Тами Хоуг
Куриерът трябва да умре (10)

Глава 10

— На ти проклетия доклад! — рече Руис, хвърляйки един-единствен лист върху бюрото на Паркър. Листът полетя във въздуха и се приземи плавно върху купчина папки, проваляйки голямото шоу, което искаше да направи, като го накара да пълзи по земята за него.

Паркър го погледна. Списък на фирмите за куриери, намиращи се на разстояние пет мили в радиус от офиса на Лени Лоуел. Беше й отнело само три минути, за да го извади от интернет!

— Ти сигурно осъзнаваш, че „да работиш в екип с колегите си“ е част от оценката ти, нали? — попита той, като стана и отиде до кафемашината.

Беше 6,43 сутринта. Беше спал не повече от два часа. В стаята имаше още двама детективи. Ямото и Крей се бяха захванали със случая на „семейната анихилация“, от който дойде Никълсън, преди да се появи в офиса на Лени. Няколко убийства и едно самоубийство. И цяла нощ, за да се опише всичко.

Ямото, другият курсист, тракаше на лаптопа, който бе донесъл със себе си. Беше спретнат, учтив, с професионален вид и поведение и носеше костюми, по-добри от средните. Крей не заслужаваше такъв курсист.

Самият Крей бе навел лице над бюрото си и похъркваше, слюнката му се стичаше и образуваше локвичка върху яркозелената бележка, напомняща на всеки, че не е късно да се запише за семинара за справяне със стреса на тема „Животът и смъртта не бива да ни убиват“.

Паркър се върна на стола си и седна.

— Ще трябва да се научиш да потискаш настроението си, кукло — рече сериозно той. — Какво ще стане, когато вкараш някой мръсен убиец в кафеза и той започне да те дразни? — попита. — Ще те нарича с имена, по-гадни от всичко, което някога си чувала. Ще ти предложи да изпълни осемдесет и три различни вида неестествени акта върху голото ти тяло. А ти ще трябва да изтръгнеш признание от него и ще започнеш да го наричаш шибан не знам какъв си? Това не е никак приемливо.

— Няма да го направя — нацупи се тя.

— Но току-що го направи с мен.

— Ти не си заподозрян.

— Не съм, но съм твоят шеф в момента. Ще трябва да уважаваш това положение, независимо дали ти харесва или не. Винаги ще имаш шеф в тази работа, и пред повечето от тях аз ще ти приличам на ангелче. Нямаш никакви други шансове, освен да отговаряш пред един или друг задник, отсега докато дойде време да си направиш първия лифтинг на лицето.

Той стана и изхвърли кафето в боклука. Две глътки от него бяха достатъчни да подкарат мотора на камион.

— Напереността е хубаво нещо. Използвай я, докато я имаш. Но ако не се научиш да го контролираш, няма да се задържиш дълго на тази работа. Гневът сам по себе си няма да ти помогне особено. Той само замъглява преценката. Ще отблъснеш хората, от които се нуждаеш, и ще обидиш онези, които не трябва.

— От опит ли го знаеш? — попита заядливо тя.

— Да — отвърна кратко Паркър. — От опит. Учиш се от истински майстор.

Имаше чувството, че е на сто години, повечето от които бе прекарал, изкачвайки планини, след което се бе спускал от другата страна с лицето напред.

Паркър сви рамене и напъха листа в шлифера с цвят на дървени въглища, един „Армани“, копиращ едно към едно класическия шлифер. Най-новият реверанс към другия му живот. Вдигна яката му и посегна към старата мека шапка, която имаше откакто бе станал детектив. Преди него я бе носил друг детектив, а преди него друг, и така чак до тридесетте години. Добрите стари времена, когато Лос Анджелис е бил само един пограничен град и „предупреждението Миранда“^[1] не се е мяркало дори като идея в зародиш в мозъка на който и да е съдия. Времената, когато ченгетата обикновено са чакали гангстерите да слязат от самолета от Чикаго или Ню Йорк, спуквали са ги от бой и са ги пращали обратно там, откъдето са дошли.

— Хайде — рече той на Руис. — Започваме с фирмите за куриери. Първо с онези, които са най-близо до офиса на Лоуел, и ще продължим, докато не открием кой е получил заявката му.

— Не може ли просто да ги питаме по телефона? — изхленчи тя. — Навън продължава да вали.

— Все още не си се научила да четеш мислите на хората по телефона — рязко отвърна Паркър. — Ако искаш да разрешаваш мистерии по телефона, потърси си работа в горещата линия „Психо-приятели“.

Тя му показа среден пръст.

Много фина дама!

Първата агенция за куриери, в която отидоха, беше закрита. Преди шест дни, по думите на просякинята, която се бе разположила под навеса на вратата на празния офис. Паркър й благодари и й даде визитната си картичка и двадесет долара.

— Защо го направи? — попита Руис, когато отново влязоха в колата. — Някаква луда, дебела стара чанта! Човече, не усети ли миризмата, която идеше от нея?

— В мисията за бездомници не предлагат душ, нито ароматерапия. Освен това тя не е луда. Беше съвсем нормална, поне днес. Кой знае какво може да види, докато живее тук. Ако няколко десетачки ще я накарат да си мисли по-хубави неща за ченгетата…

Паркър хвърли на Руис един кос поглед.

— От колко време си на тази работа?

— От пет години.

— И за пет години не си научила нищо? Как така те държат? Да не би да имаш компрометиращи снимки на началника с домашно животно?

— Може би съм си проста — отвърна тя, сдържайки гнева си.

— Дори не съм докоснал тази тема. Прекалено лесно е за обяснение.

— Исках да кажа, че не мога да си позволя да раздавам пари на разни типове по улицата.

— Правилно. Това ще нанесе удар по бюджета ти за обувки.

— А ти как можеш да си позволиш да раздаваш пари на тоз и оня?

Паркър се намръщи.

— Че то двайсет долара пари ли са? Нямам намерение да се откажа от телешките пържоли. Да се инвестира в човек като онази Мери ей там, е като да заложиш на рисков кон на състезания. Може да загубиш, но може да спечелиш и да получиш доста тлъста сума в брой. Не си ли имала доносници измежду онази армия от бандити?

— Не ми беше работа. Работех под прикритие… и без остроумни забележки, моля — предупреди го тя.

Паркър вдигна вежди.

— Не съм казал нито дума.

— И не ми говори за обувките ми. Тези на копитата ти приличат на шестотиндоларови патъци. Не познавам друго ченге, което да носи патъци за 600 долара.

— Освен ти самата.

— Това е различно.

— Кое му е различното? Обзалагам се, че гардеробът ти е тъпкан с „Маноло“ и „Джими Чуус“^[2]. Едва ли обуваш един и същи чифт два пъти в седмицата. А аз имам само пет чифта.

— Аз пък може да имам приятел, който обича да ми купува хубави неща. Дрехи, обувки…

— Че ти имаш ли приятели?

Тя не се хвана на въдицата.

— А може би ти имаш такъв приятел — продължи лукаво Руис. — Може би имаш скрити таланти. Какво ще кажеш, а, Паркър? Да не си гадже на някоя богата бабичка? При нея ли ходиш през уикендите с лъскавия ягуар, който караш? Ако си толкова добър, може би все пак заслужаваш още един, втори поглед.

— Какво знаеш за колата ми?

Тя сви рамене и се направи на свенлива.

— О, само съм чувала разни слухове.

Паркър я погледна, сетне отмести очи, когато светофара пред тях стана зелен.

— Не мисля, че е много умно едно ченге да приема скъпи подаръци. Никога не знаеш какво може да стане. Този специален за теб човек може да се превърне в истинска пречка някой ден. Може той или тя да те помолят за голяма услуга. Дори ако не си смазал ничии колелца заради тази личност, все някой ще открие, че носиш златен „Ролекс“ като благодарност от обвиняемия, и тогава част от твоята анатомия ще се окаже в машината за изстискване. Подкупи, рушвети. Все неуместни неща. Следващото, което ще откриеш, е, че някой паразит от „Вътрешни разследвания“ се навърта и души около задника ти.

— Ако не си направил нещо лошо, няма какво да криеш — рече Руис.

— Всеки има нещо за криене, скъпа.

— Така ли? Ти какво криеш, Паркър?

— Ако ти кажа, няма да бъде скрито. Никога не разкривай страха или слабостта си, кукло. Някой може да се навърта наоколо и да те просне по гръб, когато най-малко очакваш.

Те пътуваха няколко минути в мълчание, като се промъкваха сред колите в ранния трафик. Адвокати и още адвокати, счетоводители и още счетоводители, банкери и още банкери, които се бяха устремили към своите офиси в небостъргачите в центъра на града. Мерцедеси, беемвета, поршета. Колата на детективите бе незабележим седан местно производство. „Обири и убийства“ имаха по-добри и по-лъскави превозни средства. Трябваше да изглеждат добре на екрана на телевизорите. Основното изискване към колите в отдела на Паркър бе да не изкушават автокрадците.

Във втората агенция — „Надеждни куриери“, един добре изглеждащ младок, облечен с костюм от „Джей Крю“^[3] и с очила, последен вик на модата, произнесе името си по букви, сякаш щеше да получи добър кредит за това — Рейни Карсон. Той им съобщи, че Лени Лоуел фигурира в техния черен списък от клиенти, които отказват да плащат. Повече не работели с него.

— Можете ли да си представите? Повечето в този списък са адвокати! — увери той Паркър, като посочи листа, залепен на стената зад бюрото му.

— Единствените дългове, които адвокатите са склонни да плащат, са за облагаемите часове — състрадателно коментира Паркър.

Телефонът иззвъня. Рейни Карсон вдигна пръст и ги погледна с извинение, докато натискаше бутона и слушаше клиента в слушалката, с молив в едната ръка, готов да пише в бележника си. Приличаше на портиер в някой хотел за тържества и юбилейни събития или на сервитьор в моден гей ресторант в Западен Холивуд, помисли си Паркър. Но времената бяха тежки. Професиите, в които даваха добри бакшиши, бяха заети от безработни писатели и актьори, жертви на кризата, настъпила вследствие на риалити ТВ-шоу предаванията, които заливаха екраните.

Руис погледна Паркър, завъртя очи и изпусна една голяма, отегчена въздишка.

— Мисля, че иска да те покани да излезеш с него — прошепна тя.

Карсон махна с ръка сякаш искаше да каже: „Нека си говори“ и посочи с пръст шапката на Паркър.

— Страхотна шапка.

— Мен всеки ме иска, кукло — промърмори тихо Паркър с акцента на Хъмфри Богарт. — Това е моето проклятие.

— Аз не те искам.

Рейни Карсон свърши разговора с подчертаното:

— Трябва да затварям, Джоуел, полицията иска да говори с мен за нещо много важно… Не, не е за теб. Но ако настояваш, може да го уредя.

Той затвори и се извини на Паркър.

— Моят агент — такъв си е. Аз съм просто идеален за едно ново риалити гей шоу, за което „Фокс“ набира актьори, и този клоун не може да ме спре.

— Ние можем — рече сладко Паркър.

— Оу! А можете ли да ме вземете в „Най-търсените в Америка“^[4]? За няколко дни ще възстановим някое ужасно престъпление. Ще ни отнеме съвсем кратко време да ви разкажа в резюме.

— Друг път — отговори Паркър. — Имате ли представа каква куриерска фирма би използвал някой като Лоуел с лошата си репутация на платец?

— Някоя от малките компании. Отчаяни и без добро име в бранша. Евтина и мръсна.

— Като например?

— „Наистина бързи, пристигаме първи — скоростни куриери“.