Мегън Марч
Под тези сенки (4)

Глава 4

Ейдън

ТОВА Е ЛОША ИДЕЯ. НЕ, не лоша, УЖАСНА идея.

Измами от всякаква форма, размер и обем се надигаха за живот в ума ми, докато ръката ми натискаше дръжката. Аз нямам татуировка, и дори повече, никога не бях мислила да си направя. Момиче като мен, което гледа живота отдалеч, няма място в студио като това.

Преди да реша дали да вляза или не, вратата се отвори рязко и аз отстъпих назад. От вътре изскочи брюнетка, обута с раздрани дънкови шорти и повдигащ сутиен, с достатъчно подплънки, че гърдите й да изглеждат като черешови топчета.

— Какъв задник. Кой отказва нещо такова? — Тя не говореше на мен или поне докато не се сблъскахме. — Успех с този тъпанар. Може би си пада по вибрациите на „добро момиче“ дето се изливат от теб. Той губи.

Погледът ми премина над рамото й, за да видя вътре грамадния татуиран мъж. Нямаше друг при него.

Не си направих труда да й изяснявам, че не бях се опитвала да го накарам да ме докосне, тъй като жената вече бе изчезнала в тълпата, от която опитвах да избягам.

Но тя направи решението ми по-лесно. Едно звънче звънна, когато се мушнах през отворената врата, преди да я затворя зад себе си. Няколко секунди гигантът не се обърна към мен.

Един поглед към лицето му, ръцете и дланите му… към целия него и знаех, че би трябвало веднага да изляза през вратата.

Ако имаше универсално изображение на адски опасен мъж, то сто процента щеше да бъде неговата снимка. Мускулите му изпъкваха изпод черната тениска, когато той вдигна ръка към покритото си с брада лице.

Съдбата явно бе решила да ми хвърли кокалче. Той беше прелестен, а дори не бях стиснала, без да искам пениса му. Давай момиче. Определено можех да разбера защо онази жена бе така ядосана, че той не е искал да я докосне.

За нещастие, съдбата бе предоставила всичко това… този мъж… на мен. Позната още като човек, който трябва да започне от ниво за начинаещи, а не с „мъж, за когото трябва да си майстор поне на трето ниво“.

В живота си бях си падала само по две момчета, като едно от тях дори не се броеше. Джовани беше заменен като мой охранител, когато веднъж „без да иска“ сграбчи задника ми, докато ми помагаше да се кача в колата. Анджело го бе видял и веднага бе докладвал на баща ми. Това беше най-близкото до това мъж да стигне до трета база с мен, но се оказа евтина тръпка, която умря, в мига, в който научих, че е крадял бикините ми. Бляк.

Преди Джовани, беше градинарят на леля ми, Марсело. За три седмици, той подрязваше и косеше из градината, докато аз точих лиги по него през прозореца. В сравнение с този мъж, Марсело бе като хлапе с жълто около устата, а дамските ми части вече започваха да пращат SOS сигнали.

Върнах се рязко в реалността, когато зелените, почти смарагдови очи на спасителя ми се плъзнаха от мокасините на краката ми до върха на русата ми глава.

— Накъде си се запътила, мамка му? Към кънтри клуба? — Гласът му звучеше дори по-дълбок и силен в уединението на студиото с черни стени.

— Не бих отишла с дънки в кънтри клуб — Отговорът ми бе инстинктивен и напълно нелеп. Не беше като да прекарвах много време в клуба, но дори аз знаех, че няма да те пуснат ако си обут с дънки.

Устните му трепнаха леко, все едно се усмихна, преди да се отпуснат в чувствена линия.

Чувствена? Уау, Ейдън. Я, хвани се стегни.

Защо реших, че да го последвам тук вътре ще е добра идея? Като пренебрегнем факта, че тялото ми смяташе, че той беше най-вкусното нещо, което е виждало, откакто се наслади на чийзкейка с три вида шоколад, който Анджело ми донесе миналата седмица. Изглежда тялото ми чакаше съобщение от мозъка, че този мъж е много над нивото ми.

— Мога просто да си тръгна. — Направих тъп жест към вратата. Така или иначе да си направя татуировка в Ню Орлиънс не присъстваше в списъка ми „Трябва да направя“.

Крайчетата на изразителните му устни се свиха надолу.

— Върни се там навън и ще получиш още от това, от което се спаси току-що. Приличаш точно на шибан турист, мъкнейки този куфар наоколо. Това те прави мишена, ако още не си разбрала. Защо, по дяволите, не го остави някъде?

— Защото в хотела не можах да наема стая и ми казаха, че едва ли ще намеря някъде, където да отседна.

— Кой хотел?

— Рузвелт.

Той не извъртя очи, но бе опасно близо до това да го стори. Може би гледаше към тавана, чакайки божествена намеса?

— Нима просто се появи в хотела, искайки да наемеш стая броени дни преди Марди Гра, без да имаш резервация? Мамка му, сериозно ли?

Трепнах от тона му. Писна ми да ме третират все едно съм дете.

— Хей… — започнах, без да имам никаква представа, какво ще кажа, но щях да кажа нещо, да му се не знае, и щеше да е добро. Но гигантът ме прекъсна.

— Имаш ли план? Да обикаляш из града търсейки хотел? И вероятно, мамка му, да бъдеш преджобена, ако не и изнасилена, в някоя тъмна алея?

Брюнетката, която бе изхвърчала от студиото, бе права. Той беше тъпанар, въпреки че бе най-красивият мъж, който някога бях виждала.

Сложих ръка на бедрото си и се постарах да вложа увереност в думите си.

— Ще намеря нещо. Не може всички хотели да са пълни.

Той поклати глава.

— Всички хотели, в радиус от пет километра, са напълно заети. Дори онези, в които се плаща на час.

Първият ми шанс да се измъкна от изолирания живот, създаден от Дом Кассо, и аз избрах единствения град, в който не можех да остана. Това честно ли е? Може да съм просто издънка. Заля ме вълна от негативност, но аз я изтласках от себе си. Нямаше да се проваля в това.

Изпъвайки гръбнак, стиснах по-силно дръжката на куфара си.

— Тогава най-добре да започна да гледам някъде другаде.

Той посочи към един от столовете наредени до стената.

— Седни. Не ходи никъде. Имам идея.

Отпуснах се на стола при авторитетната му команда и замръзнах на място, когато той се обърна с гръб към мен.

Колко дълго бях изпълнявала безропотно чужди заповеди? А сега го направих и за един непознат? Явно преценката ми никаква я нямаше. Понечих да се изправя, но в следващия миг отново се настаних, замисляйки се. Ако той имаше идея може би трябваше да остана. Какъв друг избор имах точно сега? Да изтичам навън и да си пробия път до таксито с лакти, за да мога да се върна на летището? Това значи да се откажа от единствения си шанс за приключение, а не бях готова да се обявя за победена.

Освен това, дори и той да беше тъпанар, първият му инстинкт бе да ме защити. Това значеше нещо, нали?

Останах мирно на мястото си, докато той вадеше телефона и пишеше нещо на екрана. Когато свърши се облегна на плота и поклати глава.

— Нямаш работа да се мотаеш сама из града, а аз нямам време да вървя след теб и да те пазя.

Преди да му отговоря, че нямам нужда някой да ме пази, вратата се отвори и завъртях глава, за да видя жена със синьо-черна коса, облечена в ретро неоновозелена рокля с леопардов десен, под която се подаваха надиплени черни фусти да влиза в студиото.

— Да работиш в сезона на Марди Гра е гадно — в едната си ръка тя носеше кафява хартиена торба с храна, а в другата картонен държач за напитки. — Но взех обяд. И кафе. Затова да гледаме да избутаме тази вечер, а за утре ще се тревожим… ами утре.

Погледът й се стрелна към мен, докато оставяше торбата и кафето на плота.

— Виж ти. Не приличаш ли на малко изгубено агънце? Дошла си за малко мастило ли, захарче?

Мъжът издаде звук, на половина сумтене, на половина смях.

— Изглежда ли ти така, сякаш е дошла за татуировка?

— Е, значи предполагам, че това не я поставя в правилото ти: „Горе ръцете, Биш“.

Какво значеше това?

Тъмният поглед, който Биш хвърли към мен, ме накара да застана на края на седалката готова да побягна. Грамаден мъж, плюс брада, плюс всички тези татуировки, плюс гневното изражение, го накара да премине от скалата опасно секси, в само опасно.

— Мисля, че трябва да се махна от пътя ви.

Жената наведе глава настрани оглеждайки ме, и внимателният й поглед подпечата решението ми да си пробвам късмета на улицата. Щях да се оправя… Вероятно.

Скочих от стола и направих само няколко крачки към вратата, влачейки куфара си, преди дълги силни пръсти да се обвият около китката ми. Инстинктите ми бий-се-или-бягай се включиха и аз се обърнах, вдигайки ръка в юмрук.

— Ако наистина знаеш как да удряш, нямаше да пъхнеш палеца си в шепата си — той пусна китката ми и измъкна палеца изпод останалите ми пръсти. — Иначе е много вероятно да го счупиш.

Скътах това знание, в случай че ми се наложи да се бия с някой в близкото бъдеще. Намръщеното му изражение бе изчезнало, но сега снизхождението на лицето му никак не ми допадна.

— Не бива да сграбчваш така хората — казах, опитвайки се да се отскубна от хватката му, но Биш не ме пускаше.

— Ако не беше скочила толкова бързо от стола си, щях да ти кажа, че се опитвам да ти намеря място, където да отседнеш.

Погледнах от него към жената, която ни гледаше все едно се намира пред клетката на някакви странни животни в зоопарка. Черните й вежди бяха повдигнати толкова високо, че изчезваха под бретона й.

— Ти… ти се опитваш да ми намериш стая?

— По време на Марди Гра? — намеси се жената. — Мамка му, Биш. Ако не те познавах добре, щях да кажа, че вече ти е духала в задната стаичка, за да получи подобна помощ.

Стегнах се, чувайки обидата. Не бях от типа момичета, които… духат на мъж в студио за татуировки. Макар че сега, когато тя пъхна тази идея в главата ми, не се сдържах да не насоча поглед под катарамата на колана му.

Уоу. Имаше издутина.

— Затваряй си устата, Дилайла.

Вдигнах рязко поглед, поглеждайки първо единия, а после другия, надявайки се че никой не е видял къде гледам.

Жената, Дилайла, се подсмихна в отговор и бузите ми пламнаха на мига. Определено ме е забелязала. И това, че ми намигна, го потвърди.

Телефонът на Биш извибрира и той написа още нещо. Когато вдигна поглед към мен, кимна.

— Намерих ти място, на което да отседнеш за няколко дни, но трябва да почистя, преди да те заведа там.

— Ако ми кажеш къде е, мога да отида и сама. Не съм напълно безпомощна.

Той поклати глава.

— Мамка му, няма начин.

Дилайла го последва отзад в стаичките, където вероятно правеха татуировките. В действителност, мястото изглеждаше наистина готино. Интериорът бе тъмен и вуду с акценти на хеви метъл и рок енд рол… или поне това беше моята интерпретация. И все пак, можех да разбера защо Дилайла ме изгледа толкова странно. Тук беше прекалено яко за мен и моето поло и мокасини.

Част от мен искаше да огледа от по-близо снимките на изкуството им по стените, и може би да остана наоколо, за да видя как правят татуировка на някой, но знаех, че не бе писано. Вместо това останах до вратата, с ръка обвита около дръжката на куфара ми, докато част от мозъка ми каза да натисна дръжката и да бягам от тук.

Дилайла имаше доста въпроси към Биш и ги зададе толкова високо, че думите й достигнаха до мен.

— Какво, по дяволите, правиш? Ти никога не се замесваш с непознати хора и абсолютно никога не опитваш да помагаш на когото и да е било. И как, по дяволите, намери стая? Да не би да я водиш у дома?

Пръстите ми се обвиха около дръжката. Нямаше начин да отида в дома му. Но преди да изляза, той отговори.

— Мамка му, не, не я водя у дома. Един приятел ми бе запазил стая с балкон в Роял Сонеста, за няколко дни, ако искам да се позабавлявам. Не бях в настроение за партита и мислех да я освободя. Сега няма да го направя. Толкова е просто.

Пуснах дръжката и през мен премина вълна от облекчение. Хотел.

— Ще се откажеш от стая с балкон на Бърбън Стрийт по време на Марди Гра, за да помогнеш на някакво момиче, което никога не си срещал? Какво, по дяволите, се е случило, докато ме нямаше, Бишъп?

Бишъп. Превъртях името му по езика си, изненадана колко много ми хареса… и колко добре му подхожда.

— Нищо не се е случило. Но само един поглед към нея е достатъчен да разбереш, че тя си няма и идея в какво се забърква.

— И теб от кога те е грижа?

— Зарежи това.

Дилайла се върна назад, а аз насочих поглед към черно-белите плочки на пода, преструвайки се, че не съм подслушвала.

Бишъп се насочи към мен, а изражението на лицето му бе неразгадаемо.

— Да вървим.

Време за решение. Базирайки се на шока на Дилайла, това не бе нещо привично за Бишъп. Колебанието ми явно бе очевидно, тъй като той спря пред мен.

— Изборът е твой, кексче. Хотелската стая или си пробваш сама късмета. И двамата знаем кой е умният избор.

Дилайла тръгна към него, а токчетата на обувките й тракаха по пода. Тя сложи ръце на кръста си, а погледът й плаваше от мен към него и обратно.

— Той няма да те нарани, захарче. Може да е задник, но е от типа задници, на които може да се довериш с живота си.

Въобще какъв избор имах?

Насилих се да се усмихна учтиво.

— Благодаря ти. Оценявам го.

Той изгрухтя в отговор, преди да измъкне куфара от ръката ми.

— Какво…

Въпросът ми секна, когато той го вдигна и се насочи към вратата.

— Виж ти само… — прошепна Дилайла. Очите й се стрелнаха от Бишъп към мен. — Най-добре го настигни, защото в това му състояние, кой знае какво ще е следващото нещо, което ще направи.