвах му. Дадох му всичко, цялата си душа. Как смееше той да вземе този дар и да го захвърли?

Тя трепереше. Стисна очи, сякаш да се пребори с някаква вътрешна болка, каквато Паркър не можеше да си представи. Той изчака момента да премине с тъжното търпение на човек, който знае, че нищо хубаво няма да се случи и че няма нищо, което би могъл да направи.

— И тогава един ден се качих в асансьора в сградата на Краун. Бях там… трябваше да направя нещо с пенсията на Джоузеф. Вътре беше Триша — продължи Даян. — Бяхме само двете и се возехме нагоре към най-високия етаж на сградата. Тя стоеше и ме гледаше с един неописуем, самодоволен, страхотно злобен израз на лицето.

— Тя е знаела?!

— Разбира се — отвърна Даян през смях, в който нямаше веселие. — Знаеше. Тя знаеше всичко. Знаеше неща, които не би било възможно да знае, ако не е присъствала на случилото се.

Кръвта на Паркър се вледени, когато същността на онова, което му казваше, достигна до съзнанието му.

Устните на Даян се извиха в тъжна усмивка.

— Разбираш, нали? Аз не бях играчка само за Роб Коул. Бях играчка за двамата.

— О, Боже — прошепна Паркър, останал без дъх. Почувства как му се повдига от погнуса.

По бузите на Даян се затъркаляха едри сълзи.

— Тогава тя произнесе с глас, какъвто никога не бях чувала: „Той винаги се връща при мен.“ И в нея нямаше нищо крехко.

Паркър можеше да си представи сцената. Даян сигурно не е реагирала, защото беше горда и се контролираше. Но вътрешно сигурно е била разбита като натрошено стъкло.

— Няколко дни по-късно получих пакет по пощата. Видеокасета, на която бяхме аз и Роб в леглото. Той ми казва всички онези неща, които исках да чуя и в които исках да вярвам. След това те двамата — Триша и Роб, изиграха същата сцена, дума по дума и се смяха до припадък.

Стомахът на Паркър се преобърна при тази жестокост.

Даян стана от стола и тръгна из стаята. Беше се обгърнала с ръце, сякаш бе облечена с тясна жилетка.

— Нещо в мен се счупи. Имах чувството, че някаква скрита, гноясала рана се е отворила и започва да ме трови — продължи тя. — Започнах да пия. Много. Една нощ бях в бара и плачех на рамото на бармана. През два стола от мен седеше непознат мъж и ни слушаше. Той ми каза, че може да ми помогне. Срещу заплащане.

— Еди Дейвис — предположи Паркър.

— Мисля за това сега и не мога да повярвам, че се е случило. Не мога да повярвам, че съм наела убиец, че съм измислила план и съм го изпълнила. Всичко е като някакъв луд, нереален кошмар. Онази нощ помолих Роб да дойде у дома на вечеря. Казах му, че искам да говорим за разни неща, да уточним и уредим всичко между нас. Да се разделим като приятели, без лоши чувства. Той наистина мислеше, че можем да останем приятели. В деня, в който ми обясни, че не може да остави бедната, крехка Триша, че чувствата му към мен са се променили, че сексът ни е бил страхотен, но всичко вече е свършило, ми предложи да останем приятели. Не можело ли да си останем приятели? — Тя се разсмя при тези думи. — Защо мъжете мислят, че подобно нещо може да се случи? Че те могат да командват една жена, да я лъжат, да я третират като животно, или още по-лошо — като боклук, но че накрая тя ще им прости всичко. Каква самоизмама! Това е противоестествено, социопатично поведение. Жестоко.

Паркър не каза нищо. Нямаше извинение за онова, което Роб Коул бе извършил.

— Беше много лесно — продължи Даян. Очите й бяха празни, сякаш се взираше обратно в паметта си и наблюдаваше как спомените се сменят кадър след кадър. — Той пи прекалено много, защото винаги пиеше много. Това е част от драмата на Роб — напрежението да бъде себе си е толкова силно, че трябва да се самоподдържа, за да издържи. Сипах малко приспивателно в последното му питие. Не много. Толкова, че да съм сигурна, че когато се прибере у дома, ще бъде готов да си легне веднага. Да кара пиян, не беше нищо ново за него. Сигурна съм, че дори не е разбрал за приспивателното. Щеше да си мисли, че последната чаша му е дошла в повече. По-късно същата вечер ми се обадиха да отида на мястото на убийство.

— Триша — рече Паркър.

— Дейвис я бе убил, докато Роб е спал в къщата. Беше нагласил нещата така, та да изглежда, че го е направил Роб.

— А той е нямал алиби, защото е бил в къщата, и не е можел да каже на никого, че е бил при една презряна любовница точно преди убийството. Дори и ако не бе толкова глупав, би трябвало да знае, че ще бъдеш повикана като свидетел и ще го разпънеш на кръст.

Методична, умна, хладнокръвна. Това бяха думите, с които би могъл да опише Даян, но никога в този контекст.

— Защо уби Триша? — попита пак той. — Защо не Роб? Той е бил непосредственото зло, човекът, който е злоупотребил, който се е гаврил с теб.

— Защото бързата смърт не беше достатъчно наказание. Но да го пратя в затвора… там, където щеше да се събужда всяка сутрин и да се сблъсква с ада, където да бъдеш Роб Коул нямаше да бъде предимство, нито разрешително да прави каквото си иска, без заплаха от последствия…

Беше права. Известността на Роб Коул, неговата красота и добър външен вид, както и поведението му на мъжкар нямаше да му бъдат особено полезни в място като „Сан Куентин“. Там той щеше да бъде на прицел и нямаше да има никаква власт да направи нищо в своя защита.

— А изнудването?

— Започна малко след това. Имах пари. Джоузеф ми остави много, беше се погрижил да съм добре. Дейвис мислеше, че заслужава още, защото бил свършил такава добра работа. Платих му. Но той поиска пак. Изпрати ми снимка, на която се виждаше как му плащам. Процесът наближаваше. Всички твърдяха, че Жирадело държи всички козове. Дейвис се закани, че ще го обори.

— Като разкрие сам себе си? — попита недоумяващо Паркър.

— Не му пукаше. Каза, че щял да изчезне, да мине в нелегалност. Да потъне вдън земя. Но това нямало да го спре да изпрати снимките и историята, където трябва. Наистина се ласкаеше от мисълта хората да научат, че той е убил Триша и се е измъкнал невредим. Мислеше, че ще може да продаде историята на киното, докато живее елегантния живот на международен интригант. Дадох му линкълна на Джоузеф. Не му беше достатъчно.

Тя отиде до тъмните прозорци и се загледа в отражението си.

И тогава се бе появил той помисли си Паркър, — нейният любовник, разследващ престъплението, сглобяващ историята, опитващ се да свърже две очевидно отделни престъпления. Това щеше да бъде неговият голям реабилитиращ случай. Неговият триумф. Идеше му да повърне.

— Предложих му двеста и петдесет хиляди, да ми продаде негативите. Но тогава всичко се обърка и тръгна с главата надолу. Ставаше все по-лошо и по-лошо…

Тя продължи да гледа отражението си в стъклото, сякаш се опитваше да различи чертите на човек, когото не можеше да си спомни добре.

— Просто исках Роб да си плати — каза тихо. Гласът й трепереше. — Исках и двамата да си платят за онова, което ми причиниха. Исках той да бъде наказан. Исках да страда така, както страдах аз.

Последните нишки на самоконтрола й се скъсаха и сълзите й се изляха като поток. Ридания се изтръгваха от дълбините на душата й. Сякаш нещо вътре в нея умираше.

Паркър я обърна към себе си и я прегърна нежно и внимателно като малко дете. Не можеше да свърже жената, която познаваше, с нещата, които бе извършила. Както каза самата Даян, човекът, който бе извършил това, не беше тя.

И все пак жената, която познаваше, трябваше да плати, а той не можеше да направи нищо, за да й помогне… освен да я държи в прегръдките си и да бъде до нея, докато демоните ръфат с острите си нокти душата й.