Мегън Марч
Под тези сенки (5)

Глава 5

Бишъп

АЗ НЕ СЕ ЗАМЕСВАМ. Никога не се замесвах в такива неща. Тогава защо, по дяволите, носех куфар, който вероятно струваше повече от месечния ми наем към Роял Сонеста, с момиче, на чието чело бе написано „примерна, благоприлична и безпомощна“?

Защото не можех да я оставя да се забърка в още една каша. И откога започна да ме е грижа за случайни хора на улицата?

Погледнах назад, за да видя дали ме следва, и забавих, когато осъзнах, че тя се тутка на няколко крачки зад мен. Бяло-розово поло, без съмнение дело на някой лъскав дизайнер. Тъмни тесни дънки. Шибани скъпарски мокасини. И на края това лице и тези очи. Като силен удар в корема.

Аз не бях от типа мъже, с които излизат жени като нея. Тя бе от момичетата, около които имаше предпазна лента с надпис „ДОБРО МОМИЧЕ. ПРЕМИНАВАЙ НА СВОЙ РИСК“. Но по някаква причина, мозъкът и членът ми не бяха на една и съща страница.

Не че членът ми ще се доближи до нея. Мамка му, тя сигурно има някакво силово поле, което да държи такива като мен далеч от себе си. Тогава защо те гледа така? Виждах как се захласваше, когато ме погледнеше, но, мамка му, щях да го игнорирам.

Тя най-после ме настигна и аз скъсих крачките си, за да не изостава. На върха на езика ми имаше куп въпроси, но не ги зададох.

Няма да се замесвам.

Но сериозно, какво, по дяволите, търсеше тя в Ню Орлиънс, без да си е запазила хотел по време на Марди Гра? Това не ми крещеше „умел пътешественик“. Нещо тук не пасваше.

Няма значение.

Държах погледа си насочен напред, оглеждайки улицата, гледайки да избягвам хората пред себе си, и мятайки й погледи на всеки тридесет секунди, за да съм сигурен, че не е изостанала отново зад мен.

Но това извинение беше пълна простотия, защото нито за миг не я изпусках с периферното си зрение. И все пак, точно така, забелязах, че тя гледаше лицето ми, сякаш се опитваше да разгадае, какво се случва в главата ми, вместо да гледа къде върви по неравния тротоар.

— Мамка му — изръмжах, когато тя се спъна в счупена плочка и полетя напред към момиче облечено със сиво горнище-сутиен и почти нищо друго. Кексчето протегна ръце напред, но преди да успее да се блъсне в момичето или да падне на земята, аз обвих ръка около кръста й и я притиснах до себе си.

Изненаданият вик, който очаквах да чуя, докато падаше, не се откъсна от нея, преди да я притисна до себе си, вдишвайки аромата на плаж и цитрус, който се носеше от нея. И естествено, тя трябва да ухае по-добре от всяка друга жена, която съм срещал. Мамка му.

— Благодаря ти — думите бяха дрезгави, вероятно защото бях притиснал лицето й към гърдите си.

Останах неподвижен, чакайки я да осъзнае, че е обвила пръсти около китката ми, и да се отдръпне. В мига, в който осъзна, че се е вкопчила с мен, тя отскочи назад, сякаш току-що е разбрала, че съм прокажен.

— Внимавай повече.

— Извинявай. Обикновено не съм толкова непохватна.

Не бях сигурен, дали мога да повярвам на това, затова продължих да вървя, а тя забърза след мен. Когато страничната врата на Роял Сонеста се появи пред нас, едновременно почувствах облекчение и разочарование.

Просто трябваше да взема ключа, да отведа момичето до стаята и да се изнеса оттук, връщайки се в студиото. Доброто ми дело за деня… или по-скоро за годината… ще приключи и няма да трябва да се тревожа, какво ще се случи с нея, ако я бях оставил да се оправя сама. И никога повече няма да я видя.

Тълпата се раздели пред мен и аз натиснах дръжката на вратата. Тя не се отвори.

Проклятие.

— Аз… ъх, мисля, че трябва да имаш ключ, за да влезеш — тя направи жест към златната гравирана табелка и устройството за разчитане на карти под нея.

Мамка му. Ето защо се съгласявах да ходя на парти в хотели, само когато вече има някой там или ако имам ключа в себе си. Да упражнявам маниерите си не бе силната ми страна.

— Ела — обвих ръка около нейната и я задърпах към вратата на персонала, която водеше до подземния гараж под хотела. Тя се стегна, но ме последва. Вдишах миризмата на изгорели газове, моторно масло и бензин, и най-после се отървах от аромата й. Така е по-добре.

Вътре в гаража имаше врата водеща в хотела и с неохота пуснах ръката й, преди да отворя и да й направя жест да влезе преди мен. Преминахме през лабиринта от коридори, докато стигнем до лобито.

Служителите на рецепцията изглеждаха изтощени от това, че цял ден са се занимавали с пияни клиенти и вдигане на телефоните.

Забелязах Леон и се наредих на опашката пред него. Момичето, което беше там се махна, което бе добре за мен.

Леон беше един от клиентите ми, чийто татуси сега бяха скрити под униформата му, и се усмихна щом ме видя.

— Хей, човече! Не мислех, че ще поискаш наистина стаята, която бях обещал, и че ще ме накараш да платя това, което ти дължа.

— Оценявам го, братко. За колко нощи успя да блокираш тази стая?

Той повдигна вежди и провери компютъра.

— Блокирана е до събота сутринта, но може да се ползва само две нощи. Не мога да я покрия за цялото време, без да ме уволнят.

— Това не е проблем — чу се гласа й зад мен и тя плъзна кредитна карта по плота — Може да използвате тази, за каквото е нужно да се плати.

Леон погледна от момичето към мен, преди да вземе картата.

— Идеално. Благодаря, г-це Мадън.

Г-ца Мадън. Сега любопитството ми се разпали, защото исках да науча първото й име, но нямаше да я питам пред Леон.

След като върна кредитната карта, той плъзна два ключа през плота, а тя отстъпи назад. Леон се усмихна и ми намигна.

— Наслади се на нощта. Знам, че ако бях на твое място, щях да се насладя.

— Мерси, човече. Считай, че сме квит. — Не отвърнах на коментара му, защото знаех, че според него тази нощ ще чукам г-ца Мадън във всички възможни пози, но това не беше в менюто.

Докато я следвах към асансьора, за пръв път я погледнах отзад. Дългата руса коса се спускаше по раменете й, до средата на гърба й, а задничето й изпълваше дънките по възможно най-страхотния начин.

Ако тя беше в менюто, щях да го боготворя.

Членът ми подскочи в съгласие и трябваше да се насиля да мисля за нещо друго. Като фактът, че да се замесвам с момиче като нея, нямаше да донесе нищо друго освен проблеми, дори и тя да ми изпращаше сигнали, че проявява интерес, което тя не правеше.

И дори повече. Представях си как ръцете ми сграбчват задничето й и я вдигам опряна на стената на асансьора, в който се качихме току-що, докато тя се правеше, че не съществувам.

Тежкото мълчание висеше във въздуха и тя ми хвърли бърз поглед, преди да излезе от асансьора.

Г-ца Мадън тръгна надолу по коридора пред мен.

Г-ца Мадън. Звучеше адски прилично. И ми даваше цял куп идеи за това как мога да я науча да бъде супер неприлична.

Няма да стане.

— Как е името ти, момиче? — Въпросът ми прозвуча като лаене, подхранено от раздразнението и възбудата, които не можех да потисна.

Тя се завъртя, чувайки резкия ми тон, и едва не се спъна в собствените си крака.

— Ъ… Е-Ейдън — заекна тя и в следващия миг затвори уста толкова силно, че чак зъбите й изтракаха.

Отново се наложи да посегна към нея, за да запази равновесие, но не бързах да отдръпна ръка от бедрото й.

— Внимавай — предупреждението сякаш бе по-скоро за мен, отколкото за нея.

— Съжалявам. Денят беше дълъг. — Погледът й срещна моя за миг, преди да го отклони.

Вдигнах ръка и тя застина, все едно очакваше отново да я докосна, но аз посочих към стената зад нея.

— Изглежда открихме стаята ти.