Тами Хоуг
Куриерът трябва да умре (48)

Глава 48

През уикендите площадът на Олвера Стрийт е пълен с туристи и мексикански семейства, които наблюдават танцуващите ацтеки или слушат песните на мариачите. Нощем през седмицата в мъртвия сезон тук няма туристи. Само бездомници, които търсят някоя свободна пейка в парка, за да поспят.

Джейс обиколи бавно площада в полукръг, чувствайки се като коза, която е поставена за примамка на лъва. Имаше среща с човек, който вече няколко пъти се бе опитал да го убие. Човек, който бе превърнал живота му в кошмар и бе убил една съвсем невинна жена. Джейс позволи на гнева си да вземе надмощие и да потисне страха му. Щеше да вземе участие в залавянето на убиеца на Ета. Беше спорил с Паркър за това. Искаше да бъде един от тях. Дължеше го на Ета.

Вятърът шумеше в листата на голямото смокиново дърво, като му пречеше да чуе звука от обувки върху паважа или звука от зареждане на оръжие.

Беше водил Тайлър на това място милион пъти. От Чайнатаун до тук се стигаше лесно, една евтина разходка за хора с ограничени средства. Безплатни представления, пазар на открито с евтини тениски и дрънкулки.

Паркът беше замислен да бъде сърцевината на града при основаването на Лос Анджелис през 1781 година. В един град, който се променяше ежеминутно и в който никой и нищо не спазваше правилата, кирпичените постройки и старите дъсчени тротоари създаваха впечатлението за друг свят. А Тайлър, който попиваше всеки детайл и всяка история като гъба, беше очарован.

Ако нещо се случеше на това дете, Джейс щеше да разкъса Кев Паркър с голи ръце. Нямаха време да заведат Тайлър вкъщи. Трябваше да дойдат тук и да заемат позициите си, преди да пристигне Дейвис. Той беше помолил за няколко часа. Нямаше как да разберат какво смята да прави през това време. Неговите намерения може би бяха същите като техните, да пристигне тук по-рано, за да осъществи плана си.

Паркър постави на Тайлър задачата да наблюдава и го остави в колата с уоки-токито.

Едър негър лежеше на пейката, покрай която Джейс мина два пъти. Спеше, хъркаше и вонеше на бърбън. Приличаше на тюлен, пльоснал се на брега, лунната светлина се изливаше върху него и осветяваше парцалите, с които се бе завил. Още един невинен свидетел, несъзнателно желаещ да умре, помисли си Джейс. Той го потупа по рамото.

— Хей, приятел. Събуди се! Изчезвай оттук!

Мъжът не помръдна. Джейс го сграбчи за крака и го задърпа.

— Хайде, господине, трябва да се махнете оттук!

Старият пияница продължи да хърка. Джейс се отдалечи от него. Ако беше толкова мъртъв за света, сигурно щеше да бъде в безопасност.

Една светла точка проблесна в другия край на площада. Дейвис беше пристигнал.

Вълнението, което се надигаше в слабините на Еди, много приличаше на чувството, което изпитваше в очакване на секс. Беше като свит от напрежение юмрук, всичките му нерви бяха опънати до крайност, та чак щяха да зазвънят като струни. Обичаше я тази работа, мамка му!

Харесваше му, че е толкова умен. Беше измислил перфектен план как да върже всички и да отпътува на разсъмване. Вече можеше да се види как се изтяга на плажа в Байя с пура в устата, бутилка текила и мексиканско маце по бикини, готово да прави всички щури, перверзни и изчанчени неща, които той поиска.

Виждаше момчето да обикаля площада, вероятно готово да подмокри гащите. Глупаво хлапе. Освен ако не бе толкова глупаво и този път е взело със себе си оръжие или нещо, с което да се защити.

Онова, което, слава Богу, не бе довело подире си, бяха ченгетата. Нямаше цивилни полицаи, нямаше патрулни коли. Мястото беше пусто, като се изключат неколцина бездомници, чиито колички бяха паркирани до пейките, на които спяха.

Самият Еди беше като движеща се светулка. Единственото нещо, което носеше със себе си, беше ножът му.

Паркър бе дал на Джейс един пистолет 22-ри калибър, който бе извадил от кутията в багажника на колата. Това беше доста необичайно действие за ченге, но Джейс бързо разбра, че Кев Паркър не е обикновен човек. Той караше кабрио без полицейско радио, имаше само радиостанция. Нямаше партньор, поне не го водеше със себе си. Спряха по пътя и взеха някаква шантава жена, която се оказа репортер във вестник.

Ако Джейс не бе видял полицейската значка и картата му, никога не би повярвал, че този човек е полицай. Въобще. Първо на първо, беше прекалено добре облечен за ченге. Дори обувките му изглеждаха скъпи, а това беше знак, по който винаги можеш да познаеш ченгетата — евтините, грозни обувки.

Все пак не му допадна идеята да му се довери. Всичко се случи много бързо. Но не виждаше друг избор. Единственият начин да се измъкне жив от тази каша беше някой да хване Еди Дейвис.

Можеше да види как Дейвис приближава, фигура с формата на банкомат, облечен в дълго, тъмно палто. Дланите му започнаха да се потят, а в гърлото му се надигна киселина като червения живачен стълб на термометъра.

В следващите няколко минути всичко щеше да свърши. Единствената му надежда бе да остане жив, за да разкаже историята.

Паркър наблюдаваше как Еди Дейвис прекосява площада през своя бинокъл за нощно виждане. Полицията на Лос Анджелис може да не бе в състояние да си позволи химикалки, които не текат, но Паркър нямаше такива бюджетни ограничения. В багажника на колата си той пазеше истинско съкровище от нововъведения и модерни уреди.

Към мостчето на бинокъла бе прикрепен малък безжичен микрофон, който предаваше звука посредством дискретни слушалки. В другото му ухо бе втъкната слушалката за уоки-токито, което го свързваше с Тайлър в колата.

Беше оставил момчето с Анди Кели и не знаеше кой от двамата е по-способен да предпази другия от неприятности. Бяха взели Кели по пътя си насам. Ако подозренията на Паркър се потвърдяха, тя щеше да получи една страхотна история за вестника.

— Къде са парите? — попита Джейс. Дейвис бе все още на десетина крачки от него.

— На път.

— Какво? Ти не каза нищо за никой друг — рече Джейс. Трепереше. Човекът пред него беше убиец.

— Не ме попита — отвърна Дейвис. — Не нося толкова пари със себе си. Ти какво си мислеше? Че съм ограбил някой банкомат ли?

Приличаше на герой от „Зората на мъртвите“^[1], докато стоеше пред него, а светлината от уличната лампа го осветяваше отзад. На носа му белееше лепенка. Едното му око бе почти затворено, като че е бил ударен отляво с тежка тухла.

Стоеше със скръстени ръце, небрежно, сякаш бяха двойка непознати, които си говорят, докато чакат автобуса.

— Къде са негативите?

— На сигурно място — отвърна Джейс.

Потърка с ръка пистолета в джоба си. Не знаеше как да го използва. Паркър му бе казал: „Какво толкова има да знаеш? Прицелваш се и стреляш.“

— Трябва да има някоя много важна клечка на тези снимки и толкова си ги иска, че хората умират заради тях — рече Джейс.

Дейвис се усмихна като крокодил.

— Убиването е забавната част.

Той направи една стъпка напред.

Джейс извади пистолета от джоба си.

— Стой там, където си. Не искам да идваш по-наблизо.

Дейвис издаде лек звук.

— Ти си ми като трън в задника, хлапе. Как да съм сигурен, че негативите са у теб? Може да си тук, за да ме ограбиш.

— Може да съм тук, за да те убия — отвърна Джейс. — Жената, която закла в „Скоростни куриери“. Помниш ли я? Тя беше добър човек.

— Така ли? — сви безразлично рамене Дейвис. — Просто си вършех работата. Нямах нищо лично към нея.

Джейс искаше да го застреля за тези думи, просто едно бам Право в лицето. Това заслужаваше мръсното куче! Нямаше нужда дори един цент от парите на данъкоплатците да се изхарчи за него.

Това е за Ета…

— Надявам се, че брат ми няма да бъде убит.

Тайлър се опитваше да говори безразлично. В действителност толкова се страхуваше, че си мислеше, че ще повърне.

— Кев няма да позволи.

Те седяха снишени на предната седалка в колата на Паркър. Е, Анди се бе снишила повече от него. Тайлър си беше дребничък и не бе необходимо да се навежда много, за да не се вижда въобще през стъклото.

— Ти приятелка ли си му? — попита той.

— Ами, как да ти кажа… Кев е самотник. До тази седмица не бях го виждала от дълго време — обясни тя. — Той е добър човек. Невинаги е бил, но сега е. Преди беше копеле.

— А после какво стана?

— После се погледна дълго и задълбочено в огледалото и онова, което видя, не му хареса. Абсолютно съм сигурна, че е първият човек в историята на човечеството, който е взел решение да порасне и да се промени, и наистина го е изпълнил.

— Това изглежда много сериозно — за ченге.

— Ти май не харесваш ченгетата.

Тайлър поклати глава.

— Защо?

Той сви рамене.

— Защото така.

Обърна се, за да прекъсне опитите й да го разпитва. В този момент светнаха фаровете на кола, която зави към тях.

Тайлър подскочи на седалката, включи уоки-токито и натисна бутона за разговор.

— Скаут търси Лидер! Скаут до Лидер! Имаме си ремарке! Ремарке!

Ако имаше нещо, което мразеше, то бе появата на неочакван коз, на неочаквана силна карта, освен когато картата не беше негова. Дейвис беше извадил коз, но какъв по дяволите беше? Не би трябвало да се нуждае от помощ, за да вземе негативите от едно хлапе, и едва ли смяташе наистина да му плати. Тогава какво ставаше?

Паркър докосна бутона на микрофона.

— Прието. Имаме си ремарке.

Време бе за предстартовото броене. Шоуто трябваше да започне!

— Ти наистина си голям боклук — рече Джейс.

Дейвис не реагира.

— Тъй-тъй, хората ми го казват през цялото време. — Той посегна във вътрешността на палтото си. — Искам да запаля.

— Дръж ръцете си така, че да ги виждам — нареди Джейс.

Дейвис изпусна дълбока въздишка.

— Аматьори.

— Да. Аматьорите правят грешки. Нервничат. Натискат спусъка, когато не трябва.

По широкото лице на Дейвис се прокрадна усмивка.

— Искаш толкова много да ме убиеш, та чак се опияняваш от удоволствието. Знаеш ли, може би имаш бъдеще в моята професия.

Джейс не отговори. Тръпките се опитваха да сграбчат брадичката му и това го разсейваше. Ръцете му отмаляха да държат пистолета пред гърдите. Къде, по дяволите, беше човекът с парите?

Фаровете просветнаха по-наблизо. Почти щеше да направи грешката да се обърне, за да ги види.

Въздухът около него беше тежък и гъст като океана. Трудно можеше да диша. Единственият звук, който чуваше, бе хъркането на негъра на пейката зад него.

— Ето че парите идват, сладурче — рече Дейвис.

Паркър изчакваше появата на новия член на трупата. След тревогата, обявена от Тайлър, сетивата му бяха изострени до почти невъобразимо ниво. Всеки звук му изглеждаше оглушителен. Докосването на нощния въздух до кожата му бе осезаемо. Можеше да чуе дишането си, както и забързаното биене на сърцето си.

Беше заложил на Филип Краун.

Дъщерята Каролайн може би имаше мотив, но той не виждаше как едно момиче ще бъде в състояние да извърши престъплението — да убие майка си, като направи така, че любовникът й да бъде обвинен, и да запази пълно спокойствие. Не. Младите влюбени жени ставаха само за страст и драма, както и за прекалено много демонстрации и на двете.

Нито пък Роб Коул би поел вината вместо нея. Типове като него не поемат отговорност за собствените си действия, та камо ли заради някой друг. Ако Роб Коул мислеше, че Каролайн е убила Триша, сигурно без да се замисли, щеше да разтръби за това с пълно гърло.

На Паркър за тази роля най-много му харесваше братът. Анди Кели му бе казала, че Филип Краун е бил видян да вечеря със сестра си в нощта, когато е била убита. Разговорът им бил сериозен. Филип твърдеше, че Триша е говорила за развода си с Коул, но може да са се скарали, защото тя е възнамерявала да огласи, че брат й краде пари от благотворителния фонд.

Никой не би се заел да докаже, че Филип е присвоявал пари, а освен това всички се бяха фокусирали върху задачата да окачат Роб Коул на въжето. Един скандал със знаменитости е много по-интересен от обикновеното, старо като света, незаконно присвояване на средства. Нямаше нищо секси или вълнуващо в провинението на Филип Краун, докато преследването на Роб Коул притежаваше всички елементи на любимото старо време на Америка — да развенчаем идола. Да го разкъсаме на парчета. Да го линчуваме.

Освен това Роб Коул имаше мотиви, средства и възможност. Бил е на местопрестъплението, когато е извършено убийството. Нямаше никакво алиби за това време. Паркър беше готов да се обзаложи, че Филип Краун дори не е бил разпитан, освен повърхностно, от детективите на „Обири и убийства“. Ако изобщо го бяха направили, в което се съмняваше. Освен това фактът, че беше син на един от най-влиятелните хора в града, не беше в негов ущърб. Норман Краун стоеше зад гърба на областния прокурор. Филип Краун и Тони Жирадело се познаваха още от правния факултет.

Ако Еди Дейвис и Лени Лоуел бяха изнудвали Филип, за Паркър не беше толкова невъзможно да си представи, как Филип Краун е отишъл при своя стар приятел и състудент Жирадело за услуга. Не беше трудно да си представи също, че Жирадело е готов да продаде Темида на Краун. На планетата нямаше по-алчен, по-жаден за власт и по-амбициозен човек от Антъни Жирадело.

Всичко това пасваше едно към друго като тежките, лъскави плочки на скъп пъзел. Жирадело не можеше да позволи на двойка идиоти като Дейвис и Лоуел да изтупат високопоставения му приятел, нито да провалят процеса, който щеше да направи името му всеизвестно. Ако вкараше Брадли Кайл и Моуз Родик в тази работа, които също щяха да имат полза от обвиняването и осъждането на Роб Коул, той можеше да манипулира ситуацията и да я доведе до успешния й финал.

Кръвта на Паркър изстина, когато си помисли, че може би Кайл не е смятал да пропусне нито едно от действащите лица, когато бе стрелял на Пършинг Скуеър. Дейвис бе престъпник на свобода. Джейс Деймън притежаваше негативите. Аби Лоуел бе козът, силната карта.

Беше мечтал за случай, който да го реабилитира. Този случай бе една голяма каша, в която бяха забъркани скандални богаташи и обикновени човешки трагедии. Помисли си за Ета Фицджералд и четирите й сирачета и поиска да размени случая срещу живота й. Но най-доброто, което можеше да направи, бе да залови убиеца й и хората, чиито действия без съмнение бяха предизвикали нейното убийство.

Една фигура вървеше през площада към Дейвис и Деймън. Моментът на истината беше настъпил.

Паркър вдигна бинокъла, фокусира го и… светът се продъни под него.