Тами Хоуг
Куриерът трябва да умре (14)

Глава 14

— Е, какво е твоето мнение? — попита Паркър, когато се вляха в движението на улицата.

— Щастлива съм, че нямам шибана работа като тази — отвърна Руис, като провери прическата си в огледалото на гърба на сенника срещу слънце. Косата й се бе накъдрила от влагата. — И така, разбрахме къде работи заподозреният — продължи тя. — Но той няма да се върне скоро тук. Научихме откъде взема пощата си, но не знаем къде живее. И нищо повече не можем да направим.

Паркър издаде невъзпитан звук, като свирка за начало на мач или шоу.

— Грешиш. Първо, можем да вземем отпечатъците му от молбата за работа. Знаем името или в най-лошия случай псевдонима му. Можем да изровим документите му, ако има такива. Да разучим подробно предишните му лоши постъпки, пак ако има такива. Шансовете да се е провинил са доста добри. Той очевидно се крие, получава заплатата си в брой, пощата — в пощенска кутия, няма адрес, няма телефон. Действа като мошеник, като човек, който крие нещо.

— Може би е бездомен — отбеляза Руис. — Ами ако няма досие?

— Ако отделът по отпечатъците успее да извади ясен отпечатък от молбата му за работа и ако той съвпада с отпечатъците по оръжието на убийството, ще ни падне в ръцете. Освен това диспечерката знае повече, отколкото казва.

— Да, но едва ли ще ни го каже.

— Тя има съвест, не обича да нарушава правилата. Но защитава куриерите си. Те са нещо като семейство, а тя е майка им. Ще й дадем малко време да помисли, после ще се върнем. Смятам, че би предпочела да действа правилно.

— Аз пък смятам, че е кучка — измърмори Руис.

— Не бива да приемаш нещата лично. Направиш ли го, ще загубиш перспективата. В случая е по-добре да играеш по нейната свирка. Ти изигра чудесно ролята на лошото ченге, Руис — продължи той. — Удава ти се. Имаш талант и притежаваш цял набор от инструменти. Трябва обаче да се научиш да не ги хвърляш всички наведнъж по главата на свидетел или заподозрян.

С ъгълчето на окото си можеше да види, че тя го наблюдава. Не знаеше какво да прави с него. Нервираше се от съветите му и не вярваше на похвалите му. Е, добре. Трябваше да бъде извадена от равновесие. Да се научи да познава хората и да се адаптира към обстановката. Би трябвало да е научила това още през първия си ден в униформа.

— Господи — промърмори Паркър. — Говоря също като някой учител.

— Ти си учител. Така да се каже.

Детективът не отговори. Настроението му се бе променило на 180 градуса. През повечето време се опитваше да се фокусира върху целта си в отдела. Не мислеше за себе си като за учител. Изчакваше шанса да се завърне отново на голямата сцена.

Можеше да напусне. Не се нуждаеше нито от парите, нито от кавгите. Работата, която вършеше като странично занимание, плащаше дълговете и сметките му, тя му купи ягуара и скъпите дрехи в гардероба. Но той бе прекалено упорит, за да напусне сам. Пък и всеки път, когато се залавяше с някой случай, чувстваше старата тръпка, вълната от адреналин, която му напомняше, че обича работата си. Обича онова, което върши. Беше достатъчно старомоден, за да бъде горд, че носи полицейската значка и върши полезна за обществото работа.

И всеки път, когато се залавяше с поредния случай и чувстваше адреналина да го залива, Паркър се хващаше, че някъде дълбоко в себе си все още вярва, че точно този случай ще обърне всичко. Това можеше да бъде случаят, който да докаже способностите му, да изкупи вината, да го реабилитира, да спечели отново уважението на враговете му.

Но ако това бе точно случаят, който имаше потенциала да преобърне кариерата му, то „Обири и убийства“ със сигурност щяха да направят всичко възможно да му го отнемат, дори със сила.

Паркър обърна колата и влезе в паркинга на малък базар, където имаше цяла верига от магазини за хранителни стоки и малки ресторантчета — „Ноа Багелс“, „Джамба Джус“, „Старбъкс“. Шофьорът избира радиостанцията, а пътникът — ресторанта. Това неписано правило важи във всяка кола. Паркър обикновено избираше свърталище на ченгета, не защото много обичаше полицаите и не можеше да живее без тях, а защото му харесваше да подслушва, да долавя настроенията на улицата, да събира парченца от клюки, които можеха да му бъдат полезни. Руис обаче избра „Старбъкс“. Поръчката й винаги беше дълга и прекалено сложна, и ако сервираните блюда не отговаряха съвсем точно на желанието й, караше да ги приготвят отново, понякога като правеше невъобразима сцена, друг път като пърхаше кокетно с мигли. Биполярно беше това момиче и това си е.

Паркър влезе в „Джамба Джус“ и си взе един плодов сок, с добавка на протеин и пшенични кълнове, после отиде в „Старбъкс“ и избра маса в задната част с добър изглед към вратата. Седна на ъгловия стол и взе вестника, който предишен посетител бе оставил. „Таймс“.

Продължаваше да си блъска главата защо снощи „Обири и убийства“ се бяха появили на местопрестъплението. Трябваше да има някаква причина. Те бяха момчетата за първа страница, които работеха по случаи за първа страница. Лени Лоуел не беше за първа страница. „Таймс“ най-вероятно въобще нямаше да си хаби мастилото за него.

— Пазиш фигурата си на момиче, а? — попита го Руис, като седна при него.

Паркър продължи да преглежда вестника.

— Моето тяло е храм, кукло. Можеш да се кланяш пред него и да го боготвориш.

Той не беше виждал, нито говорил с човек, който да прилича на репортер. Беше разследващият детектив…

… но ето че във вестника имаше няколко изречения, натикани в долния ъгъл на лявата страница, до рекламата за продажба на гуми.

АДВОКАТ, ОТКРИТ МЪРТЪВ

Леонард Лоуел, жертва на очевидно убийство, бе намерен от неговата дъщеря Абигейл Лоуел (двадесет и три годишна, студентка по право в Югоизточния), пребит до смърт в офиса му и дър-дър-дър.

Паркър спря да диша за миг, когато си припомни събитията от предишната нощ. Аби Лоуел пристигна на местопрестъплението, внимателно упътена. Джими Чу обясни, че обаждането е било направено от анонимен гражданин. Аби Лоуел каза, че е получила обаждане от неизвестен полицай от полицейското управление в града, който й съобщил, че баща й е убит, докато го чакала в ресторант „Цикада“, за да вечерят заедно.

Беше прекалено рано да звъни в ресторанта и да провери алибито й.

Историята бе подписана от „дежурен репортер“.

Руис не му обръщаше никакво внимание. Беше прекалено заета да сърба своето супергорещо, двойно, полубезкофеиново, без сметана, ванилово мока кафе с едно розово и едно синьо захарче и да хвърля нежни погледи на косматия барман.

— Руис! — Паркър се наведе над масата и щракна с пръсти, за да привлече вниманието й. — Намери ли на кого е оня телефонен номер, който ти дадох да провериш? Номерът от списъка на позвъняванията на мобилния на Аби Лоуел? Името?

— Все още не съм.

— И какво чакаш? Направи го! Веднага.

Тя понечи да възрази. Паркър плъзна вестника по масата към нея и посочи с пръст статията. Сетне стана от стола, извади телефона от джоба си и прелисти бележника с адреси, докато излизаше през страничната врата в обятията на студената влага.

— Кели. — Анди Кели работеше като разследващ репортер в „Ел Ей Таймс“. Истинска кълбовидна мълния, затворена в малка червенокоса кутийка. Упорита, неотстъпчива, иронична, любителка на малцовото уиски.

— Анди. Обажда се Кев Паркър.

Настъпи тежка тишина. Той си представи объркването й, а после разпознаването, което преминава по лицето й.

— Оу! — произнесе най-накрая тя. — Познавах един Кев Паркър.

— От времето, когато бях добър за първа страница — отбеляза сухо Паркър. — Сега нито се обаждаш, нито пишеш. Чувствам се използван.

— Ти си смени телефонния номер, а аз не знам къде живееш. Помислих си, че си отишъл в комуна в Айдахо с Марк Фурман^[1]. Какво стана? Те не одобриха твоето пушене, пиене, хойкане по жени и арогантно държание?

— Покаях се, зарязах всичко това и се присъединих към свещеничеството.

— Да бе, да. Няма начин. Следващото, което ще ми кажеш, е, че практикуваш йога.

— Тай-чи.

— Дрън-дрън. Къде се дянаха всички икони?

— Последната се строши преди известно време.

— Аха — тъжно произнесе Кели. — Прочетох това във вестниците.

Публичното изгаряне на клада не помага за печелене на приятели и влиятелни хора. Напереният, арогантен, избухлив Паркър от „Обири и убийства“ бе превърнат в хленчещо момче от също толкова наперен, арогантен адвокат, защитник в един шумен процес за убийство.

Обвинението на областния прокурор бе добре обосновано, не напълно херметически непробиваемо, но солидно. Срещу един богат студент по медицина в Калифорнийския университет в Лос Анджелис, обвинен в бруталното убийство на млада студентка, беше събрана цяла планина обстойни, подробни, надеждни доказателства.

Паркър беше във втората група от детективи, изпратена на местопрестъпление, втори водещ разследването. Имаше репутацията, че има голяма уста, че се движи по ръба на законите, че обича известността и светлините на прожекторите, но беше наистина дяволски добър детектив. Това беше истината, към която се придържаше по време на процеса, докато колективът на защитата, съставен от дебели задници с дебели портфейли, разнищи характера му с полуистини, неверни факти и чисти лъжи. Те оспориха честността му, като го обвиниха в подправяне на доказателства. Не можаха да докажат нищо, но нямаше нужда. Хората винаги са склонни да вярват на най-лошото.

Антъни Жирадело — заместник областният прокурор, който изгради кариерата си върху този случай, видя, че Паркър ще завлече и неговата лодка на дъното, и направи най-жестокото и безспорно нещо, което всеки заместник-прокурор би направил: извади собствения си камшик и се присъедини към бичуването.

Жирадело стори всичко, което можеше, за да дистанцира случая от Паркър, да принизи ролята на Паркър в разследването. Паркър наистина бил задник, но бил незначителен задник, който в действителност нямал нищо общо с разследването или със събирането и обработването на доказателствата. Либералната и щедра лосанджелиска преса, винаги готова и щастлива да изкорми едно ченге, което си гледа работата, охотно се присъедини към това безумие.

Анди Кели беше единственият глас, надигнал се срещу тълпата, посочвайки, че защитата прилага изтърканата, но утвърдена стратегия „Когато всичко друго се провали, обвинявайте ченгето“. Играта беше замислена да отвлече вниманието от смазващите, съкрушителните съдебни доказателства и да посади семето на съмнението сред съдебните заседатели. Всичко, от което се нуждаеше защитата, бе да убеди само един от тях, че Паркър е недодялан грубиян, който не би мислил два пъти относно установяването на доказателство, който проявява известна расова или социално-икономическа неприязън и има предубеждения към обвиняемия. Трябваше им само един съдебен заседател и щяха да имат журито в ръцете си.

Успяха да убедят всички дванадесет. Убиецът беше освободен.

Политическият провал беше повече от грозен. Областната прокуратура настояваше Паркър да бъде уволнен, като продължи да отклонява лъча на прожекторите от факта, че всъщност те загубиха делото и убиецът се разхождаше на свобода. Шефът на полицията, който мразеше областния прокурор и се страхуваше от полицейския синдикат, отказа да освободи Паркър, въпреки че всеки със значка в отдела искаше той да си отиде. Беше нарочен като проблемен, непокорен, недисциплиниран, неподлежащ на превъзпитание. Обществото беше вперило очите си в него. Той беше черната овца в управлението, което не можеше да си позволи друг скандал.

Единственото интервю, което Паркър даде по време на цялата тази лудост, бе на Анди Кели.

— Та значи как си, Кев? — попита сега тя.

— По-стар, по-мъдър, като всички останали — отвърна Паркър, докато вървеше бавно по тротоара.

— Знаеш ли какво става по случая „Коул“?

— Ти би трябвало да знаеш повече от мен. Нали си всеки ден в съда. Както ти е известно, сега аз съм просто една незначителна пионка. Обучавам следващата глутница от вълчета — отвърна Паркър. — Научих от достоверен източник, че Коул е задник.

— Че това новина ли е? Той разби главата на жена си със скулптура на стойност три четвърти милиона.

— Свалял една моя приятелка, докато жена му стояла на няколко крачки.

— Това беше публична тайна. Всички знаят, че я мамеше. Роби не е достатъчно умен да пази пълна дискретност, въпреки че се старае. След всичко, което Триша Краун трябваше да изтърпи с този клоун, е трудно да повярвам, че не се е обърнала към полицията още преди години — рече Кели и въздъхна дълбоко. — Виж какво, ако нямаш някаква сензационна новина за мен, Паркър, върви по дяволите.

— Това вече е безчовечно. Сега, когато съм изпаднал, когато не ми върви, късметът ме е изоставил, живея под мостовете и ям остатъците от консервите, няма ли да направиш услуга на един стар приятел?

— Ако си такъв добър стар приятел, защо не ме спря да не се омъжа за Горан?

— Ти си се омъжила за някой на име Горан?

— Накратко казано — въздъхна тя. — Няма значение. Успях да се разведа, пак без твоя помощ. Кажи какво искаш, човече, когото не съм чувала от години?

— Нищо особено — отвърна Паркър. — Работя по едно убийство. Извършено е снощи. Тази сутрин в „Таймс“ има няколко реда. Любопитен съм кой ги е написал. Можеш ли да го откриеш?

— Защо? — Като всеки добър репортер, Кели винаги можеше да подуши кога историята намирисва. Ако беше ловджийско куче, щеше да бъде най-доброто.

— Просто ми се видя странно — подхвърли безгрижно Паркър. — Никой не е говорил с мен. Половината нощ прекарах на местопрестъплението, но не видях нито един репортер в близката околност.

— Вероятно някой пропаднал репортер я е чул по полицейската радиостанция. Коя е жертвата?

— Адвокат от низините. Изненадан съм, че „Таймс“ въобще му е отделил място.

— И?

— Какво и?

— И защо се притесняваш, че е попаднал във вестника, щом е никой? — попита Кели.

— Защото има няколко грешни подробности.

— Така ли?

Паркър въздъхна и потърка лицето си с ръка.

— Господи, не си спомням да си била толкова досадна.

— О, винаги съм била.

— Чудно ми е, че майка ти не те е сложила в една торба и не те е удавила, когато си била на две години.

— Мисля, че се е опитала — засмя се Кели. — Имам си проблеми.

— Скъпа, да ти имам проблемите всеки ден от седмицата!

— Сега пък ми внушаваш чувство за малоценност.

— И защо според теб ти се обадих? — изръмжа Паркър, губейки търпение.

— Защото искаш нещо и смяташ, че съм курва, готова да се продаде за една добра история.

— Ти си репортер, нали?

— Което ни връща към последния ми въпрос. Защо те е грижа за две изречения, поместени в „Таймс“?

Паркър погледна към „Старбъкс“. Руис все още говореше по телефона, но си водеше и бележки. Той помисли и отхвърли идеята да разкаже на Кели за неофициалното появяване на „Обири и убийства“ на местопрестъплението. Не искаше да изиграе всичките си карти едновременно.

— Слушай, Анди, все още не съм сложил ръка върху нищо. Просто усещам странни вибрации. Може би съм малко подозрителен, защото не ми позволяват да изляза достатъчно от клетката си.

— Все още ли си при малолетните?

— Аха. Каква ирония, нали? Те искаха да се отърват от мен, защото смятаха, че съм порочно и лошо ченге, а ме пратиха да обучавам нови детективи.

— Ръководство и управление в най-прекрасния му вид — коментира Кели. — Макар че има обяснение за тази лудост. Щяха да изпратят всеки друг да работи с наркомани и убийци, но знаеха, че там ти щеше да процъфтяваш. Затова предпочетоха да те принудят да напуснеш сам, тъй като предполагаха, че ще се отегчиш до смърт.

— Да, ама аз ги преметнах — отвърна Паркър. — Та какво казваш? Можеш ли да дръннеш няколко телефона?

— И ако от това излезе нещо… аз какво ще получа?

— Не съм изтрил телефона ти и ще ти купя бутилка „Гленморанджи“^[2].

— Ще ти се обадя.

— Благодаря.

Паркър пъхна апарата в джоба си и се върна в кафенето.

— Номерът е на предварително платен мобилен — докладва Руис. — Не може да бъде проследен.

— Любимата играчка на всеки престъпник — каза Паркър. Всеки наркопласьор, бандит и главорез в града носеше такъв. Номерът се продаваше с телефона. Няма документи, няма следи. Той взе вестника и тръгна към вратата. — Да вървим.

— Ти с кого говори? — попита Руис, когато стигнаха до колата.

— Помолих един стар приятел за услуга. Искам да знам кой е написал това.

— Защото са сгрешили?

— Защото може да не са сгрешили. Ако дъщерята е открила тялото…

— Тогава тя е заподозряна.

— Или поне трябва да бъде. Повечето жертви на убийства са убити от хора, които са познавали. Винаги трябва да огледаш и семейството.

— Но тя има алиби.

— Искам да го провериш по-късно днес. Ще трябва да говориш с метрдотела и със сервитьора в „Цикада“. Била ли е там, кога е пристигнала, кога си е тръгнала, с какво е била облечена, говорила ли е с някого, използвала ли е телефон в ресторанта, отсъствала ли е от масата и за колко време.

— Но ако тя е открила тялото, как този репортер е разбрал това, а ние не?

— Това е и моят въпрос — каза Паркър, запалвайки колата. — Съществува възможност някой просто да се ебава с нас. Някоя дребна риба в „Таймс“ е прихванала информацията по радиостанцията, дочула е подробности от трета ръка, докато е седяла в бара до полицайчета от близкия участък. Кой знае? Половината от онова, което се пише във вестниците, са измислици. Можеш да отидеш и да разкажеш на някой репортер историята дума по дума и те пак ще я напишат грешно.

— Предполагам, че ти би трябвало най-добре да го знаеш.

Паркър й хвърли кос поглед.

— Скъпа, аз мога да напиша книга по този въпрос. Но точно сега имаме по-важна работа.