Тами Хоуг
Куриерът трябва да умре (21)

Глава 21

Руис отдавна си бе отишла, когато Паркър се върна в управлението. Той също искаше да се чупи, но не можеше да си го позволи. Беше важно да имаш живот извън работата, ако искаш да останеш нормален. Научи този урок по доста труден начин. Беше така погълнат и ангажиран от издигането си към звездната орбита в „Обири и убийства“, че когато влакът излезе от релсите, не знаеше нито какво да прави, нито кой е. Беше вложил всичко в кариерата си.

Би било прекрасно да се прибере вкъщи, да вземе горещ душ, да пусне джаз, да си сипе чаша вино, да си поръча супа и пържола от монголско говедо в ресторанта долу на улицата. Имаше да чете един сценарий, както и да прави бележки по него. А да поспи, му звучеше като най-прекрасната идея на света.

Разполагаше с великолепно легло и страхотен изглед към неоновите светлини на Чайнатаун за случаите, когато не искаше или не можеше да спи. Можеше да гледа през прозореца и да загуби нишката на времето. Имаше триизмерен абстрактен образ на улиците, четири етажа по-долу. Намираше, че цветовете са успокояващи, или може би това бе съпоставката на ярката светлина и звука на улиците със спокойния безмълвен мрак в неговия пашкул, неговото лично, неприкосновено пристанище.

Но той нямаше да си отиде скоро вкъщи. Прекалено много неща трябваше да научи и трябваше да ги научи бързо. Инстинктите му вече бяха напипали пулса на случая и това чувство ставаше все по-силно. Странностите на взлома в апартамента на Аби Лоуел и самата Аби Лоуел се изправяха едни срещу други и си противоречаха.

Това момиче беше изтъкано от противоречия. Уж бе изпълнена с учтива симпатия, а те поливаше със студен душ, уж беше уязвима, а оголваше остри нокти като на хищна птица. Беше едновременно жертва и заподозряна. Пълни глупости, че не знаела какво е търсил крадецът. Самата тя търсеше същото нещо.

Смъртта на Лени Лоуел не бе случаен акт на насилие. И какво, по дяволите, знаеше за това тайнствено нещо, което Лоуел е притежавал и заради което си е струвало да бъде убит, някакъв куриер с колело, попаднал там по случайно стечение на обстоятелствата? Изчезналите от касата пари — ако изобщо е имало такива, защото те бяха плод единствено на твърденията на Аби Лоуел, не са били нищо друго, освен бонус, награда за убиеца.

Един прост обир нямаше да накара извършителя да отиде в апартамента на дъщерята на жертвата, да го разбие и да я заплаши със смърт. Инстинктите на Паркър му подсказваха, че думите върху огледалото в банята на Аби Лоуел съдържаха едно ненаписано освен ако. „Следващата си ти… освен ако не получа онова, което търся.“ А това на свой ред означаваше, че убиецът вярва, че Аби Лоуел знае какво търси той.

И защо огледалото беше счупено? Как се чупи едно огледало? Повредата бе станала след изписването на съобщението върху него. Аби Лоуел нямаше белези по себе си, нито бе казала нещо за борба в банята, за счупване на огледало, за някой, който е кървил.

Само спомена думите на момчето, че е изпълнявало някаква работа за баща й. Каква по-точно? За какво ставаше дума? Правилата от етикецията на Емили Поуст^[1] за убийци? „Здравейте, ето ме и мен, това са моите препоръки. Съжалявам, но съм дошъл да ви убия.“ Що за нелепи глупости!

И после младежът си е тръгнал с миникупър.

Паркър си напомни, че фолксваген костенурка бе любимата кола на серийните убийци през седемдесетте. Сладките малки колички не бяха заплашителни. Как можеше някой, който кара костенурка, да е лош? Тед Бънди караше костенурка.

Паркър подаде данните, които имаше за регистрационния номер на колата на човека, нахлул в апартамента на Аби, на отдела за моторни превозни средства и нетърпеливо зачака. Направи си чаша чай, като се разхождаше нервно, докато течеше горещата вода. Ученикът на Крей — Ямото, седеше на бюрото и работеше върху доклада си. Руис вероятно бе отишла да танцува в някой салса клуб със сладкото татенце, което я снабдяваше с патъците „Маноло“.

Повечето момичета се женят заради пари. Паркър се чудеше защо тя все още не се е омъжила. Вероятно смяташе, че ще улови по-голяма риба, ако се издигне в кариерата до по-висок ранг детектив. Щеше да стигне до „Обири и убийства“, да се занимава с първокласни случаи, да започне да излиза с политици и холивудски типове и — бум! — ето ти го богатият съпруг.

Подтикван от импулс, той вдигна телефона и набра номера на стар приятел, който работеше в отдел „Убийства“ в южния централен район.

— Метени — произнесе грапавият като скърцаща по чакъл гума глас от другия край на жицата.

— Здрасти, Метуселах. Всичко ли е под контрол при теб?

— О, Кев Паркър. Мислех, че си умрял.

— Признавам, че бих предпочел да съм — призна Паркър.

Метени се разсмя като булдог.

— Не позволявай на копелетата да те свалят.

— Това беше татуирано на оная ми работа. Ти откъде знаеш?

— Сестра ти ми каза.

Паркър се разсмя.

— Ах, ти, стар кучи син! — С Метени бяха партньори преди хиляда години, когато бе готов безмилостно да коси всичко по пътя си, за да се добере до „Обири и убийства“. Метени го харесваше. — Имаш ли някакви контакти с момчетата, които работят с латиноамериканските банди в твоята бърлога?

— Ъхъ. Защо?

— Имам една курсистка, която е изпълнявала някакви задачи за тях, и искам да открия как се е справила.

— Ти къде искаш да проникнеш — в главата или в гащите й?

— Главата й е достатъчно страшна за мен. Казва се Руис. Рене Руис.

— Ще видя какво мога да открия.

Те си размениха още няколко мили оскърбления и затвориха. Паркър насочи вниманието си към резултатите от разследването на отдела за моторни превозни средства.

От всички миникупъри, регистрирани в щат Калифорния, на територията на Лос Анджелис седемнадесет имаха възможните комбинации от цифри и букви, които бе дал за търсене. От тях седем бяха зелени, пет черни. Никоя кола не бе регистрирана на името на Джей Си Деймън. За никоя не бе съобщено, че е била открадната.

Детективите, занимаващи се с взлома в апартамента на Аби Лоуел, също щяха да потърсят колата, макар Паркър да се съмняваше, че ще го направят по-рано от следващия ден. Случаят по принцип беше обикновен, всекидневен. Нищо особено, никакво сериозно насилие. Едва ли щяха да се развълнуват дотолкова, че да работят до късно — освен ако не искаха да му направят сечено.

Паркър не можеше да им позволи да го изпреварят. Може би бяха добри в онова, което правеха, и щяха да измъкнат истината без проблем. Но той си мислеше, че най-вероятно щяха да проверят собствениците на миникупъри като подплашено стадо, пресявайки ги и изтръсквайки Деймън. Не можеше да рискува да загуби своя заподозрян заради глупост и териториални претенции.

Извади карта на града от чекмеджето на бюрото си и я разтвори върху бюрото на Руис, сетне взе пътеводителя „Томас“ и започна да търси адресите на притежателите на миникупър. Означаваше ги върху картата. Нито един не бе в непосредствена близост с пощенската кутия, наета от Алисън Дженингс и преминала във владение на Джей Си Деймън.

Продължавайки работата си, Паркър откри, че един от собствениците живее в Миракъл Майл, недалеч от апартамента на Аби. Колата бе регистрирана на името на Пунджар Рашид. Друга кола имаше в Уестууд, близо до университета. Трета бе регистрирана на името на Чен Лу, която живееше в Чайнатаун — на път за дома му.

Той означи всички дванадесет коли и загледа картата, върху която червените точки, нанесени от него, му напомниха кървави петна, пръснати из града. До коя от тези коли бе имал достъп Деймън? Къде живееше, по дяволите? Защо беше толкова потаен, мътните го взели? Нямаше досие. А ако имаше, но под друго име, кой в неговия живот, протичащ ден за ден, би могъл да знае това? Ако живееше под прикритие, ако имаше псевдоним, единственият начин да бъде открит бе да е бил арестуван преди или да има пръстови отпечатъци, оставени на някое местопрестъпление. Имаха частични отпечатъци от оръдието на убийството, но те не бяха достатъчни, за да ги пуснат през системата за отпечатъци.

Може би момчето беше професионален престъпник. Или се криеше от някого. Каквато и да бе причината за тази тайнственост, Деймън се движеше с миникупъра на някой друг. И ако не бе убил Лени Лоуел, защо бе потърсил дъщеря му? Как би могъл да знае за тайнственото липсващо нещо, което всеки така отчаяно желаеше?

И защо „Обири и убийства“ се появиха на сцената?

Паркър хвана главата си с ръце и потърка лицето и схванатите мускули на врата си.

Нуждаеше се от свеж въздух и от отговори. Облече шлифера си и излезе, за да потърси и двете.

Часовникът показваше, че още преди два часа е настанало времето на най-натоварения трафик. Улиците бяха претъпкани с шумни върволици от коли. Всеки бързаше да стигне до някъде, така че никой не стигаше до никъде. Няколко души излязоха от Централното бюро и тръгнаха към колите си — изостанали от армията войници. Смяната бе свършила преди няколко часа, работният ден беше приключил. Нещата скоро щяха да се успокоят за през нощта.

Паркър отиде до колата си и се мушна зад волана. Тази кола беше неговият работен кон — петгодишен крайслер с гюрук. Караше го на работа, отиваше с него на местопрестъпленията, когато получеше повикване. Извънработното време бе за бутилковозеления ягуар, неговата прекрасна и секси тайна любовница. Той се подсмихна на това сравнение. След което усмивката му повехна, защото си спомни, че Руис го попита за колата. Била чула слухове, така каза.

Паркър извади мобилния си телефон, набра номера на Анди Кели започна със следните думи:

— Какво направи за мен, божествена?

— Мили Боже, ти си един нахален кучи син! Имам си и по-важни задачи от теб, знаеш ли? Часът за коктейли диша в гърба ми, приятел. Имам среща с едно седемнадесетгодишно!

— Значи все още пиеш седемнайсетгодишен скоч.

— Откъде знаеше, че не говоря за момче цепеняче?

— Защото си прекалено умна, че да ми го кажеш. Седемнайсетгодишните са непълнолетни и ще попаднеш под ударите на закона. Не че ти не си го знаеш.

— Освен всичко друго, е и неприлично — заяви Кели. — Прекалено съм стара и мога да му бъда майка. Това подхожда повече на Деми Мур, не на мен. Никога не съм се интересувала от момчета, само от мъже — смени тона и измърка като котенце тя.

Паркър се прокашля многозначително и прочисти гърлото си.

— Е? Имаш ли нещо за мен?

— Паметта ми не е особено добра и услужлива на гладно — рече Кел. — Чакай ме в „Мортънс“ в Западен Холивуд. Ти плащаш.