Тами Хоуг
Куриерът трябва да умре (37)

Глава 37

— Намерих информация за Дейвис — съобщи намусено Руис, докато Паркър сядаше на бюрото си. — Освен няколко дребни наркосделки има досие за нападения с две присъди.

— Изработва собствените си дози, като пребива други наркомани, които не си плащат — предположи Паркър.

— Излязъл е от затвора преди две години — продължи Руис.

— Адвокат по последното му дело е бил Лени Лоуел.

Паркър кимна.

— Последен известен адрес?

— Напоследък си е купил къща на Холивуд Хилс. Трябвало е да съобщи, че се мести, на наблюдаващия полицай.

— И ако отида там, за да проверя — попита Паркър, — дали Кайл и Родик ще ме очакват, за да ме поздравят?

Той загледа партньорката си без да мигне, очаквайки отговор. Руис въздъхна и погледна встрани.

— За какво намекваш, Паркър? „Обири и убийства“ могат да вземат всичко, което си поискат…

— В това число и партньора ми?

— Какво трябва да означава това?

— Означава, че според мен моите приоритети и твоите приоритети не са едни и същи.

Паркър стана от стола и закрачи, за да потисне част от гнева си.

— Няма да лъжа заради теб пред „Обири и убийства“ — заяви отбранително Руис. — Ти какво си направил за мен? Аз трябва да мисля за собствената си кариера.

— И каква по-точно е тя?

Руис го загледа леко объркана и сконфузена, като че ли в очите й проблесна страх.

— Искаш ли наистина да работиш в отдел „Убийства“? — попита Паркър с ръце на кръста и рамене, излъчващи заплаха, когато мина покрай нея. — Или това е само малка ваканция за теб? Разходка из полето?

Няколко детективи в другия край на залата обърнаха глави, за да наблюдават разгарящия се скандал. Очите на Руис ги изгледаха свирепо.

— Ако имаш да ми казваш нещо, Паркър, мисля, че бихме могли да използваме една от стаите за разпити.

— О, каква е тази неочаквана скромност? Готова си да си покажеш онази работа пред всеки, но не искаш никой да знае на кого по-точно принадлежи тя?

— Ти си луд! — извика тя, също ставайки права. — Напълно смахнат! Да не си се надрусал?

— Познаваш ли Алекс Наваро?

Мълчание.

— Приемам това за „не“ — продължи Паркър. — Алекс Наваро е човекът, който работи с латиноамериканските банди.

— О, да — заекна Руис. — Аз бях толкова надолу във веригата, че нямах никакъв контакт с него.

— Алекс Наваро може да назове поименно всяка банда в Ел Ей. Ако го попиташ кой е бил убит на първи юни преди пет години, не само че ще отговори на въпроса ти, но ще ти каже и всички подробности по случая, в това число и каква марка бельо е носила жертвата, когато е била убита. Та същият този Наваро изобщо не може да си спомни някога полицай Рене Руис да е работила в отряда със специално назначение, занимаващ се с латиноамериканците.

— Е, и? — предизвика го наперено тя. Нуждаеше се от време, трябваше да получи отсрочка. — Значи не съм работила с него. Голяма работа! Какъв е проблемът?

— Проблемът си ти, госпожо Ненаситна амбиция, която не пропуска възможността да се отърка в снагата на най-близкостоящия началник. Нима никога не си го правила с шефа на шефовете в работата ти под прикритие в отряда със специално назначение?

— Ти курва ли ме наричаш? — ахна тя.

— Това би било комплимент за теб — отвърна хапливо Паркър. — Наричам те лъжкиня.

— Майната ти, Паркър!

— Наричам те плъх. Кой те изпрати тук? — извика той.

— На теб какво ти влиза в работата? Защо е всичко това?

— Защото ми писна от теб — отвърна, като я хвана за брадичката, той. За нейна чест тя не отстъпи назад. — Не обичам да ме разиграват. Какво даде на Брадли Кайл, когато дойде тук?

— Пусни ме, тъпанар такъв! Защо трябва да ти казвам?

— Какво му даде?

— Всичко, което ти не взе със себе си — призна Руис.

— Каза му за Дейвис, даде му и адреса, нали?

— Нямах избор.

— Винаги има избор, Руис. Можеше да му кажеш, че съм взел всичко. Можеше да не им дадеш информацията за дома на Дейвис.

— Те поемат случая! — отговори ядосано тя. — Не разбираш ли? Той повече не е твой, Паркър! Какво значение има, че съм им дала информацията сега вместо по-късно? Пак щяха да я получат.

Фуентес подаде глава от офиса си.

— Какво става тук, по дяволите?

— Той е луд — извика Руис, после мина на испански, в случай че капитанът не е разбрал от първия път.

— При мен — заповяда Фуентес. — И двамата. Веднага.

— Аз трябва да вървя — отвърна Паркър, упътвайки се навън. — Имам работа.

— Влизай, Кев. Сериозно говоря.

Паркър спря и претегли плюсовете и минусите. Фуентес нямаше да му направи нищо, ако си тръгнеше. Но Руис щеше да получи време да изиграе картите си, да се осъзнае и да измисли тактика. Той искаше веднъж завинаги да приключи с нея. Най-добре сега.

Те влязоха в офиса на Фуентес. Руис застана в единия ъгъл, Паркър остана до вратата.

Той дори не изчака Фуентес да заговори. Погледна капитана и попита:

— Откъде дойде тя тук? Кой я изпрати?

— Не ставай параноик — отговори Фуентес.

— Той е загубил ума си — побърза да нападне Руис, като кръстоса ръце пред гърдите си.

Паркър разпери ръце и се завъртя в малък кръг.

— Защо никой не отговори на въпроса ми?

— Тя дойде от отдела, занимаващ се с бандите…

— Не ме баламосвай! — извика Паркър. — Знам, че не идва оттам.

— Ако не ти харесват отговорите на въпросите, които задаваш, престани да ги задаваш — отвърна леко поуспокоен Фуентес. — Това е положението, Кев.

— Добре, правилно. Това е положението — съгласи се Паркър. — Знам, че тя лъже, значи трябва да приема, че ти също лъжеш.

Фуентес дори не си направи труда да отхвърли обвинението.

— Тя е твоя курсистка. Какво значение има за теб откъде идва? Работата ти е да я обучаваш.

— Това щеше да бъде вярно, ако нямаше други причини да е тук — отвърна Паркър. — Каква си, Руис? Отговаряй! Къртица на „Обири и убийства“? Гаден плъх от „Вътрешни разследвания“? Имаш право да си избереш гризачите.

Отново никой не му отговори. Руис и Фуентес размениха погледи, което подсказа, че знаят нещо, за което Паркър е в неведение. Той ги гледаше, чудейки се на факта, че все още очакваше нещо от някого, поне от Фуентес. Би трябвало да е научил този урок много отдавна. Мислеше, че го е научил. Може би просто се бе примирил и сега, когато най-накрая имаше случай, с който можеше да се докаже, вцепенението го бе напуснало.

— Майната му — рече и се обърна към вратата.

— Паркър, къде мислиш, че отиваш?

— Имам си работа.

— Ти си отстранен от случая „Лоуел“ — повиши тон Фуентес. — Трябва да предадеш всичко на „Обири и убийства“, преди наистина да се ядосат и да те обвинят във възпрепятстване на разследването.

— Да правят каквото си щат — озъби се Паркър. — Не знам какви са причините да го вземат, но започвам да събирам отделните парчета и картинката, която се очертава, хич не ми харесва. Нямам намерение просто да им предам юздите и да потъна в океана заедно със залеза.

— Може да загубиш работата си, Кев — предупреди го Фуентес — Стой далеч от тях.

— Не ме интересува — рече Паркър, като натисна бравата на вратата. — Уволни ме, ако искаш, ако се боиш да се опариш. Можеш да ми отнемеш работата, но случаят е мой и аз ще го довърша, дори ако се наложи да действам като частно лице.

— Кев…

— Знаеш ли, ето какво можеш да направиш. Кажи на шефа си, че дъската ми хлопа. Ще прекарам следващите шест месеца, като предложа главата си за изследвания на някой от психиатрите на отдела. Ще си измиеш ръцете безмълвно. Към теб няма да бъдат предявени никакви обвинения, няма да ти пишат никакви черни точки, ако аз съм просто едно смахнато копеле, което не е с всичкия си.

Фуентес го изгледа и въздъхна.

— Не съм ти враг, Кев — рече. — Трябва да знаеш кога да спреш, кога да си тръгнеш, кога да станеш от масата.

Паркър се обърна към Руис.

— А ти няма ли да кажеш някоя умна забележка? Няма ли да ме предупредиш, че това ще влезе в досието ми? За когото и да работиш, той ще бъде силно разочарован от теб.

Тя не продума нито дума, което говореше много повече от всички неща, които си бяха казали с нея.

— Браво, между другото! Успя да ме преметнеш. Никога нямаше да се досетя, че си плъх.

— Ти не знаеш какво говориш — отвърна спокойно Руис.

— Напротив. Аз съм истински специалист по въпроса как да се прецака Кев Паркър. Имам многогодишен опит. Значи, тръгвам — обърна се той към двамата. — Ако, когато се върна, за мен няма работа тук… е, какво да се прави. C’est la vie. Само Бог знае, че не го правя за пари.

— А за какво го правиш? — попита рязко и язвително Руис.

— Затова ли си тук? — на свой ред попита Паркър. Разсмя се, макар че не му беше до смях. — Откъде Паркър може да си позволи ягуар? Как си е купил мезонета в Чайнатаун? Как може да носи скъпи маркови костюми?

— Да. Как? — продължи тя, безмилостно и настървено. — Как можеш да си позволиш такъв стандарт на живот със заплатата на детектив? Отговори ми, де!

— Не мога — отвърна той. — Но остатъкът от отговора не е ваша работа.

— Наша е, ако получаваш парите си от…

— Вие сте много странни хора — прекъсна я той, скептично клатейки глава. — Никога не съм бил нищо друго, освен едно дяволски добро ченге. Поне през първата половина от живота си бях такъв и всички го знаете. Идвах тук всеки ден, работех по случаите си сто и десет процента, обучавах малки котешки лайна като теб, за да стигнат там, където аз трябваше да бъда през останалата половина. И вие имате нахалството да ме разследвате, защото не си купувам костюмите от „Джей Си Пени“^[1]?

— Няма да ти се извинявам за това, че си върша работата — каза Руис, като го погледна право в лицето. — През последните три години си изплатил две ипотеки — твоята и на родителите си, купил си мансарда в луксозна сграда в Чайнатаун, започнал си да носиш дизайнерски дрехи, караш ягуар през почивните си дни. Не си придобил всичко това със заплатата, която отдел „Обири и убийства“ ти е плащал — продължи Руис. — Как не ти е минало през ума, че „Вътрешни разследвания“ може да се заинтересуват от теб?

Паркър почувства, че лицето му пламва.

— Има ли поне едно обвинение срещу мен? Има ли нещо в досието ми?

— В интерес на истината, да — отвърна тя. — Знаем, че си прецакал едно дело за убийство, при което богат обвиняем си е тръгнал без нищо по-сериозно от плесница през пръстите. След този случай приходите ти са започнали да се повишават. Трябва ли ти молив, за да свържеш тези две точки, Паркър?

— Не, това просто не е за вярване — промърмори той. — Излиза, че „Вътрешни разследвания“ са ме наблюдавали през цялото време под лупа. Жирадело не можа да се отърве напълно от мен, не можа да ме уволни, така че вие се промъквате през задната врата заради него ли? Бих те попитал защо просто не ме извикахте и не ме изпекохте — попита той, — но знам как работят „Вътрешни разследвания“. Първо бият, после питат.

— Ако бяха те повикали, щеше ли да бъдеш по-предразположен, отколкото си сега? — попита на свой ред Фуентес.

— Не. Не съм направил нищо лошо. Не съм направил нищо незаконно. А какво правя с личното си време си е лично моя работа. Прекарах много години само с тази работа и какво получих? Нищо. Сега съм като стара спукана гума върху асфалта.

— Ако мразиш толкова много работата си, защо просто не напуснеш? — обади се Руис.

Паркър поклати глава, сетне я хвана с ръцете си като кокосов орех с усещането, че всеки момент ще се разцепи от силното разочарование да си има работа с толкова тесногръда глупост.

— Ти мислиш ли въобще, преди да си отвориш устата? — извика той, искрено изумен, че хората може да бъдат толкова елементарни. — Аз не мразя работата си. Аз я обичам! Това можеш ли да го разбереш? Защо ще стоя, ако я мразя и ако някой друг ми осигурява шестцифрена заплата? Защо не кажа на всички вас да вървите на майната си?

Руис го гледаше, опитвайки се да бъде самодоволна и превъзхождаща го, но не постигна нито едното, нито другото.

— Ако не си успяла да разбереш защо все още работя в полицията на Лос Анджелис, след като знаеш онова, което знаеш за мен, онова, което си докладвала на оня, който те е пратил тук — продължи Паркър, — значи никога няма да го проумееш.

В миналото щеше да отговори съвсем различно. Тогава единственото важно нещо за него беше самият той, имиджът му и колко случая може да разреши за един месец. Когато всичкият показен блясък и фалш се бяха свлекли и бе принуден да види какъв е в действителност, когато осъзна, че „царят е гол“, постепенно изгря прозрението, че кариерата му в действителност е предназначена за нещо друго, нещо по-дълбоко и по-важно, по-задоволяващо на друго ниво.

— Защо го правиш, Руис? — попита тихо той. — Заради властта ли? Заради удоволствието да контролираш хората? Заради амбицията да се изкачиш в йерархията? Ще ти кажа направо едно нещо — това не е достатъчно. Ако единствената ти цел е годежният пръстен от големия шеф, какво смяташ, че ще стане с теб, след като го получиш? Какво означава това за теб? Какво търсиш? Какво имаш?

— Имам кариера — отвърна тя.

— Ти нямаш нищо — рече й Паркър. — Погледни вътре в себе си. Нямаш нищо. Знам това по-добре от теб.

Сетне погледна Фуентес, който дори не посмя да срещне очите му. Е, и той просто си върши работата, помисли си горчиво Паркър. Това беше панацеята за всички хора, които не можеха да оправдаят действията си.

— Вземам си свободен ден.

Никой не се опита да го спре, когато излезе през вратата.