Мегън Марч
Под тези сенки (32)

Глава 32

Бишъп

ЛИНИИТЕ НА ЛИЦЕТО НА МОМИЧЕТО ме гледаха, докато работех по татуировката портрет на един мъж, рисувайки лицето на дъщеря му от външната страна на бицепса му. Налагаше се да впрегна цялата си концентрация, защото това трябваше да бъде перфектно и нямаше да мога да живея със себе си, ако я оплескам.

— Тази година ще стане на седем и реших, че това ще е един начин винаги да я помня на тези години. Дори когато вземе книжка и шофира, и когато момчетата започнат да я преследват, винаги ще помня малкото момиченце, в чийто живот аз бях най-важният мъж.

Думите на клиента ми проникнаха в ума ми и се зачудих какво ли би било да се чувствам по този начин. Но с посоката, в която бе поел живота ми, това нямаше да се случи.

— Имаш ли нещо против да починем? Бих искал да изпуша една цигара.

Държах пистолета за татуиране във въздуха, докато умът ми се скиташе, но сега се върнах в реалността.

— Разбира се. Не бързай. — Погледнах към часовника си. — Ще изтичам до кафенето до нас, за да си взема кафе. Искаш ли нещо?

Клиентът поклати глава.

— Не, само малко никотин.

Оставих всичко на плота до мен и свалих ръкавиците от ръцете си, преди да се изправя и разтегна. Да стоя в една и съща поза прекалено дълго време ми напомняше, че вече остарявам. В някои дни тридесет и три години се усещаха много повече отколкото би трябвало.

Но когато влязох в „Любимата ви дупка“, чувството се изпари, щом до мен достигна смеха.

Ейдън стоеше до стената зад касата и пълнеше кутия с понички за един мъж, който вероятно бе на осемдесет.

— Имам предвид, нарича се „Любимата ви дупка“ с причина. Трябва да изберете любимата си. — Тонът й бе весел и закачлив, а усмивката на мъжа стана по-голяма.

— О, скъпа, ако бях с петдесет години по-млад, можех да кажа много повече по този въпрос.

Вълната от собственическо чувство, която ме заливаше откакто срещнах Ейдън, сега не се появи. Мъжът беше безобиден.

Той се обърна и ме видя.

— Но този млад мъж, изглежда така, сякаш е точният за теб. Обзалагам се, че ако го изкушиш просто ще те вдигне на ръце и ще те отнесе у дома.

Ейдън погледна към мен. Бузите й пламнаха, но усмивката й остана на лицето й.

— Той не изглежда като този тип мъже, нали? Мисля, че ако се обзаложим, ще са лесни пари.

Възрастният мъж погледна от мен към нея, изглеждайки заинтригуван.

— Надушвам история тук. Имаш ли намерения към това момиче? Като нейния неофициален нов дядо, изпитвам нуждата да се грижа за нея.

Не знам какво имаше в Ейдън, което караше хората автоматично да искат да я защитават, но не можех да виня стареца, задето изпитва това, което за мен се бе превърнало в естествен инстинкт.

Ейдън облегна ръка на плота и опря брадичка на дланта си.

— Какво ще кажеш, Бишъп? Имаш ли намерения към това момиче? — Тонът й бе весел, но имаше и нещо друго под веселието. Предизвикателство.

Огледах я, докато обмислях отговора си. Реших, че може направо да сваля картите, още тук и сега.

— Имам намерения. При това доста.

При отговора ми, Ейдън повдигна вежди.

Старият мъж се засмя.

— Сигурен съм, че имаш, момче. Сигурен съм, че имаш. — Той плъзна парите по плота и взе кутията с понички. — Най-добре наблюдавай този тук, Ейдън. Ако е дори на половина така, както бях аз с моята Сали, може да се бави с решението, но вземе ли го, нищо няма да може да се изпречи на пътя му.

Думите му отекнаха в ума ми. Това ли правех? Бавех се да взема решението да направя Ейдън своя? Дори не бях обмислял възможността за нещо постоянно, защото в живота ми нямаше място за това. А ето сега Кон ме пита дали искам да купя „Вуду Инк“, а един старец намеква, че мога да имам дългосрочни намерения към Ейдън.

Никога не бях позволявал да имам нещо постоянно в живота си. Може би бе време това да се промени… но това значеше, че заплахата, която ме караше да се местя на всеки няколко години, трябваше да изчезне завинаги. Нямах идея дали все още ме търсят, но знаех, че не бива да се установявам.

— Със сигурност няма такива намерения, г-н Флауърс.

Г-н Флауърс огледа и двама ни.

— Мисля, че ще се изненадаш от намеренията му, млада госпожице. Благодаря за поничките и задръж рестото.

Той вдигна кутията и излезе от кафенето, но не и преди да спре до мен, за да каже.

— Може да съм стар, но още знам как да се отърва от едно тяло. Гледай да се отнасяш добре с г-ца Ейдън.

Кимнах, едва успявайки да сдържа усмивката си от думите му.

— Разбрано, сър.

Вратата се затвори, когато той излезе, и аз се обърнах отново към Ейдън. Бузите й все още руменееха, когато застанах до плота.

— Той току-що заплаши да ме убие, ако не се отнасям добре с теб — казах й, чудейки се дали бузите й могат да станат по-червени. И те станаха много по-червени.

— Не може да говориш сериозно.

— Напълно сериозен съм.

Тя поклати глава.

— Дойде преди час и просто искаше да си поговори с някой. Отне му четиридесет и пет минути най-после да избере поничките си.

— Е, предполагам, че това е специалната ти магия. Да караш хората да искат да прекарват повече време около теб.

Този път очите й се разшириха комично.

— Да… сигурна съм, че е това. Само виж себе си. Искаш да прекарваш толкова време около мен, колкото би искал да си около човек болен от чума.

Думите й ме изумиха.

— Мислиш, че не искам да съм около теб?

— Всеки път щом те видя, изчезваш толкова бързо, че все едно нямаш търпение да избягаш от мен.

— Може би мисля, че няма да се справиш с това, което ще искам да направя, ако остана.

Червеното отново пламна на лицето й, но Ейдън изпъна рамене.

— Може би искам точно това.

Пристъпих напред и опрях и двете си ръце на плота.

— Сигурна ли си, кексче? Защото аз не съм точно сладък и лесен.

— Досетих се за това от момичетата, които те чакаха в хотелската стая.

Прониза ме съжаление, че тя видя това.

— Двама на един не е от нещата, които правя, затова не се тревожи.

Не, ако се обвържех с Ейдън, ако я имах в леглото си така, както я исках, просто не бях сигурен дали някога ще я пусна да си отиде. Но имайки предвид новооткритото ми желание да се установя някъде за постоянно… може би можех да я задържа.

— Е, и аз определено не си падам по двама на един, затова това няма да бъде включено в менюто.

Фактът, че стоях в „Любимата ви дупка“, говорейки с Ейдън как никой от нас не иска да прави тройка, ми се видя направо нереално. Трябваше да се справя с това, преди да е станало прекалено късно.

— Кога свършваш работа? — Когато очите й се отвориха широко, аз се усмихнах. — За да излезем. Да хапнем нещо. Да видим какво ще се случи.

— Тук съм до полунощ, а след това трябва да се изкъпя и преоблека, за да не мириша на понички.

— Ще се изкъпеш в моя дом. Ще ти намеря нещо за обличане.

— Не мисля…

— Не мисли, че ще те пусна да се прибереш сама у дома, а с тези туристи ще работя поне до два и половина след полунощ. Ела, когато приключиш, ще те изпратя горе сама.

Вътрешната й борба се четеше ясно на лицето й, но знаех, че съм победил, когато тя попита.

— Сигурен ли си?

— Да. Ще ти направя късна вечеря.

— Можеш да готвиш? — В тона й се четеше истинска изненада.

— Имам няколко трика в ръкава си, кексче. Мисля, че ще научиш тази вечер. Сега, какво ще кажеш за голямо черно кафе и торба понички, които мога да хапна, докато довършвам тази татуировка?