Тами Хоуг
Куриерът трябва да умре (35)

Глава 35

Паркър остави своя сербинг в червената зона пред ресторанта и влезе вътре. Мястото беше слабо осветено, за миг си помисли, че е ослепял. Сетне очите му се приспособиха към полумрака и той видя Даян, която гледаше часовника си и седеше в ъгловото сепаре. Ресторантът беше в предната част на нощен клуб, който някога, по времето на „Глутницата на плъховете“^[1], е бил място за свирене на суинг. Никога не е бил обновяван или мебелиран, или декориран наново. Повечето клиенти в основния салон бяха със сини коси.

Веднъж месечно Даян се срещаше с него тук на обяд. Храната беше отлична, беше тихо и спокойно и никой от колегите им никога не влизаше в това място. И двамата предпочитаха да запазят личния си живот в тайна. Техните ежемесечни обеди бяха като малки оазиси сред хаоса на всекидневния им живот. Отдих, почивка.

Паркър я целуна по бузата и се извини, че я е накарал да чака.

— Аз те изпреварих и поръчах — рече Даян, посочвайки салатата, поставена пред неговия стол. — Както обикновено.

— Браво. Чудесно. Благодаря.

Той се мушна в сепарето, въздъхна дълбоко и се опита да се успокои. Беше силно напрегнат. Времето му беше малко, а куп неща се бяха случили.

— Ама че лудница е днес — рече Паркър и я запозна с последните маневри на Империята на злото в лицето на отдел „Обири и убийства“.

— Те никога няма да те оставят на мира, Кев — отвърна тя, вземайки си от салатата.

— Не. Никога. И знаеш ли какво? Мамка им! Аз ще им го върна тъпкано! Само ако успея да запазя преднина пред тях за ден-два…

— Мислиш, че си толкова близо до разрешаването на случая? — попита тя. Беше подпряла лактите си на масата. Отпусна главата си на едната ръка, изглеждаше изтощена.

Паркър се наведе над масата.

— Добре ли си?

Тя се съвзе и лицето й светна, сякаш просто завъртя копчето и пусна енергията си да нахлуе. Устата й се изкриви в уморена полуусмивка в ъгълчетата.

— Изморена съм. Цялото това препускане в обществото и преструвките, които направих заради теб снощи. А дори не съм получила един оргазъм в знак на благодарност заради усилията си.

— Ще ти се отблагодаря.

— Да, да… Все така казваш — подхвърли с иронична усмивка Даян.

— Да, но затова пък имам много да ти връщам, бейби — рече й Паркър с най-сексапилния си глас. Едната от двете синьокоси дами в сепарето зад Даян се наклони така, че ухото й да бъде под по-подходящ ъгъл за подслушване. Паркър хвана погледай и й намигна.

Даян поклати глава.

— Ти си безсрамен.

— Такъв съм. Не си ли доволна?

— Умирам от радост. — Тя бодна с вилицата си парченце пилешко месо. — Та значи си открил кого мошеник като Лени Лоуел би могъл да познава, при това човек, който си заслужава да бъде изнудван?

— Все още не, но съм наблизо. Ей толкова ми остава — отговори той, като доближи палец и показалец заедно. — И избягах с документите по убийството, така че на Кайл и Родик ще им отнеме малко време да се ориентират.

— Това наистина трябва да е свързано с нещо голямо, щом двамата си правят труда да се занимават с теб.

— Техният началник казал на моя, че е свързано с нещо, което вече разследвали. Не мога все още да свържа двата края, но има само едно име, което се върти в главата ми. Триша Краун-Коул.

Даян се поизправи на мястото си.

— Какво? За всички е ясно, че Роб Коул е убил жена си — рече твърдо тя. — Как това може да има нещо общо с твоето убийство? Ти си въобразяваш, измисляш си.

— Някой е платил на някого много пари, за да пази тайна.

— Не знаеш това с абсолютна сигурност.

— Всъщност знам го с абсолютна сигурност.

— Роб Коул е убил жена си — повтори упорито тя. — Ти не беше там, Кевин. Не видя какво бе направил с нея. Това беше лично, злобно…

— Има и други хора в живота й, които може да не са я обичали. Дъщерята, която може да се е чукала с мъжа й. Братът, който е трябвало да живее в сянката на перфектната си сестричка…

Даян започна да отмята на пръстите си.

— Роб Коул е единственият, който е обвинен, единственият, срещу когото е заведен процес, единственият, който няма алиби, но има достатъчно мотиви…

— Тони Жирадело е готов да обвини и папата, ако иска да…

— Остави ме да се доизкажа, Паркър! Няма начин Жирадело да тръгне на процес от такъв мащаб, ако не е абсолютно сигурен. Все още го замерят с яйца заради последния път. Съдебните заседатели ще заседават цяла седмица. Той ще провери всичко под лупа, всеки тест, всяко доказателство, всеки свидетел.

— Е, ще получи достатъчно помощ за тази работа, благодарение на любезното съдействие на Норман Краун, нали?

— Не си с всичкия си на тема конспирация! Какво си пушил?

— Хайде, Даян! Стига! Ти сама го каза: изглежда, че Норман Краун купува правосъдието. Кой може да бъде сигурен, че не е купил и мълчанието?

— Триша беше най-любимото му дете — обясни тя. — Обичаше я повече от всичко на света. Няма начин да плати, за да защити човек, свързан със смъртта й.

— Дори ако този някой е собствената му внучка? — попита Паркър. — Знаеш толкова добре, колкото и аз, че хората правят невероятни неща в името на любовта.

— Знам. Но в този случай грешиш и само си губиш времето. Привиждат ти се разни неща. Роб Коул е убил жена си.

— Ще знаем това със сигурност до полунощ — отвърна Паркър. — Задигнах негативите от депозитния сейф на Лоуел в банката, където имаше и цяла камара пари. В момента се проявяват. Не мисля, че е снимка на дъщеря му като бебе. — Той погледна часовника си и се намръщи. Не беше хапнал и три хапки от салатата си, но не чувстваше никакъв глад. Физическият глад бе погълнат от нетърпението да приключи преследването. Тръпката на ловеца. Удовлетворението щеше да го топли дни наред.

— Трябва да вървя — заяви, вадейки пари от чантата си. — Тъй като обичам да те виждам повалена по гръб, ще трябва да довършим този спор по-късно.

Даян бутна салатата си встрани и се облегна начумерено назад.

— Господи, когато си ядосана, си великолепна! — рече Паркър, измъквайки се от сепарето. Наведе се и я целуна по бузата. — Виж, може и да греша…

— Грешиш!

— Знам, че Роби е човекът, когото обичаш да мразиш, кукло, но нали знаеш какво казват на надбягванията: Само будалите залагат на фаворита.

Тя го изгледа с навъсени вежди.

— Не ровя срещу теб — продължи Паркър. — Ровя заради себе си. Ако се окаже, че аз съм прав, ще спечеля. Нима мразиш Роб повече, отколкото обичаш мен?

Лицето й поомекна и тя го възнагради с една неохотна усмивка.

— Ще заложа няколко стотачки на теб, стрелецо.

— И няма да съжаляваш.

— Ще видим.

— Смяташ ли да работиш до късно? — попита той. — Защо не се обадиш в службата. Вземи си един ден почивка.

— Взела съм си — отвърна тя. — Имам да свърша някои неща. Банката, магазина…

— Ще ти се обадя. — Паркър се накани да върви.

— Кев?

Даян се измъкна от сепарето, когато той се обърна към нея. Прегърна го и прошепна:

— Извинявай.

Той леко се усмихна.

— Ти си страстна жена. Няма за какво да се извиняваш.

Прекрасните й сини като зимно небе очи го гледаха с нехарактерен за тях блясък от сълзи.

— Обичам те, да знаеш.

Старите дами в съседното сепаре гледаха с отворени уста, бяха развълнувани сякаш бяха на театрално матине.

Паркър нямаше да е по-изненадан, ако го бе халосала с някой чук. Думата любов с главно Л. Той се подсмихна и реши да се пошегува, защото беше толкова зашеметен, че не знаеше какво друго да направи.

— Е, госпожо Никълсън, направо ми се зави свят — рече, като запърха с мигли.

Тя му се усмихна, поклати глава и му махна да върви.

— Махай се оттук, идиот такъв.

Даян Никълсън го обичаше. Не бе съвсем сигурен как трябва да приема това. Че го обича като приятел? Това го знаеше. Че го обича като влюбена жена? Ужасно много време й трябваше да го каже, помисли си Паркър, макар и без злоба. Може би кармата му бе в края на краищата да се промени.

Ако успееше да приключи успешно този случай, да направи сензация, щеше да получи признание. Щеше да хване дявола за опашката.

Обади се на Джоан от „Пръстови отпечатъци“ и остави съобщение, с което я помоли да потърси името Еди Дейвис и адреса му в ролодекса, който бяха взели от офиса на Лоуел и който бяха изпратили да бъде изследван, да го направи възможно най-бързо и да му се обади на мобилния.

Беше наредил на Руис да открие Дейвис, но не смяташе да й звъни и да я пита дали има информация. Кайл и Родик със сигурност вече бяха при нея. Гнездото на осите бе разбъркано и той не се съмняваше, че тя ще се примъква с всички възможни средства и ще пълзи като влечуго към Брадли Кайл.

Паркър спря колата си в калната дупка, която служеше за паркинг на малката мексиканска кръчма в прашната, обрасла с плевели, полуиндустриална зона на града близо до река Лос Анджелис. Дан Метени обядваше всеки ден на това място, когато работеха заедно. Нямаше причина да е променил навиците си с минаването на годините, нали?

Дан седеше на една от масите за пикник под нагънатия като хармоника тенекиен навес. Пред него се мъдреше голяма чиния, пълна с мазнини и холестерол. Метени наблюдаваше Паркър през очилата си със сребристи рамки. За цялото време, откакто го познаваше, Паркър бе виждал очите му може би само два пъти.

— Здрасти, манекене — поздрави възрастният човек. — Дошъл си, за да покажеш на нас, обикновените хора, как да се обличаме ли?

Метени бе в занаята от около сто и дванайсет години, или горе-долу толкова. Той беше висок, едър, с гръден кош като варел (определението беше лично негово) мъж, който ядеше прекалено много червено месо, пиеше прекалено много бърбън и пушеше по два пакета на ден. Стресът да работи в южен централен район би трябвало да го убие, но той продължаваше да крачи бодро напред. Не му се умираше.

— И аз съм обикновен човек — отговори Паркър, като седна насреща му.

— Да бе, виж ми окото. Че в теб няма нищо обикновено и затова всички те мразят.

— Е, приятно ми е да го чуя.

— Майната им — изръмжа Метени. — Да си на върха, е много самотно.

— Не бих могъл да знам това. Прекарвам цялото си време няколко стъпала по-надолу и маймуните над мен непрекъснато ме осират.

— Много съжалявам. Жирадело не би се поколебал да те прати да събираш глоби за паркиране, ако можеше. Но гледам, че все още си детектив. Все още си на работа. И приличаш на истинска кинозвезда. Значи няма от какво да се оплакваш, нито за какво да хленчиш.

— „Обири и убийства“ току-що ми отмъкнаха под носа един голям случай и имам курсистка, която по-скоро ще забие нож в гърба ми, отколкото да ми помогне.

— Онова пиленце Руис, за което ми се обади ли? — произнесе Метени с уста, пълна с енчилада.

— Аха.

— Поразпитах няколко от момчетата, които работят с латиноамериканските банди. Никога не са чували за нея. Може да са я забравили.

Паркър поклати глава.

— Изключено. Повярвай ми, тази не може да остане незабелязана. Ако са я виждали, ще я помнят цял живот.

— Видял ли си личния й картон?

— Изглежда наред. Опитах се да се обадя на последния обучаващ я детектив, но ми казаха, че горкият човек бил починал. Сигурно тя е извадила сърцето му и го е изяла, докато кръвта му е изтичала в краката й.

Метени замълча за момент. Мислеше, като при това всички бръчки на лицето му, приличащо на булдог, се обтегнаха надолу, подчертани още повече от дебелите му посивели мустаци в стил „Фу Манчу“^[2].

— Виж какво, конте, това не ми харесва — рече накрая той. — Познаваш Алекс Наваро, нали? Алекс знае всичко, което става в латиноамериканските банди. Ако той не познава това пиленце, значи тя не е от неговите хора.

— Тогава коя е, по дяволите? — попита ядосано Паркър. — И защо се навърта около мен?

Имаше чувството, че е бил натикан в ъгъла. Не стига, че „Обири и убийства“ му вземаха случая, ами и Руис се оказваше не онази, за която се представяше.

— Може би използва фалшиво име — предположи Метени. — Нали знаеш какви са призраците под прикритие? Умират си да се вживяват в ролята си — каза с известно презрение Метени.

Той беше полицай от старата генерация, от школата на „ритай задниците и изтръгни имената“. За него всичко беше черно или бяло. Хората се деляха на добри и лоши. Метени излизаше на улицата въоръжен със законното си и още девет скрити, непозволени от закона оръжия. Истински войник за справедливост.

— Може би — съгласи се с предположението му Паркър, но не му се вярваше.

— Накарай я да се изчерви и я обвини, че е измамница, човече.

— Дааа.

Не му оставаше нищо друго. Знаеше, че не може да вярва на Руис. Може би трябваше да открие защо. Както и да разбере колко много врагове има наистина.

Вече си бе задавал въпросите. Руис се бе появила точно няколко дни преди убийството на Лоуел, а сега го бе продала на „Обири и убийства“ и те му взеха случая. Но как, дори и при съществуването на вътрешна информация за изнудването, някой би могъл да знае, че Лени Лоуел ще бъде убит?

Паркър не харесваше нито едно от възможните обяснения. Опитваше се да си втълпи, че просто изпада в параноя и си въобразява конспирация там, където тя не съществува. Само убиецът би могъл да предскаже смъртта на Лоуел и никой не би могъл да знае кой ще бъде дежурен същата нощ, за да поеме случая.

Метени наблюдаваше както мисловния процес, така и незабележимите промени, които преминаваха по лицето му.

— Не съществува такова нещо като съвпадение, човече — заяви той. — Не и при „Обири и убийства“. Тези контета никога няма да яхнат коня без причина.

— Това не означава непременно, че Руис е свързана с тях — отвърна му Паркър. — Какъв е смисълът, щом могат да вземат случая, по което време си поискат?

— Тогава помисли кое би имало смисъл — каза Метени. — Някога познавах един тип, който правеше гигантски дърворезби от дънерите на дърветата. Всички бяха страхотни, истински. Имаше една на лос. Приличаше абсолютно на лос. Дори миришеше като него. Попитах го как го прави, а той ми каза: започвам с едно голямо парче дърво и изрязвам от него всичко, което не прилича на лос. Направи и ти така. Започни да изрязваш всичко от тази каша, което не прилича на нея, и ще останеш насаме с истината. Ако Руис наистина не е онази, която казва, че е, тогава коя е? Ако не е шпионин на „Обири и убийства“, какво остава?

По тялото на Паркър премина болезнено, гадно усещане. Беше работил с Руис само няколко дни. Тя го дразнеше толкова много, че не беше й обърнал особено внимание, освен че я чувстваше като досаден трън в задника си. Но тя знаеше за ягуара, за мансардата му и повече от веднъж направи двусмислени забележки относно гардероба му и колко лесно харчи парите си.

Е, какво остава? — попита отново Метени.

Думите излязоха като жлъчка от устата на Паркър.

— „Вътрешни разследвания“.