Мегън Марч
Под тези сенки (66)

Глава 66

Ейдън

СТОЯХ НА ПИСТАТА и гледах как самолета на баща ми отлита. Изглежда пилотите му са летели след нас от пистата в Тетърбъро, готови да го вземат и отведат на някакво секретно място.

Бишъп стоеше до мен, потънал в мълчание откакто кацнахме. По време на дългия полет обратно, всичко бе излязло наяве.

Как Винсент е бил отговорен за убийството на чичото на Бишъп и как е заявил, че ще преследват Бишъп, ако не върне двойно онова, което е спечелил на карти. Дом нямаше и представа.

Бишъп е искал смъртта на баща ми цели десет години, по причина, която всъщност не е била истинска. Усещах как гнева в Бишъп се стопява, докато баща ми обясняваше вътрешния механизъм на работа на организацията му, и че не би си правил труда да нарежда подобно нещо.

Незнанието не беше извинение, но Бишъп имаше избор… да продължи да му има зъб или да прости.

Той направи своя избор и този избор бях аз.

— Вие двамата, готови ли сте? — Това дойде от Кон, който държеше отворена вратата на Хеми Куда-та на Лорд.

Бях ли готова? Готова да започна нов живот, без да се тревожа, че някой може да ме отведе в Ню Йорк всеки момент?

Да.

Готова да бъда с Бишъп без никакви тайни помежду ни?

Да.

Но той дали бе готов?

Той се появи в Ню Йорк и влезе в устата на звяра, за да се изправи пред човека, от когото бягаше през последните десет години… и то, защото ме обичаше. И след това, седна пред баща ми и му каза, че няма да има нито миг спокойствие, докато не се увери, че съм толкова щастлива, колкото аз го правя щастлив. Че единственото, което иска, е да ме види как летя, стига той да лети редом с мен. Думите му ми дадоха надежда, както нищо друго не би могло.

Мисля, че е безопасно да кажа, че бе готов.

Настанихме се на задната седалка на страхотната кола на Лорд и Кон седна отпред.

— Ще се правим, че нищо от това не се е случило, нали? Няма да казваш на Ванеса? Ще ми е бясна, задето не е дошла с нас.

Зачудих се дали не е луд.

— И какво ще й кажеш, че си правил? — попитах аз.

— Че съм помагал на приятел.

— Което значи, че всичко ще зависи от това, колко въпроса ще зададе Ванеса щом те види да се прибираш със сак пълен с оръжия.

Кон сви рамене.

— Ще ги оставя в багажника. Нека Лорд да се обяснява пред Ел.

Лорд го погледна криво.

— Което значи, че до сутринта Ванеса ще е научила всичко.

— Имаш право. Е, значи ще трябва да се правя на герой.

Притиснах се към Бишъп.

— Не искам да съм груба, но за мен този мъж тук е героят.

Бишъп погледна надолу към мен.

— Ти нямаш нужда от герой, Ейдън. Справи се страхотно. — Той ме целуна по косата. — И въпреки това, ще продължа да бъда плътно до теб.

— Е, къде да ви откарам в тази хубава вечер? — попита Лорд.

— В моя дом — казах. — Ако не възразяваш.

Бишъп кимна.

— Шефката каза в нейния дом, затова отиваме там.

Шефката. Харесваше ми.

* * *

Не се разпаднах, докато не влязох под душа, и всичко, което се бе случило днес не се стовари върху мен. Опрях чело на стената и гърдите ми натежаха от мисълта, колко близо бях да изгубя всичко.

Бишъп. Баща ми. Приятелите ми.

Плаках за Анджело… онзи, който познавах преди.

Вратата се отвори и знаех, че това в Бишъп. Завесата се плъзна настрани и аз обърнах глава към него.

— Сърцето ми се къса като те виждам да плачеш, кексче.

— Съжалявам.

Той поклати глава.

— Не се извинявай за това как се чувстваш. Чувствата са си твои и трябва да ги излееш. — Той смъкна тениската си, преди да свали дънките си и да влезе под душа. — Но ако ще плачеш, то поне нека е когато съм до теб, за да мога да те държа в обятията си.

Водата се стичаше по нас, а аз се вкопчих в рамото на Бишъп. Той притисна устни към челото ми и ме държа, без да казва нищо. Нямаше нужда от думи. Просто имах нужда да излея всичко, за да се изтече в канала.

Когато водата стана студена, той ни отдръпна от струята и спря душа.

— Искаш ли да идем в моя апартамент, където има още топла вода?

Поклатих глава, а устните ми се извиха в лека усмивка.

— Не. Мисля, че вече съм добре.

— Сигурна ли си?

— Да.

— Тогава нека идем да се подсушим и облечем.

Излязохме от душа и Бишъп ме обви в кърпа, преди да вземе една и за себе си.

— Ще трябва да направим нещо с факта, че нямаш никакви дрехи тук — казах, докато той обличаше отново дънките и тениската си.

Той ме изгледа.

— Аз си мислех как по-скоро трябва да направим нещо относно факта, че не спим на едно и също място всяка нощ.

Бишъп имаше право.

— Наистина трябва да поговорим какво следва от сега нататък. С изключение, нали знаеш, факта, че ти каза на баща ми, че ме обичаш и на практика го предизвика да застане на пътя ни. — Все още се усмихвах вътрешно, като се сетех колко заплашително гледаше Бишъп в самолета. — Тъй че какво искаш да правим?

— Не искам да те пришпорвам. Копнееш за свобода от много дълго време и нямам намерение да ти я отнема. Ти ще решиш как и кога да се справим с това. Оставям всичко на теб. И, мамка му, трябва да знаеш, че нямам намерение да ходя никъде.

Фактът, че не се опитваше да ме притиска, правеше всичко още по-хубаво.

— Знаеш ли как да убиваш паяци?

Бишъп ме изгледа все едно съм побъркана.

— Я пак?

— Знаеш ли как да убиваш паяци? Защото, честно казано, наистина искам да съм независима… докато няма замесени паяци. Тогава искам у дома да има грамаден мъж, който да ги убива и да ме отнася на ръце и който да ми дава дузина оргазми, за да мога да забравя ужаса от паяците.

Бумтящият смях на Бишъп огласи малкия ми апартамент.

— Нима?

Аз кимнах.

— Значи ми казваш, че искаш да съм наоколо?

— Да. Искам. Но може би, ще е добре да задържим и двата апартамента и известно време да ги редуваме. Така може би ще успеем да разберем в кой ни е по-добре?

Бишъп ме погледна и осъзнах, че разбра какво му казвам, без да отварям дума в действителност. Не бях готова все още да се откажа от апартамента си. Той беше мъничък, но сладък и страхотен, и го обичах.

— Мисля, че ме устройва идеално, кексче. Ще донеса една чанта дрехи тук, а ти може да занесеш една в моя апартамент.

— Мисля, че ще трябва да отида на пазар. — Помислих за всичките ми неща в Ню Йорк. Дизайнерски дрехи идеални за живота, който вече не желаех да водя. — Да определено трябва да отида на пазар.

Той ме притисна към себе си, стисвайки ме леко.

— Мисля, че момичетата ти ще са повече от щастливи да ти помогнат с това.

Моите момичета.

Моят мъж.

Моят живот.

Моето всичко.