Тами Хоуг
Куриерът трябва да умре (24)

Глава 24

За жена с размерите на фея капацитетът за ядене на Анди Кели опровергаваше всички закони на природата. Тя ядеше като вълк, сякаш щеше да захапе ръката на нищо неподозиращия помощник-келнер, ако й вземе чинията, преди да е погълнала и последната молекулна от ястието в нея.

Паркър я наблюдаваше с изумление. Лос Анджелис беше град, в който яденето на истинска храна бе жестока обида за дамското съсловие. Половината от жените, които познаваше, щяха да дойдат в „Мортънс“, да си поръчат салата от цикория и парченце скарида и да я изхвърлят от стомаха си половин час след това.

Но Анди Кели не пасваше на никакъв модел или калъп. От беглия опит, който имаше с нея, тя изглежда си бе такава 24 часа в денонощието, 7 дни в седмицата. Без извинения, без дребни хитринки, без игрички. Казваше онова, което имаше да казва, вършеше онова, което трябваше да свърши, обличаше онова, което искаше да носи. Беше като свеж полъх, като глътка въздух с аромат на канела — беше доловил парфюма й, преди да я целуне за поздрав. Тя го поздрави като скъп стар приятел, когото не е виждала точно от два дни, седна и започна да говори.

Паркър беше прекалено възбуден, за да яде въобще. Нервното напрежение, което се навиваше в него на спирала по време на разследвания като това — случай, който грабваше интереса му, обсебваше и предизвикваше мозъка му, — го завърташе до точката, където не можеше да спре. Нито искаше да яде, нито да спи. Все още не бе стигнал до тази точка, но познаваше симптомите. Можеше да ги почувства като недоловимите трусове на предстоящо земетресение.

— Та значи, този тип Калдровикс каза, че знае нещо за твоето убийство — информира го Кели между две хапки първокачествена пържола.

Паркър й подаде чаша каберне.

— От кого?

Тя завъртя очи.

— Ти майтап ли си правиш с мен? Тези малки дяволски изчадия излизат от утробата на майка си готови да те захапят за гърлото, тъй че да се нахранят с кръвта ти, сетне да стъпят върху изгнилото ти тяло, за да стигнат до звездите. Не ми каза.

— Накарай го — предложи Паркър с безизразно лице.

— Ти какво си въобразяваш, че съм? Ченге ли?

— Да не искаш да кажеш, че си стара и вече белязана от смъртта?

Кели изръмжа и си отряза друго сочно парче месо.

— Прекалено съм умна, за да умирам. Знам, че изглеждам сладка и всеки отбелязва колко съм учтива и възпитана, но си имам и лоши черти. Моята тъмна страна — осведоми го тя, като посочи с ножа си към него. — Ще преобърна това малко лайно с вътрешностите навън и ще забия зъбите си в костите му, ако там има нещо за мен. — Тя възнагради Паркър с един премрежен поглед под невероятно дългите си мигли. — И по-добре да има.

— Ти не си единствената, която преследва нещо — призна тихо Паркър, а погледът му уж безгрижно огледа наоколо.

Скрит сред пищната природа на Мелроуз в Западен Холивуд, „Мортънс“ бе спомен за дните на старата слава и все още свърталище на едрокалибрените играчи. Особено на старовремските, преуспели, големи представители на големите Удари, поколението, което така и не бе престанало да яде червено месо. Те всички си имаха своите маси около втората палма, където можеха да се видят и да бъдат видени.

След като се огледа, Паркър се зачуди дали някой подслушвач би могъл да дочуе нещо от разговора му с Кели и да го обърка с филмов сценарий.

— Обади ми се дъщерята на Лоуел — рече той. — Днес някой е влязъл и разпердушинил апартамента й, като оставил заплаха, че ще я убие. Бил я нападнал, така каза.

— Тя ли ти каза? — повдигна вежда Кели.

— Блъснал я на земята. Не ми изглеждаше много зле.

— Не мислиш ли, че е политически некоректно да се съмняваш в жертвата?

— Моята жертва е Лени Лоуел, който лежи мъртъв в моргата. От всичко, което знам, дъщеря му ме лъже. Освен завещанието на баща си, тя търси и нещо друго и ме лъже.

Който и да е претършувал жилището й, е търсил нещо, а тя твърди, че не знае какво. Ако е била на местопрестъплението, преди аз да отида там, трябва да знам. Ето защо искам обяснение от твоето малко приятелче в „Дейли Планет“.

Кели се облегна назад и загледа със задоволство локвата от кръв и мазнина във вече празната й чиния. Тя попи устата си със салфетката, пое си въздух и го изпусна.

— Това е всичко, Кев. Момчето каза, че е прихванало разговор по радиостанцията…

— Глупости. Той изобщо не беше на местопрестъплението. Ако е подслушал по радиостанцията, защо не дойде? Никога не е говорил с мен. Никой не ми е казал нищо за някакъв репортер.

— Добре. Той твърди, че е говорил с човек, който знае за какво става дума, и че от канцеларията на съдебния следовател са потвърдили информацията.

— Кой от полицейското управление? Кой от канцеларията на съдебния следовател? — попита Паркър, сякаш Кели бе дала на момчето писмени указания.

— Хей, я почакай малко! Не убивай вестоносеца — рече тя, посягайки към остатъка от скоча си. — Ти ме помоли да открия каквото мога. Казвам ти какво намерих. Получих информацията от шефа.

Паркър въздъхна, намръщи се и помисли върху току-що чутото.

— И според него е редно момчето да не разкрива източниците си за тази нищо и никаква малка история?

— Един вестникар? Че ние всички сме защитени с мантията на Първата поправка. Или си забравил колко пъти си имал „неизвестен източник“? Никой не е длъжен да ти казва къде е открил мръсотията, която споделя с теб.

— Но това е възпрепятстване на разследване — отвърна Паркър. — Разследване на убийство. Ако малкото копеле знае нещо, ако е говорил с някого…

— Може би ти ще успееш да го уплашиш с Божия гняв — прекъсна го Кели. — Ти имаш повече средства от мен. Ако опитам аз, той ще си помисли, че се натискам да го изчукам, да го въвлека в неприятности, да му открадна историята. А ти можеш, о, ти можеш много повече! Знам ли, можеш да го заплашиш с пищов или нещо такова! Да го заплашиш, че ще го арестуваш за нарушаване на правилата на движение, че ще го тикнеш зад решетките и ще загубиш досието му, докато не опознае съкилийниците си на интимно ниво.

— Аз ти купувам пържола в „Мортънс“, а ти ми казваш, че всичко, което знаеш, е името му.

— Всъщност, това е всичко, което ти ме помоли да направя. Приеми го като проява на добра воля, която ще бъде възнаградена по-късно — предложи Кели със сладка усмивка. Очите й имаха удивителния оттенък на френско синьо. Косата й беше с цвят на ирландски сетер и изглеждаше така, сякаш я подстригваше сама с назъбена ножица. Стоеше като разбъркана малка шапка със стърчащи остри бодли. Много й приличаше.

Паркър поклати глава, усмихвайки се.

— Ти си като пътешествие, Анди.

— Към рая — прошепна драматично тя и веждите й подскочиха.

— Как изобщо тази история се е появила във вестника? — попита той.

— Ден, беден на новини. Трябвало е да запълнят страницата в края на редакционното време. Калдровикс просто е имал два реда за тях.

Пейджърът на Паркър започна да вибрира на кръста му. Той го откачи от колана си и погледна екрана. На него бе изписан телефонният номер на Даян.

— Извинявай — рече и стана. — Трябва да се обадя на един много важен човек.

Кели завъртя очи.

— Просто не искаш да подслушам разговора ти.

Паркър не й обърна внимание и излезе от ресторанта, за да отговори на обаждането.

В града като морски воал се стелеше студен, сребърен воден прах, мъгла, натежала от сол. Паркър можеше да почувства как го обгръща като наметало и се просмуква в костите му, което го накара да съжалява, че не взе шлифера си.

Даян отговори, преди да е отзвучал сигналът на първото му звънене.

— Да не те откъсвам от някоя гореща любовна среща? — попита тя.

— Не съвсем.

— Къде си?

— В „Мортънс“. А ти?

— В „Пениншула“. Събиране на фонд за кампанията на областния прокурор. Току-що подочух името ти в един разговор.

— Нима? След което всички обърнаха глави и се изплюха на пода?

— Беше Жирадело — отвърна тя. — И Брадли Кайл.

Паркър не отговори. Сякаш за няколко секунди всичко замръзна около него, докато се опитваше да преработи важността на информацията.

— Кев? Там ли си все още?

— Аха. Да, тук съм. Какъв беше контекстът?

— Хванах само няколко думи. Имам чувството, че Кайл е трябвало да направи нещо, но не е успял.

— И моето име беше някъде там?

— Първото име, което чух, не ми е известно. Твоето се появи в разговора след това.

— Първото име? Спомняш ли си какво беше то?

— Не знам. Не ми говореше нищо.

— Опитай се. — Паркър затаи дъх и зачака.

Даян изрече няколко „хм, хм“, докато ровеше им паметта си.

— Мисля, че започваше с Д. Дезмънд? Дейвън, може би? През тялото и мозъка му премина вълна от топлина като пламък на горелка.

— Деймън.