Мегън Марч
Под тези сенки (18)

Глава 18

Бишъп

ИСКАМ ДА Я ВДИГНА НА РЪЦЕ и да я разтърся, за да й влея малко разум. Може би тогава Ейдън ще осъзнае, че този град не е достатъчно безопасен, че да се мотае така сама из него. Как, по дяволите, някой може да изгуби гида и цялата си група? В шибаното гробище? Посред нощ? Някой щеше да си изгуби работата, когато издиря компанията отговаряща за този тур, и докладвам, че са я оставили там сама. Трябва да изгубят шибания си лиценз за тази издънка. Тя можеше да умре там.

По молба на Ейдън, Валентина й донесе чаша вода и момичетата се заприказваха, запознавайки я с останалите. През това време аз ровех в интернет през телефона си, търсейки в Гугъл туристически компании правещи нощни обиколки на гробищата. Най-после пред портата се чу клаксон на кола.

— Това е таксито. Сигурна ли си, че ще се справиш сама? — попита Валентина.

— Аз ще отида с нея. — Когато Валентина отвори уста, не исках да изчакам, за да видя, дали ще ме подкрепи, или ще протестира. — Няма да оставя на късмета да реши, дали ще се прибере цяла в хотела или не.

Ейдън скръсти ръце под гърдите си, карайки ги да се надигнат нагоре, показвайки се над деколтето на розово-бялата й рокля. Дали притежава дрехи, които да не ме карат да искам да я съблека гола и да я излапам за десерт?

— Напълно способна съм.

— Без майтап, напълно способна си. Но това не променя факта, че видях повече от един човек да ти посяга и няма да позволя да се случи отново. Мислиш ли, че някой ще се ебава с теб, докато си с мен и те изпращам до хотела? Няма начин.

Клаксонът отново изсвири и тя отпусна ръце.

— Добре. — Ейдън се завъртя рязко, а полата й се врътна около бедрата й.

Лорд пристъпи до мен.

— Пич, преебан си.

Завъртях глава към него, за да го погледна, докато отпиваше от бирата си.

— Какво имаш предвид?

— Имам предвид, че ще паднеш като всички нас. — Той кимна към Ейдън. — И това момиче ще е онази, която ще те свали на колене. Вече се е намърдала под кожата ти.

— Мамка му — промърморих, преди да тръгна след нея. Нямаше начин да й позволя да каже на таксиджията да потегли без мен.

Думите на Лорд ме преследваха на всяка стъпка. Какво имаше в това момиче?

Таксиметровият шофьор вече бе отворил задната врата, с намерението да й помогне да се качи, когато затворих портата зад себе си.

— Аз ще се оправя с това, братко.

Таксиджията, мъж в началото на тридесетте си години, вдигна ръце във въздуха, докато ме гледаше да приближавам.

— Извинявай, човече.

Ейдън повдигна вежди толкова високо, че почти докоснаха косата й.

— Това беше ли нужно? Той просто бе учтив.

— Не може да предполагаш, че всички са учтиви. Винаги трябва да си готова да се защитиш. Животът не е сладки котенца падащи от небето върху големи облаци от захарен памук.

Не знам от къде дойдоха всички тези думи, но смехът на Ейдън се извиси над хип-хоп парчето идващо от радиото.

— Това ли наистина мислиш за мен? Че съм абсолютно и напълно наивна и че живея в някакъв балон?

Отне ми само две секунди, за да отговоря.

— Да.

Ейдън отново кръстоса ръце под циците си, карайки малкото деколте да се превърне в много голямо деколте.

— Сериозно? Би трябвало да имаш по-добро мнение за мен.

— Тогава гледай да не се оказваш сама на гробищата посред нощ в Ню Орлиънс.

Таксиджията надникна към нас и даде мнението си.

— О, мамка му, била си тази нощ в Лафайет? Няма начин, момиче. Това не е готино. Нямаше да издържиш дълго, ако бе останала там.

Ейдън се намръщи към мъжа.

— Беше инцидент. Не смятам да го правя отново.

— Права си, защото ако още веднъж решиш да разглеждаш града посред нощ, първо ще ми се обадиш.

Не знам от къде се взе това, но го изрекох, преди да успея да се спра. Дали исках да си взема думите обратно? Ако алтернативата бе Ейдън да се скита сама наоколо, то мамка му, не, не исках.

Тя се засмя, но гласът й бе някак пресилен и леко фалшив.

— Все едно ще си разчистиш графика, за да ми помагаш да разглеждам всичко, което искам. — Ейдън ме погледна с фалшива усмивка. — Просто ще огранича обиколките си до това да ги правя денем.

Шофьорът мина през квартала и след няколко минути спряхме пред барикадите на полицията.

— До тук мога да стигна. — Той се обърна, за да ни погледне през плексигласовия прозорец, казвайки й колко дължи за превоза.

Ейдън подаде парите на шофьора и му благодари, преди да отвори вратата и да стъпи на тротоара.

— Мерси, човече — казах аз.

— Дръж това момиче на каишка. Това ще е най-безопасният избор.

— Само ако имам предсмъртно желание.

Смехът на шофьора заглъхна, когато затръшнах вратата и забързах след Ейдън, която вече бе на десетина метра пред мен.

— Чакай, кексче. Не дойдох дотук просто, за да те оставя да се прибираш сама.

Тя се завъртя, за да ме погледне.

— Мислиш, че съм глупава. Че не мога да се оправям сама. Знам, че го мислиш, и мразя това.

С гримаса гледах да подбера внимателно думите си.

— Не мисля, че си глупава. Мисля, че се забърка в някои ситуации, в които не биваше да се оказваш.

— Искаш да ги избягвам, за да не ти се налага да се занимаваш с мен.

Тя опита да тръгне отново, но аз бях по-бърз. Обвих ръка около китката й и я дръпнах назад към себе си.

— Не слагай думи в устата ми. Никога не съм казал, че не искам да се занимавам с теб. Мамка му, точно обратното е.

Цялото тяло на Ейдън застина и дори не бях сигурен дали диша, когато каза.

— Но аз ти причинявам само неприятности.

Мисълта за сладкия й вкус и колко адски силно исках да го опитам отново, премина през ума ми.

— Кой е казал, че не обичам неприятности?