Тами Хоуг
Куриерът трябва да умре (13)

Глава 13

Джейс наблюдаваше от другата страна на алеята, скрит във вътрешността на един наквасен от дъжда мукавен кашон, захвърлен зад магазина за италиански мебели. Топчетата от стиропор, служещи за уплътнение, бяха полепнали по него като мухи.

Да остане на задната седалка в колата на Ета, както му бе предложила тя, му се стори прекалено рисковано. Там щеше да бъде уязвим, безпомощен, все едно в капан. Не, идеята не беше добра. Нуждаеше се от пространство, от удобен наблюдателен пункт, от пътища за отстъпление и бягство. Веднага след като Ета влезе в сградата на агенцията, той се измъкна от микробуса и претича през алеята. Кашонът беше подходящо скривалище, наполовина скрит от камиона, с който разнасяха мебелите от магазина. В близките няколко часа магазинът нямаше да бъде отворен. Щеше да бъде на безопасно място, ако се скатаеше за малко в него.

Ета му бе обещала да се върне с парите веднага, но половин минута след като влезе в сградата, се появи Проповедника Джон, който завърза колелото си до контейнера за боклук и също нахълта вътре. След него пристигна Мойо, подпре му момчето, на което казваха Железаря, заради многобройните пиърсинги по тялото му. Те вероятно не бяха попълнили отчетите си от предния ден и си бяха отишли вкъщи заради дъжда. Сега идваха по-рано, за да свършат тази работа, преди да започнат курсовете.

Ета не се показваше никаква.

Всичко, което трябваше да стори, бе да сложи парите в един плик и да излезе, за да го остави в колата си. Нямаше никаква следа и от шефа Роко, нито от партньора му Влад, който по цял ден не правеше нищо друго, освен да пуши, да говори с други руснаци по мобилния си телефон и да нарежда топки за голф из офиса. Роко обикновено идваше към девет. Влад се появяваше не по-рано от обяд и почти винаги беше махмурлия.

Хайде, Ета! Хайде. Побързай!

Джейс се сви в своето с няколко номера по-голямо армейско яке и погледна страницата на вестника, която се бе опитал да й покаже в микробуса. Препрочиташе статията за стотен път. Насилственото напускане на света на Лени Лоуел бе събрано в две колони, заровени в дебрите на „Ел Ей Таймс“. В тях се казваше, че адвокатът е бил намерен от дъщеря си Абигейл, на двадесет и три години, студентка в Югоизточния университет по право, след като е бил пребит до смърт в офиса си. Предстоеше аутопсия. Детективите от полицейското управление на Лос Анджелис проверяваха всички следи.

Аби Лоуел. Красивата брюнетка на снимката върху бюрото на Лени. Студентка по право. Джейс се зачуди дали беше забелязала нещо. Може би бе видяла преследвача да се измъква от офиса на баща й — мястото на престъплението. Може би знаеше кой би искал смъртта на Лени и защо. Може би познаваше хората на негатива.

Вратата на „Скоростни куриери“ се отвори и оттам излязоха двама души. Първо мъжът: среден ръст, средно телосложение, скъп на вид шлифер и шапка като на детективите от филмите през четиридесетте години. Сам Спейд. Филип Марлоу. След него — дребна жена в черен костюм, в цепката на V-образното деколте на сакото й проблясваше червено.

Беше бясна. Испански тип. Сам Спейд очевидно не й обръщаше никакво внимание.

Ченгета. Поне мъжът със сигурност беше, въпреки че бе много добре облечен. Джейс имаше шесто чувство по отношение на ченгетата. Те се държаха по определен начин, вървяха по определен начин и жестикулираха по определен начин. Очите им никога не преставаха да претърсват територията, когато отиваха на ново място или попадаха в нова ситуация. Те запомняха всичко в близката околност, в случай че по-късно трябваше да си спомнят детайлите.

Ченгето обиколи бавно микробуса на Ета, като надничаше през прозореца. По гърба на Джейс пропълзя хлад, кожата му настръхна като на гъска. Жената изглежда бе заинтересувана повече да се заяжда с мъжа, отколкото да гледа в микробуса. Никой от двамата не се опита да отвори вратата. След това заедно се върнаха вътре.

Джейс потръпна. Защо ченгетата ще се интересуват от микробуса на Ета, освен ако някой не им бе казал, че той е там? Ета го бе посъветвала да отиде в полицията. Може би беше взела решението вместо него?

Каза си, че не бива да е разочарован, защото всъщност никога не бе очаквал нищо от когото и да било. И въпреки това беше. Хората никога не държат на думата си. Смятат да изпълнят обещанието в момента, в който го дават, но добрите им намерения се изпаряват, когато ги притиснат. Това винаги бе ситно написано при всяка сделка: Не важи при представяне на смекчаващи вината обстоятелства.

Ета се отнасяше към куриерите сякаш беше тяхната ексцентрична заместник-майка. Тя имаше добро сърце. Но защо трябваше да си слага главата на дръвника заради него? Имаше си свой собствен живот, деца, които бяха на първо място в живота й. Той не бе част от нейното семейство. Или може би тя бе от типа майки, които се ръководят в постъпките си от „доброто на децата“, а то почти винаги се оказва лошо.

Джейс се наруга за глупостта, че е отишъл за помощ при нея, че я помоли да излъже заради него. Фактът, че забърка и други хора в тази каша, означаваше, че е загубил контрол над ситуацията. Но той търсеше бърз начин да получи няколко стотачки на ръка. Парите щяха да му помогнат, ако се наложеше да се покрие някъде за известно време. Не искаше да тегли пари от банката си, всъщност не беше банка, а едно огнеупорно, заключващо се с шифър сандъче, което криеше във вентилационната шахта в банята на апартамента. Тези пари бяха за Тайлър, за да продължи да живее, ако нещо се случеше с него.

Ето че нещото се бе случило.

Беше време да тръгва.

Използвайки камиона за доставки като прикритие, Джейс се измъкна от кашона. Вдигна яката на якето, сви рамене и като държеше вестника над главата си, за да се пази от дъжда, тръгна надолу по алеята. Опитваше се да не куца, стараеше се да изглежда, че не бърза, сякаш се разхожда безцелно, сякаш не му се иска да хукне да бяга. Гледаше в земята.

И сега накъде, Джей Си?

Негативите бяха в плика под ризата, залепени с лепенка към кожата му. Трябваше да намери безопасно място да ги скрие, някъде далеч от Тайлър, далеч и от семейство Чен. Очевидно за някого те бяха много ценни. Можеше да ги използва като средство, като осигурителна полица, ако нещата станеха още по-кофти, отколкото вече бяха. Трябваше да намери безопасна, неутрална територия. Някакво публично място. И трябваше да стигне до Аби Лоуел.

Една кола зави в началото на алеята и запълзя бавно към него.

Тъмен седан.

Напукано предно стъкло.

Страхът блъсна Джейс в корема и потече по вените му като живак. Бърз, отровен, изгарящ. Искаше му се да зърне лицето на преследвача си. Да придаде човешки образ на чудовището. Да се увери, че на дневна светлина човекът е просто обикновен дребен мъж, който не представлява никаква заплаха. Но това, разбира се, не беше вярно. Този човек искаше нещо, което Джейс притежаваше, и дори ако му го дадеше, вероятно пак щеше да го убие, защото знаеше прекалено много. Макар че всъщност не знаеше нищо.

Колата намали ход, когато приближи.

Гърдите на Джейс се стегнаха. Беше откъм страната на шофьора. Дали щеше да го погледне? Зад клепачите му като светкавици избухнаха картини от миналата нощ. Той беше на колелото си, хвърли със замах U-образния катинар към предното стъкло. Не можеше да си спомни шофьора. Дали той си го спомняше? Тогава носеше каска. И защитни очила.

Джейс погледна с крайчето на окото си, когато колата почти се изравни с него.

Глава като квадратен каменен блок, малки подли очички, тъмна коса, късо подстригана. Кожата беше бледа, със синкави оттенъци под брадата. Имаше парченце бяла лепенка през гърбицата на носа и черна брадавица отзад на врата. Брадавица, която приличаше на стърчащ израстък, с размер на гумичката в долния край на молива.

Седанът се плъзна край него като пантера в джунглата, спокойно, мазно, зловещо.

Джейс продължи да върви, съпротивлявайки се на желанието си да погледне назад. Краката му бяха меки като желе.

Типът обикаляше около офиса на „Скоростни“. Значи знаеше къде работи. Ами, разбира се, нали пощальонската му торба бе у него. Друг проблясък на паметта: как е хванат и дърпан назад от каишките на чантата. В нея нямаше нищо особено — помпа за гуми, резервна туба, няколко празни манифеста… и върху тях логото на „Скоростни куриери“ и адресът, написан с червени букви най-горе на страницата.

Следващото, което щеше да се опита да открие, бе адресът му, също както бяха сторили ченгетата. Но никой нямаше да успее, увери сам себе си Джейс. Единственият адрес, който имаха в „Скоростни куриери“, бе номерът на старата пощенска кутия. А единственият адрес на тази кутия, който фигурираше в пощата, бе на стария им апартамент, в който бе живял за кратко с майка си, преди да се роди Тайлър. Никой нямаше да бъде в състояние да го намери.

Но акулите бяха във водата и кръжаха около него в очакване да го нападнат, и стесняваха все повече и повече кръга.

Две ченгета и един убиец.

„Никога не съм искал да бъда известен“, помисли си Джейс, като прекоси улицата. Известността винаги е свързана с прекалено много неприятности.

Успя да хвърли бегъл поглед през рамо. Стоповете на седана светеха в далечния край на алеята.

Джейс забави още повече крачките си си, болката в глезена му пулсираше при всяка стъпка. Не можеше да си позволи да я усеща. Нямаше излишно време, за да я лекува. Сега цялата му енергия трябваше да бъде впрегната в една-единствена цел — да оцелее.

Трябваше да намери Аби Лоуел.